Забравената почтеност


Защо забравихме Гавриил Кръстевич?
Стогодишнината от смъртта му на 16/28 ноември 1898 г. мина съвсем незабелязано. Нямаше научна сесия. Нямаше юбилейни издания. Не го споменаха в Народното събрание (което бе станало на крака и вдигнало заседанието си в негова чест преди 100 години). Не го възпомена Българската академия на науките, за чието основаване той беше дал първото предложение. Не го помена и Българската Църква, за чието възраждане той има такъв водещ принос. Нямаше цветя на паметника му в София. Защото няма паметник.
Това е то нашенското себеснижение и нравствено себеплебеизиране: да надценяваш бесовете в историята - хората на насилието, хайдути, революционери, диктатори, демагози, себеубийци, пълководци, терористи, превратаджии и пр. Да ги възцаряваш в историята - и оттам в ценностната си система - и оттам в самия себе си. И да подценяваш до забрава "деятелите на добродетелта".
Неслучайно Марко Балабанов слага за мото на своята забележителна биография на Кръстевич горния цитат от "Перикъл" на Плутарх. От една страна, за да ни подскаже елинската грамотност на своя герой, а от друга - за да ни даде вярната пътеводна нишка към него: темата за добродетелта.
Защото Гавриил Кръстевич е един от най-ценните и най-редките бисери в цялата ни история - и въобще във всяка история. Той е от винаги застрашения от изчезване политически вид на почтените люде.
Дълбоко вярващ. Любящ. Верен. Лоялен. Миротворен. Съзидателен. Човек на закона. На сговора. На уважението към всички. На работата за общественото благо и на българи, и на гърци, и на турци. Един честен, чист и почтен човек, който - цинично казано - няма място в политиката.
Кръстевич никога не е искал да бъде в политиката. Не се е блазнел от нея. Тя не е неговата стихия.
Неговата стихия е любовта.
Любовта към Бога, към България, към майка си, към жена си, към учителя, към приятелите. И служението на всички тях. Без корист и без никакво тщеславие.
Но ето че съдбата грабва този дребен на ръст, невзрачен на вид и природно скромен човек, за да прави с него история. И действително - нито един измежду българите няма по-голяма роля в българската политика през последните два века. А равни нему в това отношение са по-малко от десет души.
Разбира се, всички, които мерят историята с късия (плебейския) аршин, не съумяват да оценят Гавриил Кръстевич. Защото неговата проекция в по-ниския етаж на историята не е необикновена. Той обаче е обитател на по-високия етаж на политическата история, където са истинските нравствени ценности и където е приложим дългият аршин на един Плутарх или Тойнби. В тази тъй слабо населена зона се срещат самотни фигури като Аристид, Марк Аврелий или Махатма Ганди.
Съдбата е изсипала безценни дарове по целия път на Гавриил Кръстевич. Дава му най-добрия тогавашен български учител: елиниста Райно Попович, с когото ще останат в десетилетна писмовна връзка (повече на гръцки, отколкото на български език, но все около темата за служенето на ползу роду). След това му дава най-силния тогавашен български покровител, може би най-влиятелния човек след султана в Османската империя - княз Стефан Богориди. Благодарение на когото завършва гръцката гимназия в имперската столица Цариград (1837 г.) и после завършва право в световната столица Париж (1838-1843).
Завърнал се в Цариград в началото на 1844 г., той става секретар на Стефан Богориди, който го праща за управител на остров Самос. Тук Кръстевич веднага проявява своите качества на съвестен и добродетелен властник. Съвсем чужд му е късогледият балкански политически егоизъм, според който, за да бъдеш добре, трябва съседът ти да е зле. Тъкмо обратното. Той изцяло се отдава на работа по въздигане благосъстоянието на острова, за което споделя в едно свое писмо до Райно Попович от 1848 г.:
"Упражнявам се паче улучшението на състоянието на жителите того острова. Уредих школи по сичките села с общи доходи, поправих по място и йоще ще поправя законите, и други някои работи, от които виждат жителите, че се трудя от все сърце за доброто им и са много благодарни: поминуват си мирно и весело, когато други път много се мътеха и безпокояха. От там и аз се радвам, и Князът ма люби. Дано Господ ми помогне да сторя още някое и друго добро на това гръцко място за да ме помнят мене българинът."
След блестящото образование и петгодишния практически "стаж" в Самос, княз Богориди изтегля своя човек в столицата за личен секретар и съветник, а също така и за кариера като висш съдебен служител в Империята.
И още същата година (1850) Кръстевич осъществява първата си среща с българската история. Заминава на мисия в Света гора, където между другата работа успява да освободи от заточение Иларион Макариополский. Двамата се познават отпреди, но оттук започва взаимодействието им по българския църковен въпрос. И ако Иларион остава лицето, вождът и емблемата на успешната борба за самостоятелна българска църква, то Кръстевич е мозъкът, юридическият и държавно-институционният двигател на този процес.
Това е звездният миг на Гавриил Кръстевич. Най-сетне той успява да осъществи своята мечта да бъде полезен на народа си. И в това служение са впрегнати всичките му най-добри качества: великолепното познаване на европейското, османското и църковното законодателство, огромен опит, връзки и влияние спрямо всички основни участващи страни - цариградската българска диаспора, османския държавен апарат и Вселенската Патриаршия.
Всички го уважават. Всички се облягат на компетентността му, почтеността му, умереността му. Той участва във всички комисии, на всички събрания и събори. Под негова диктовка са писани всички основни правни документи, довели до създаването на Екзархията, включително проектите на турското правителство и дори окончателният султански ферман от 28 февруари 1870 г.
Парадоксалното в тази му работа е, че през цялото това време той остава по-православен и по-близък до духа на църковните закони от самите православни архиереи - и гърци, и българи. Дори когато революционната обстановка тласка нашите епископи ту към униатство, ту към антиканоничен демократизъм (мандатност на Екзарха по примера на американския "председател" - 4 години!), именно той е, който непрестанно повтаря "устрояваме църковни работи, а не устрояваме правителство".
Той, възпитаникът на революционна и модерна Франция, човекът с реален опит във властта на всичките й етажи, застава на страната на истинската религиозност и традицията. Докато мнозинството от останалите дейци изпадат в плебейство и революционност.
И логичното става. След като е дал най-големия дял за учредяването на възродената автокефална Българска Църква и след като е употребил героични усилия за избягване на разкола, Кръстевич остава сам. Схизмата е обявена (1872 г.). И тъй като неговата съвест на вярващ е по-силна от всякаква национална или политическа конюнктурност, той се покайва и иска прошка от Вселенския Патриарх. Защото той има истински - т. е. надполитичен - духовен живот. Затова и не го разбират.
Могат да го разберат само хора на същото духовно равнище, като например дипломата-монах Константин Леонтиев, който в статията си "Панславизмът на Атон" (1873 г.) се спира подробно на случая Кръстевич:
"...един от силните и влиятелни българи, човек със състояние и изгодно положение ... в началото на разгара в гръко-българските дела беше, естествено, на страната на своите сънародници. Но той е човек лично вярващ, а не политик на Православието, както мнозинството гръцки и български архонти в наше време. Жена му е гъркиня, с която той живее щастливо. Отхвърлен от Патриаршията заедно с другите, той нямал покой; може би и жена му го е уговаряла, но се свърши с това, че той около Рождество се явил при Патриарха, паднал в нозете му и молил за себе си лично опрощение и причастие от Вселенския престол.
Кой ли имащ сърце и ум ще хвърли камък по този човек?
...От българска страна, разбира се, се посипаха обвинения в измяна, в предателство...
А на нас този човек, в когото се бореха две високи чувства, пламенен патриотизъм и религиозност, и у когото победи чувството несъвременно, немодно... - на нас този човек, непобоял се от клевети и насмешки, внушава уважение...
...Ако между гърците и българите имаше повече такива люде, като Гавриил ефенди, закърмени в духа на личното Православие, и по-малко такива, като лошия поет Славейков... разделението щеше да стане постепенно, без разрив и разкол.
"
Обяснението за жената-гъркиня, макар и привидно логично, всъщност нищо не обяснява. Та нали тя му е била жена през цялото време на лютата църковна борба, когато той пише на гръцки най-ярките си защити на законните български права и срещу беззаконията на Патриаршията. Марко Балабанов свидетелства как не друг, а майката на Кръстевич, "който от своя страна я обожаваше", е приканвала младия човек да въздейства върху сина й:
"Със сълзи на очи и до днес аз си спомням Кръстевичевата майка, добродушната и Богобоязлива баба Рада. Тя ме хващаше и за двете ръце и ми се молеше да кажа на Гавриила да гледа да не попадне под гнева на Патриарха и на владиците, че то е много лошо, синко, много лошо..."
Но нито любимата жена, нито обожаваната майка са имали решаващо въздействие върху Кръстевич по този въпрос, където той е бил последователен, принципен и неизменен отначало докрай: за автокефална българска църква, но без разрив с Вселенската Патриаршия. Един постижим идеал, стига - по думите на Леонтиев - между гърците и българите да имаше повече такива люде.
Все същият - убеден патриот и привърженик на закона, на личната почтеност и лоялност - го виждаме в последната му главна историческа роля в Източна Румелия: първо като помощник на Алеко Богориди, а след това и като самостоятелен управител. Тази част от биографията му е добре известна на повърхността и повечето историци с добродушна усмивка проследяват "нежната революция" на Съединението (1885 г.) и безкрайно пасивната, сякаш безпомощна роля на Гавриил Кръстевич в него. Истината е обаче по-дълбока. И ако събитието на 6-ти септември в някои моменти се "чардафонизира" и се изплъзва от контрола на отговорните водачи като майор Данаил Николаев - то бива ли и самата история да остава на това равнище и да изпада в чардафонизация.
Едно внимателно вчитане в източниците ще ни разкрие как Кръстевич, който не може да постъпи непочтено нито към човека, който го е назначил на този пост - султана, - нито, още по-малко, към законното дело на своя народ, намира за най-правилна политика пасивността. При това една напълно съзнателна пасивност. При решаващото нощно заседание на 5-ти срещу 6-ти септември именно той лично спира изпращането на ключовата телеграма до Цариград, като казва: "Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане."
И когато около 1 часа след полунощ при него в губернаторския дворец идва руският военен аташе полковник Чичагов и му съобщава, че "тази нощ ще бъде свален", то Кръстевич го моли:
"Дайте ми дума, че никому няма да кажете, че съм знаял по-рано."
Чичагов явно е удържал на думата си, защото според свидетелството на ординареца Никола Пенчев, губернаторът Кръстевич "отказал да го
[Чичагов] приеме, като заповядал строго никого да не пущат при него, понеже е много уморен и ще си легне да спи."
Съединението от 6-ти септември 1885 г. е безспорен и велик акт на новата българска история. То е една успешна постановка на българския политически театър с множество режисьори.
Би било пресилено да се твърди, че главният Режисьор на спектакъла е бил препатилият и дълбокомъдър Гавриил Кръстевич, макар че цялата му кариера в Източна Румелия дава обилна аргументация в тази насока. Включително и думите му при арестуването:
"Ако аз съм загубил всичко, то поне народът спечели."
Едва ли е имал предвид Левски, когато е казвал това. А и самото понятие "всичко" в този израз е по-скоро неуместно. И Кръстевич най-добре е знаел, колко това "всичко", което изгубва тогава с ясно съзнание, далеч не е всичко за човек като него.
Без да се отрича или подценява чиято и да било роля в Съединението, трябва да се признае по достойнство и съзнателното, дългогодишно, последователно, мъдро и себеотрицателно дело на Гавриил Кръстевич по създаването на всички необходими условия за този исторически акт. Тази важна и документирана роля на румелийския управник не е тайна за сериозните историци, но те още не са успели, не са понечили да я внедрят в общественото историческо съзнание.
Последните 13 години от живота си старият деец и политик живее в Цариград. Можем само да съжаляваме, че българската държава не е имала благородството и височината на погледа, за да се сети за него. Никакъв знак за отличие на заслужилия деец, никакво официално внимание по някакъв повод. Могли са поне да му поръчат написването на мемоари, да се заинтересуват от личния му архив. Едва смъртта му дава повод за спомен и жест на почит.
А през 1911 г. Св. Синод на Българската Църква се обръща към Марко Балабанов за написване на биография, която бива издадена през 1914 г. Книгата е един отличен принос. Напълно заслужава преиздаване като произведение на историческата ни книжнина.
Но България днес дължи на паметта на Кръстевич поне две капитални издания: едно негово изчерпателно жизнеописание и едно събрание на съчиненията му.
Имаме много голяма нужда от такива четива. И то не само като принос към нашата политическа или църковна история. А защото в тях има най-важното: житейският път на един щастлив човек.
Един човек на добродетелта, който не ламти за нищо на този свят, освен за любовта на ближните си, за мир, законност, справедливост, почтеност и духовна праведност. Последната картина, с която Марко Балабанов завършва своя биографичен труд, звучи с плутарховски нравствен патос и напомня щастливия край на народните приказки:
Многообичаният син на баба Рада прекара мирно и тихо последния период от живота си, в скромното си жилище при красивите босфорски крайбрежия, любим от всички свои близки, уважаван от всички без разлика на вяра и народност, посещаван с почит от всички свои бивши другари и сътрудници, и от всички приятели и познайници.


Георги



Поменаване на Гавриил Кръстевич
по случай 100-годишнината от кончината му


Добродетелта със своите деяния въздейства тъй непосредствено върху нас, че едновременно делата й будят възхищение, а деятелите й - стремеж към подражание.
Плутарх, "Перикъл", II.