Литература в периферията

Случки и размисли от Бургас

Михаил Неделчев преди около година изказа в "Литературен вестник" едно свое безпокойство - безпокойството от "новия регионализъм". Отнася се за състоянието на културата в ограничен топос, за "местническото" й функциониране без комуникация с други райони на страната. Ако приемем това безпокойство за основателно, Бургас също се вписва донякъде в неговите трепети. Защото и тук "правенето" на културата (и на литературата в частност) става като че ли някак си за местна употреба, без излаз отвъд тесните рамки на locus-а. Членовете на Дружеството на писателите в Бургас например през тази година издадоха около 15-ина книги, но спрямо тях в централния културен печат въобще не се яви критически резонанс, като изключим едни сравнително бегли бележки в рубриката "Витрина" на "Литературен вестник" за стихосбирката на Милка Стоянова "Милениум" и за литературната анкета на Кирил Гоцев с Христо Фотев, отбелязването в рубриката-списък на "Култура" "На "Славейков" книгите на Георги Ингилизов "Лунни морета" и на Пенка Вангова "Ключът", както и рецензията за книгата на Ингилизов в "Литературен форум" и кратките анотации в приложението "Книжен свят" за "Кръстци" на Васил Каравасилев и "Змийска риза" на Атанас Радойнов. Литературната продукция на Бургас потъва сред морето литературна продукция на България, и то не само заради регионализма на "периферията", но и (най-вече) заради регионализма на "центъра". На София като че ли не й пука какво става в литературните "покрайнини", предполагайки може би, че събития могат да се случат само в скутите на нейното лоно. Прочее, тази "незагриженост" спрямо Другия личи и в самата столица в отношенията между Съюз и Сдружение (на българските писатели). И двете организации битийстват вътре в себе си, без изявен интерес към Различния. А доколкото такъв на моменти се мержелee, е предимно във формата на инвектива, не е същностно вглеждане в социумно обусловените разни поведенски стратегии (с малки изключения: рубриката "През седмица" на Владимир Трендафилов в "Литературен форум" или историко-литературните изследвания на Пламен Дойнов в "Литературен вестник", обговарящи съвременността). Но това е друга тема, която иска отделен анализ и по нея спирам дотук.
В Бургас между другото не съществува разделението "Съюз - Сдружение", така "пропастно" издълбано в столицата. На централната уличка "Милин камък" 1 в малка прихлупена стаичка (липсват й наистина "две липи отпред", но за сметка на това пък отсреща се кипри бинго зала), отредена за писателско "сборище", влизат пишещи, свързани и с "Ангел Кънчев" 5, и с "Раковски" 136; получават се както "Култура" и "Вестникът", така и "Форумът" и "Писателят". Разбира се, и тук ги има несъгласията, завистите, неприязънта, симпатиите, привързаностите, отричанията и признаванията, но в по-малки размери; теснотията на провинцията и "вихрите враждебни", сполетели доста по-жестоко културата и нейните деятели извън София, създават вероятно по-лесно усещането и разбирането, че срещу ръжена на прехода може да се рита по-успешно с общи усилия. Макар че, цитирам една известна политическа фраза, за да се обединим, май преди това трябва да се разграничим; доста са овехтелите литературни представи, лъхащи на нафталин, останал още от Възраждането, населяващи "тъмната стаичка" на бургаските писатели. Да не говорим за комичната ситуация, че някои минават през нея единствено с тайната надежда, че така все още легитимно ще могат да се кичат (или ще им предстои да се окичат) с лаврови литературни венци; сякаш статутът на писател се предава от това дали си член и дали общуваш с членове на Дружеството, а не от това дали пишеш, какво пишеш, как пишеш и има ли въобще смисъл да пишеш. Писателството като зараза, прихваната "от мястото". Един същностен пропуск, характерен въобще за сегашната българска литература, дълбае ями и в Бургас - липсата на ясен критерий за стойността на написаното. Така под един знаменател се приравняват графомански изстъпления и стойностни произведения, несръчни литературни опити и промислени и изпълнени с вкус книги. А може би е крайно време ясно да се заяви, и то не само в Бургас, че не всеки, който пише, го прави добре, го прави смислено; за съжаление, това "разграничение" почти не се среща и като пример за тази същностна липса може да послужи донякъде подготвяният бургаски литературен алманах, амбициран да обеме едва ли не всички имена, драснали нещичко извън журналистиката през 1998 година
1.
От друга страна, в годишника влизат имена, за които тук, а и отвъд се говори или със сигурност предстои да се говори. От средното поколение - Керана Ангелова, Атанас Радойнов, Ваньо Вълчев, Георги Ингилизов, Николай Искъров, д-р Христо Боранов, Янаки Петров (сред тях можем да включим и доста по-възрастния Иван Ванев - автор на текста-символ на града "Бургаски вечери"); от по-младите - Райна Маркова, Роза Боянова, Татяна Йотова, Иван Ненков
2, Иван Сухиванов, Петьо Пейчев, Росен Друмев. Бургас е наистина град на поетите, доказва го с количеството книги, издадени само през тази година - близо 50, както и с почитта към паметта на рано отишлите си Петя Дубарова (на чието име се провежда детско-юношески поетичен конкурс), Димитрина Баева, Реджеб Кюпчу3.
Особено интересно е отношението към живия символ на бургаските поети - Христо Фотев. Той, така да се каже, легитимира и оправдава писането на своите съграждани; служи им като алиби и паспорт пред света. Споменатият алманах започва най-напред с него - един вид името му е флагман и пряпорец; а ето какво е избрала да сложи отзад на корицата на книгата си "Зана. Папазини"
4 Керана Ангелова:

Зана!...
Как да ти благодаря за
прекрасното възпоминание, сестро?!
Чисто, строго и достолепно!
Като нестинарски танц!
Зана... Опитвам се да ти благодаря!
Твой: Христо Фотев
!

Той е превърнат в жива икона, пред която (с малки изключения) кадят тамян почти всички бургаски писатели, вероятно за да си "присвоят" по-безпроблемно престижния етикет "писател". Една поведенска стратегия, наподобяваща тази на българските журналисти и "плана на тяхната компетентност при постъпването им в медиата"5. Целите обаче са различни: чрез приобщаването към литературния "идол" писателят се надява да вземе "късче" от неговата светлина/"святост"; ежедневникът играе "на сигурно", избирайки утвърденото, известното, за да преодолее своите и на публиката подсъзнателни съмнения, че се вписва органично в културата, че е част от културата и че пише компетентно за културата. Единият се докосва до припознатото като "божествено", за да бъде "вдъхнат" и той като частица "божественост", сакралност; докосването на другия е заради обществения консенсус по отношение на това кое може да се смята за "божествено". Писателската стратегия е индивидуалистична, вестникарската - конвенционална6.
Друг начин за приобщаване към социума на литературата е контактът с прихождащи творци и издатели от София. Особено активни в своите "десанти" са от Съюза на българските писатели начело с Иван Гранитски, който по покана на общинската управа официално гостува на Бургас като директор на издателство "Захарий Стоянов" най-малко два пъти годишно (неофициалните му визити не мога да преброя). И въпреки снизходително-високомерното отношение на "съюзните" столичани към "регионалните писатели", последните не спират да се въртят около тях, надявайки се да си спечелят ако не издадена книга, то поне някоя покана за промоция. Не съм чул да се е случило; специално Гранитски "акостира" край морето преди всичко, за да бълва огън и жупел по "безродниците", "отродителите", "чуждите шпиони и слуги", да сипе ругатни и люти клетви срещу "Отворено общество", след което мирно, тихо и с чувство за изпълнен дълг си тръгва.
Слава Богу, друг тип взиране в "регионалните писатели" прави Михаил Неделчев, който оформя критическия годишен преглед на тяхната литературна продукция. Не епизодични контакти, а постоянен досег с книгите им; той според мен е едно от най-важните и ползотворни "столични" присъствия в Бургас, ако изключим ежеседмичните приобщавания към София и въобще към страната благодарение на централния културно-литературен печат. И, разбира се, рафтовете на книжарницата на Дружеството, на частните "Хеликон", "Амадеус" и "Белканто", които са местенцата, където могат да се открият книги както на бургаски, така и на български автори. Включително и на млади и непознати имена.
Като казахме книги, забележителното е, че сред местните творци битува един своеобразен фетишизъм спрямо публикуването на книга. Този акт се възприема за върхово постижение, едва ли не рекорд. Понякога дори имам усещането, че за значимостта на един или друг автор се съди по това колко, а не какви - добри или лоши - книги е издал. Обяснявам си "идолопоклонството" с имплицитната нагласа, че книгата е знак, белег, атрибут на "писателството", следователно стои ли името ти на титулна страница, значи вече си се втъкал в литературата, спечелил си си честно и почтено правото да те нарекат писател. Може би това е най-промислената и последователна стратегия на пишещите в Бургас за вмъкване в културната история - за издаването на книга се говори като за изкачването на Еверест - приключение трудно и опасно, но струващо си усилието. Пък и в сегашните постановки и реалности на българското книгоиздаване усещането за авантюра като че ли не е докрай несправедливо; дори знам един полусмешен-полутъжен случай, при който писател ревниво крие спонсорите си, за да не му ги отмъкне някой колега-"душманин". Правенето на литература днес е не само бедно, но и разоряващо предприятие.
За фетишизацията има според мен и друга причина, по-тривиална - липсата на стойностно, модерно, професионално списвано издание за култура и литература в Бургас. Местните ежедневници отдавна спряха да публикуват поезия и художествена проза, а съществуващото в момента списание "Море" робува твърде много на публицистиката и на стари, демодирани нагласи. Сякаш се прави във времето на късния тоталитаризъм, не на ранната демокрация. При това положение единствената възможност изкушеният от литературата да заяви себе си остава книгата.
Бургас е морски град, но интересното е, че неговата проза гледа повече към Странджа, отколкото към Черно море. Само двама - Георги Ингилизов и Цветан Минков - трайно са посветили писането си на "коравите" морски вълци. За разлика от поетите, които много говорят за морето, но от брега, от пясъка, от плажа. Обладаността на белетристите от Странджа е не само заради изконната "дръпнатост" на българина от морето, но и заради предаността им към традициите на нашата литература, която без страх от преувеличение можем да определим като "утопия на естеството". Най-яркият бургаски пример за тази утопия, освен споменатата вече книга на Керана Ангелова, е сборникът с разкази на Атанас Радойнов "Змийска риза", органично вписващ се в идилично-носталгичната линия на нашата селска проза. Бургас е град, претърпял благодарение на индустриалния "Джурасик парк" "Нефтохим", едно чудовищно набъбване през 60-те - 70-те години и това неминуемо дава отражение върху писането на неговите автори - тъжно и гневно заради закритата земеделско-патриархална същност на българина, дидактично и осъдително спрямо пороците, съграждащи битието на големия град.
Може би имат право: да се прави в днешно време литература в Бургас е също толкова трудно, ако не и по-трудно, както навсякъде в България. Липса на пари, на разбиране, излъгани надежди
7, безразличие от страна на бизнеса, въпреки че градът е може би икономически най-проспериращият в страната - препятствията са в изобилие. И независимо от това всеотдайността спрямо писането не гасне, напротив - като че ли хъсът за литература, за поезия, за "писателстване" става все по-интензивен. Вероятно се дължи и на неуморността на председателя и секретаря на Дружеството Николай Искъров и Роза Боянова, проявяващи завидна енергия в организирането и търсенето на пари за четения, събирания, дискусии, срещи и други подобни случки. Всъщност литературният "кипеж" в града е факт от две години, тоест откакто станаха промените в ръководството на местния съюз. Преди това скуката и сивотата се стелеха, "тънко изплетени от гъста мъгла".
Признавам, нямах амбицията, сядайки да пиша този текст, да го сторя обективен и всеобхватен. Той е просто непретенциозен личен поглед върху случването на литературата в един голям български град, значително отдалечен от столицата и конструиращ свой собствен, автономен арт-живот. И макар че "гълчавата" на тоя живот достига трудно до центъра, това не значи, че него го няма, че липсва. Обратното, той е изключително наситен, емоционален, напрегнат и, убеден съм, рано или късно нагнетеността му ще бъде чута и оценена. Защото всяка литература, независимо от мястото, където се случва, копнее, търси, иска резонанс. И този текст е донякъде начален акорд от дългоочакван резонанс. Дано не и финален.
Митко Новков

1 Трябва да призная, че и аз имам участие, и то съвсем не епизодично, в съставянето на този проект за алманах. Но пък неговият недостатък "всеобемност" може и да се окаже не докрай недостатък: ще даде възможност за сравнение между качествата на различните "почерци", кой от тях е писателски и кой не - нещо, което е добре най-после да се случи. За съжаление алманахът все още е само проект - община Бургас продължава да умува дали да отпусне пари за издаването му.

2 Татяна Йотова и Иван Ненков ги присвоявам малко своеволно към литературните случки в Бургас, тъй като тя работи и твори в Айтос, а той - в Несебър. Не включвам обаче родения край морето и неподправен бургазлия Елин Рахнев - творческата си съдба той от дълго време свързва със София.


3 Наскоро приятели преиздадоха първата поетична книга на починалия преди година морски капитан Дянко Кънчев "Дим на хоризонта". Стиховете в нея са страхотно симпатични, но споменаването на този изключително бургаски факт е заради друго - как почитта към паметта се въплътява в книжка със стихове.


4 "Зана. Папазини. Две повести" е талантливо изпълнена книга в стила на балканския "магически реализъм", разказваща за едно село в Странджа някъде през първото и второто десетилетие на века. Написана е на тамошния диалект и представлява любопитно и увлекателно четиво за всеки, облъхнат от вълшебствата и тайните на тази толкова странна и неясна българска планина.


5 Владимир Трендафилов "В полите на априлството", в. "Литературен форум", брой 35/1998.


6 Вестниците обаче правят лоша услуга на "живия класик", възприемайки го като "живи мощи": той е интерпретиран като веднъж завинаги станал, завършен, от него нищо повече не може да се очаква; стойностен е в своята застиналост, не в своето движение. Оттук непрекъснатото самоповторение, самоцитатничество, творческо и поведенско кръжене в порочен кръг при може би най-ярките жертви на това литературно "убийство" Стефан Цанев и Недялко Йорданов: те са се превърнали в авторитети благодарение на предишно поведение и творчество и днес непрекъснато ги рециклират, за да не измамят очакванията и нагласите на публиката, за да не изневерят на образа, който си е изградила тя за тях.

7 Поради рязката и неочаквана промяна на финансовата политика на фондация "Отворено общество" - София, спрямо изградените от нея клубове, местният клуб "Отворено общество" отмени обявения за 1998 г. конкурс за издаване на поетична и белетристична книга на бургаски автор въпреки значителното число представени ръкописи и проекти.