Бъгита, слънчеви часовници
и вятърни мелници

Тъмните часове не се броят - 95-минутен документален филм на продуцента, автора и режисьора Марин Марчевски за телевизионния канал 3 Sat/ZDF, излъчен на 6 декември т. г. от 22 ч. СЕВ по сателитния канал 3 Sat (оператор - Емил Герасимов, звук - Сергей Павлов, монтаж - Гергана Фойгт).

С германско-българския документалист Марин Марчевски се познавам от 26 години. Първо бяхме състуденти-еднокурсници в Бабелсберг, после колеги в Студията за научнопопулярни филми в София (Студия за научнопопулярни и документални филми "Време" тя стана по-късно, преди времето да ни раздели и после пак да ни събере в Германия). Един от героите на филма на Марин след отпътуването (бягството?) от България, стана епизодичен герой на мое филмче от средата на 80-те години, но лично ги познавах всичките. Така че съм длъжен да направя уговорката - пристрастен съм към Марин Марчевски. Нещо повече: завиждам му за този филм.
През 1980/1981 година Марин Марчевски снима в СНПФ филма си "Състезатели" за четирима запалени на тема автокрос приятели от Търговище, сами конструиращи любимите си "бъгита". През 1982 година Мартин напуска България. След седем години в Мюнхен, от есента на 1989-та той е преподавател по режисура и завеждащ учебната програма в
Германската филмова и телевизионна академия DFFB в (бивш) Западен Берлин. След редица посещения в България след 1989-та през последното лято Марин събира екипа си отпреди 17 години и среща отново Гошо Паниката, Бончо, Цецо и Неделчо в Търговище.
В началото на екрана се появява надпис: "Търговище в България - втората по бедност страна в Европа". Вместо очакваното и до болка познато от най-често повърхностните телевизионни репортажи "западняшко" съзерцаване на екзотично-ориенталска мизерия обаче се проявява двойна авторска ирония. От една страна, в духа на анекдота, че и дори в характерната източноевропейската състезателна дисциплина "Кой е най-беден?" българите не са успели да се вредят на първо място, а от друга, постепенно, в хода на разказа-портрет се изгражда представата, че в тази мизерно-екзотична "втора по бедност в Европа" страна живеят и хора, богати духом, мислещи нестандартно, пък макар и невинаги съвсем прагматично. От монтажните съпоставки със стария черно-бял филм "Състезатели" пък проличава не само колко са остарели през тези години четиримата герои, а и че всъщност мизерията, екзотиката, панаирът с въртележките и пехливаните, а защо не и чалгата, като своеобразен духовен сурогат, си ги е имало и в недотам светлото соцминало. Сега само са по-експонирани в общественото съзнание. Документалистът Марин Марчевски - българин и германец и тогава, и сега се взира във всичко това с мека ирония, но и с любов. Обаче без носталгия към миналото, както впрочем и самите му герои.
Трогателни са опитите на четиримата и особено на Гошо Паниката да обяснят лаконично необяснимото, т. е. какво е ставало с тях и около тях през изминалите години. А преживяното от тях всъщност е историята на събитията в България през последните девет години. Паниката е "тръгнал добре" в
бизнеса със селскостопанска техника под наем, но после го сполетели банкери, бандити, бюрократи и други български бели. Сега отново бавно прохожда в доста мъгливото все още поле на българската частна инициатива. Не се отказва от радиолюбителството, въпреки че си е изпатил от полиция и прилагани стари закони. Някъде в халето му се крие и кросов автомобил "бъги" нова конструкция, но той е още под покривало, не е готов, таен е. Джипът му е нещо уникално и същевременно типично българско, стара съветска УАЗ-ка, известна и като "ТКЗС-арка", но със "западен" спортен волан и други съвременни "екстри". Цецо, който открай време е "нестандартният инженер", има бюро за технически дизайн. Работа за хора и идеи се намира, но не е леко. Цецо е неволният съавтор на избраното заглавие за филма. Конструираният от него уникален екваториален слънчев часовник носи на корпуса си традиционния латински надпис "Тъмните часове не се броят". Режисьорът Марчевски не е търсил метафората, а като че ли тя сама го е намерила. Вечно търсещият предизвикателствата на най-сложната техника Бончо работи във фирмата на Паниката, печели горе-долу добре, парите не му стигат, както на всички, и успява да изработи дори най-сложен зъботехнически апарат. Е, май ще могат да си оправят най-сетне и собствените зъби... Неделчо има малък автосервиз и много работа, възстановява рухналата стара къща, в нея приятел художник ще му изографиса на стената "бъги в скок"...
Никога досега немскоезична телевизия не е поднасяла по-ненатрапчив, точен и положителен портрет
на България и българите. Вероятно да направи такъв филм е могъл само човек, принадлежащ и на двете култури. На прекалено строгите критици може би ще се зловидят някои дължини в коментиращите без думи наблюдения, или в музиката на оркестър "Карандила" ще открият откровена препратка към композициите на Горан Брегович във филмите на Емир Кустурица. Но именно тук филмът на Марчевски развива собствена динамика и "случайните" улични кадри прерастват в епизоди. След черно-бял кадър на състезаващи се "бъгита" от 1980-та следва дълъг кадър с дете на триколесно велосипедче, което преминава по типична българска провинциална улица и спира до контейнер за смет, където се ровят роми, а куче ги съзерцава със завист. Тук му е мястото да се отбележи чувствителната камера на Емил Герасимов, изключително точно разчел намеренията на своя приятел и режисьор.
През изминалите бурни близо две десетилетия между черно-белия "български" и цветния "германски" филм героите са останали верни на себе си, както е останал и Марин Марчевски.
Чудаци, сякаш изскочили от грузински игрален филм от 60-те и 70-те години? Герои, възкръснали в осъвременен вариант от Елин-Пелиновата "Ветрена мелница"? Или пък "Българи от най-ново време"? Няма значение. Важното е, че се е получил симпатичен, честен и чист документ, опровергаващ без полемика игралните и документални филмови жалби по съсипаната държава и дегенериращата нация.
"Тъмните часове не се броят" бе излъчен в късен час. При това в оригинал, на български с немски субтитри, а не с немски дублаж, каквато е обикновено съдбата на документалните филми по телевизията и както е свикнала публиката в немскоговорещите страни. Но който има навика да гледа късно вечер документални филми по програмата 3 Sat в Германия, Австрия или Швейцария, със сигурност се числи към онази аудитория, която някои наричат "елитарна". А все пак сред близо стоте милиона граждани на тези страни елити се намират и вероятно филмът е намерил зрители, съответстващи на нивото му. Предполагам, че и други обществени телевизии в Германия ще излъчат филма. Може би пък някой ден и БНТ да прояви интерес? Впрочем, кой е сега генерален директор на тази медиа?

Васил Шопов

Кьолн

(Материалът със съкращения е излъчен по "Дойче Веле")