Какво не е женско писане
На Н. В.

Покрай новелата "La Velata" през последните месеци наболя въпросът какво е това "женско писане", особено след като се оказа, че имало почва у нас. Когато книгата попадна под обсъждане в Сдружението на българските писатели, една групичка мъжка критика подмина книгата (май че не я беше чела) и се прицели във вечния есенциалистки проблем за границите на дефиницията. Други скромни гласове се опитваха да кажат, че тук терминът не е толкова важен, защото "женско" не означава женско, а различно от мъжкото, което пък не е мъжко, а само знак на една доминираща парадигма в патриархалното мислене. Преди десетина дни същия въпрос ми зададе един водещ на книжно предаване по Ефир 2. Опитах да кажа приблизително следното: Женското писане не е писане от жени и за жени, то представлява вид родова идентичност на текста, която полага алтернативна нагласа в традиционния модус на дискурсивно съзнание... Опомних се, когато видях очите му, пълни с ужас. "А не можете ли да го кажете простичко?" - скромно попита той. И тъй като сякаш не можех, сега ще опитам да тръгна към проблема по обратния път - какво не е "женско писане". Случайно попаднах на книгата "Ключът". Докато четях, смътно си мислех: тази книга нещо не е... нещо не е...А какво ли пък е? И сега ще опитам да кажа какво не е "женско писане" именно с това какво е "Ключът". Не цялата книга (новела плюс разкази), а само основната новела - "Биляна", която изглежда като огледална противоположност на "Забулената" във всяко отношение.
Това, че текстът е слаб, също е важно, защото представлява част от характеристиките на "не"-модела.
"Биляна" е текст с политически патос. Напомня на ранния български феминизъм от началото на века. Можеше да бъде написана от Ана Карима. Една млада жена от провинцията, химик по професия, попада в София. На улицата се запознава с Борис, Мъж и псевдодoцент по математика в Университета. Не е ясно в кой университет, но това няма значение. След кратка, но бурна любов Борис я забравя в името на своята кариера. Огорчената героиня му отговаря със същото - започва да трупа открития и става Ръководител на изследователска секция. Така както някога Борис е отхвърлил нея, сега тя отхвърля поредица почитатели: един не е твърде умен, друг говори на диалект, трети е даскал..
. Героинята чака своя Принц. Принцът изглежда така, както всеки мъж вижда себе си в очите на истинската Принцеса: по-умен и по-интелигентен от нея. Героиня и мъжка фантазия тук успешно се сплитат: "Само тогава ми се струва справедливо вкъщи моят принц да работи над себе си, а през това време аз да гладя, да готвя, да пера." Кариерата на жената все пак е резултат на една (временна) липса, липсата пък се казва Мъж (тип Елате в страната на чудесата!). Подобно спонтанно лаканианство прави чест на българския женски интелектуален живот. В един момент отново се появява Борис, щастливо учуден, защото героинята не е напълняла и не се е набръчкала, въпреки че наближава четиридесетте (на това място изтичах към огледалото). Той е решил да замени страстта по диференциалните уравнения със съпруга. Само че героинята харесва диференциалните уравнения и не харесва бъдещата свекърва. (Като оставим настрана Майката, идеална, защото търка плочки от сутрин до вечер в кухнята), всички други жени в текста са завистливо осакатени по някакъв начин: свекървата е нещо средно между вещица и червена бабичка, приятелките са оглупели и погрознели от семеен живот...) Кратка надежда внася работохоликът-алкохолик Лазар. Докато героинята не разбира с ужас, че бившата му жена не е била онази развлечена домакиня или капризна кокетка, която тя би желала да бъде, а талантлив инженер-химик, т.е. Нея. Текстът завършва пак по софийските улици, където Биляна все така се заглежда по мъжете с наклонности, за които има една недвусмислена дума... Тя е нещастна, именно защото интериоризира като свой, като женски един мъжки модел на себеусещане и социални реакции.
Та ето, това не е "женско" писане.

Милена Кирова

_________
Пенка Бангова. Ключът. ИК Пламена-46. Бургас. 1998