Родина, изроди, скандални предизвикателства

Нашата мекушавост ни примирява лесно с чудовищните гнусотии, които вършат хората в реалния живот, но се подлага на тежко изпитание, когато виждаме на екрана разрязано от бръснач женско око.
Жан Виго - за филма на Луис Бунюел "Андалуското куче".

На биографите на Алексей Балабанов засега им е лесно: той е заснел само четири и половина филма - ако се смята за половина новелата "Трофим" от алманаха "Пристигането на влака". Поне два от филмите се превърнаха в художествени събития и поне два предизвикаха скандал. Доста добро съотношение. За публиката обаче личността на режисьора не се очерта веднага. Това се случи, когато на екраните излезе "Брат" - едновременно филм-събитие и филм-скандал.
Най-напред, направо от "монтажната маса", изпратиха "Брат" на фестивала в Кан, където той предизвика голям интерес, а не се "провали", както с неразбираемо злорадство рапортува НТВ от Лазурния бряг. В репортажа филма "Брат" простодушно бе представен като "черно кино в духа на Тарантино". Де да беше. В действителност филмът на Алексей Балабанов произхожда от живота и е за живота. Едно момче - герой от войната в Чечения, с огън и меч въдворява ред в Петербург, а на финала тръгва да "атакува" Москва.
Пред нас е не просто хладнокръвен убиец, а килър "с морал". Именно това и предизвиква любопитство - образът на симпатичния руски момък, може би дори вчерашния "кавказки пленник". Данила Багров, героят на Сергей Бодров-младши, е добро, свястно момче, той до самозабрава обича брат си, привлича го изкуството в лицето на групата "Наутилус пампилиус". Но времето и мястото на действието изискват от него само едно - да убива. И той раздава своето правосъдие както умее, премахвайки от пътя лошите - правосъдие над жестоката, безразлична към слабите система.
След Кан показаха "Брат" на "Кинотавър" в Сочи, където той обра почти всички награди. По това време най-провокационният персонаж на новото руско кино вече бе наречен "руският Рамбо". Филмът шокира западните гости на фестивала заради пълното му несъответствие с принципите на политическата коректност. Не стига, че героят на филма изпитва силна антипатия към "американчетата" и евреите, ами изчерпва лимита на интернационализма чрез приятелството с порусения немец-бездомник. Не стига, че с отвращение ругае "черните задници", ами отгоре на всичко предизвиква и одобрителен смях (и дори аплодисменти!) в залата. На пресконференцията чуждестранните журналисти плахо запитаха Алексей Балабанов не го ли безпокои такава реакция на публиката. Отговорът прозвуча в този дух - че какво толкова, народът наистина смята така, пък и как да се отнасяш към тези чеченци, щом воюваме с тях. Приблизително същото режисьорът повтори в телевизионното интервю със Сергей Шолохов, като добави, че моралът и тем подобни глупости - всичко това е за буржоата, а на нас, руснаците, ни е все тая. Кореспондентът на "Гласът на Америка" се опита да изясни тази позиция в кулоарите, но Балабанов бе лаконичен: "Просто обичам родината си".
Моментално около него се разбуниха страсти: действително ли той "мисли така" или това е маска, поза, експеримент? Кой е този Алексей Балабанов - десен консерватор с уклон към великодържавния шовинизъм или идеолог на "новите леви", протестиращи срещу дивашките новобуржоазни порядки? Със своята провокация той успя
"да засегне" всички. И тогава си спомних как започваше кариерата на Балабанов в киното.
Филмът "Щастливи дни" се появи преди шест години и не предизвика никакви политически бури. Но прозорливите критици още тогава съгледаха в неговия автор "режисьора на 21
-вия век". Балабанов - никому неизвестният петербургчанин със своя камерен черно-бял филм - се оказа "с едни гърди" по-напред от къде-къде по-"опитните" и по-"скандални" московски колеги. Между другото, и в скромните "Щастливи дни" присъстваше предизвикателството, тогава само естетическо. Такъв Петербург още не бяхме виждали на екрана. Почти безлюден, сякаш след евакуация или блокада, приличащ по-скоро на някакъв условен град от епохата на авангарда - град на Самуел Бекет, чиято пиеса е в основата на филма, или на младия Луис Бунюел, който, за разлика от множеството некадърници, използващи скандалните предизвикателства от безсилие, ги превърна в синоним на своята сила. Знаменитият кадър от филма "Андалуското куче", в който бръснач разрязва женско око (в действителност пред камерата разрязваха сварен яйчен белтък), предизвикваше у тогавашната "прилична публика" шок, в сравнение с който филмите на Тарантино са "шегички за разтуха".
Епохата на авангардистките скандални предизвикателства, както, общо взето, и ерата на модернизма, отдавна отмина и на Балабанов това му е известно. Неговите "Щастливи дни" са издържани в интонацията на уморена тъга и сякаш говорят за постмодерното изчерпване на културата. Многообразни стереотипи претъпкват филма, пълен със сенки не само на чуждестранни класици, но и на петербургчаните Гогол и Достоевски. Оттук вече е много близо до Франц Кафка, чийто "Замък" стана обект на следващата екранизация на Балабанов.
Това беше единствената в практиката на режисьора копродукция, обаче немските пари не спасиха филма: той изглежда хладно изпипан. Пренаселеният и утежнен с декори свят се оказа и по-малко изразителен, и по-малко абсурден, отколкото реалистично заснетия, но видян от чудноват ракурс Петербург от "Щастливи дни". Въпреки това именно "Замъкът" бе провъзгласен за "Киноманифест" от Форума на младото кино, а самият Балабанов получи почти официалния статус на "режисьор на 21-вия век". В съответствие с условията на номинациите, следващият проект на режисьора трябваше да бъде финансиран от държавата. Но Балабанов като че ли направи всичко възможно, за да провали този договор. Той написа сценария "Тихи хора", за който се знаеше предварително, че няма да бъде одобрен дори в епохата на ранната перестройка, когато Русия стана най-свободната страна в
света. Изминаха пет години, преди този сценарий да бъде пуснат в производство под заглавието "За изродите и хората".
В един от междинните периоди, когато възникваше поредното принудително бездействие и желаните пари не постъпваха, Балабанов засне - буквално за стотинки - нискобюджетния "Брат". Неотдавна той го показа в Ротердам и си спомни предишното си идване на този фестивал. Тогава режисьорът се опитваше да изкопчи субсидия за новия си филм в конкурса на проектите "Синемарт", но му отрязаха квитанциите.
И той обърна гръб на Запада, да не кажем и нещо по-грубо. "Бюрокрацията е като цирей на задника - заяви пред кореспондента на местен вестник Балабанов, който обича да се прави на руски мечок и да се представя като "ужасно дете". - Те не разбират, че ние обичаме да работим бързо. Аз правя по един филм на година. Аз съм руски кинематографист и снимам руски филми за руската публика. В момента нискобюджетните филми са способни да си върнат изразходваните за тях пари в Русия и западните субсидии повече не са ни нужни." В крайна сметка филмът "За изродите и хората" бе изцяло финансиран в родината, която Балабанов така обича.
Какъв е все пак този филм, който до такава степен смути експертната комисия на Роскомкино - при това не поради художествени, а изключително по морални съображения? Балабанов си спомня: "Преди няколко години навръх Коледа пристигнах в Хамбург да завърша работата си над "Замъка". Имах много време, разхождах се из града и измислях нов филм. В еротичните музеи разглеждах снимки от началото на века
. И ми хареса идеята да направя филм за такава любов - като че ли неестествена за нас, но за моите герои единствено възможна."
Тихите хора, герои на филма "За изродите и хората", са пионерите на отечествения порнофотобизнес, разцъфнал в атмосферата на гнилия петербургски декаданс от началото на века. Това е и тяхната клиентела - уроди с "пердета" на очите или сиамски близнаци на доста крехка възраст. Дами със запретнати поли и оголени задничета, налагане с пръчки за мазохистична наслада, деца - като най-забранения и сладък обект на порнографията. Какво означава всичко това: нима на Балабанов не му дават мира педофилските лаври?
В действителност той се интересува от епохата и срасналия се с нея стил. Този стил, познат от черно-бялото нямо кино, бе възкресен от Балабанов в новелата "Трофим" - разказ за коварната роля на камерата, която случайно "хваща" в кадър селски убиец и му осигурява още един живот за цяло столетие. "За изродите и хората", както твърди самият Балабанов, е филм за първите потенциални кинопродуценти. Режисьорът ги представя в образите на гнусни, но нелишени от чар порногешефтари, които изработват първите "съблазнителни" еротични фотокартички. В това има логика: киното е приемник на фотографията и по отношение на "забранените" страни от живота
- също.
В новия си филм Балабанов събира своите любими актьори - Виктор Сухоруков, Сергей Маковецки, Анжелика Неволина. Тоест онези, които умеят заедно с режисьора да създават атмосферата на забраненото, на всичко онова "отвъд" пределите. Престъпването на моралните табута е амплоа на Балабанов, но неговата сила не е в самия този акт, а в това, че го прави талантливо и професионално.
Представителите на най-големите фестивали - суперпрофита в своята работа - малко се мръщят на филма "За изродите и хората"; оценяват, че е страхотно направен, ама е много противно да го гледаш. Обаче го гледат и, както почти всички творби на Алексей Балабанов, този филм е обречен да пътешества от фестивал на фестивал.
Балабанов не принуждава никого да гледа неговите филми. Докато
другите се наумуват, той вече снима в Америка новия си филм - "Брат-2". Оказва се (макар че Данила Багров във финала на първия филм тръгва "на стоп" за Москва), че по пътя той размисля, и решава "да прескочи" до Ню Йорк и да го "щурмува". За да се ориентира на място що за град е това и да въдвори ред.
Само да не си помислите, че Балабанов се е предал, главозамаял се е и е решил да работи с Холивуд. От финансова гледна точка филмът е чисто руски и е нискобюджетен. И най-вероятно също ще придобие скандална известност. Незнайно защо, Балабанов ги прави все такива.

Андрей Плахов

сп. Культ личностей, бр.2/98