Тони Джуд

Европа в края на века


... всяка епоха е сфинкс,
който потъва в бездната,
щом разгадаят тайната му.


Хайнрих Хайне,

"Романтичната школа",
книга първа

I.


Митът Европа. Възход...

Следвоенна Европа се гради на основата на митове и забрава. Както и да оценяваме това, резултатът е много впечатляващ, поне в Западна Европа. Не за първи път тук се предприема колективно самоизграждане. Всички договори, с които завършват Реформаторските войни, Трийсетгодишната война и Наполеоновите войни, почиват на сравнително амбициозния опит, миналото да се изтика на заден план. В известна степен опитът успява и последствията от него се простират чак до нашето съвремие. По причини, свързани със своеобразния характер на историята на 20. век, редът, създаден през 1945 г., се оказа особено илюзорен. Обстоятелство, което в Източна Европа се забелязваше още в началото на 80-те години и което със събитията от 1989 г. и последствията от тях стана ясно на всички. Настоящето есе е опит за разбиране на останалата вече зад гърба ни следвоенна епоха в нейния исторически контекст и скицира саморазбирането, което Европа евентуално би могла да възприеме днес, в началото на нов, ясно различаващ се период от своята история.
След 1945 г. има много неща за забравяне. На първо място окупацията и колаборационизма. А също и споменът за повече от десетилетие диктатура там, където фашизмът идва на власт по домашна рецепта - както е в Германия и Италия1. Един пласт по-надолу лежат злощастният спомен за Първата световна война с нейния нескопосан завършек; омразата и несправедливостта, предизвикани от Версайския договор; икономическата катастрофа от времето между двете войни (наследство от Първата световна, което се влошава още повече от ориентираната към автаркия (стопанско самозадоволяване - бел. пр.) икономическа политика на европейските държави); влачещите се от 19. век социални проблеми и имперски завоевателски амбиции; и накрая - засенчващото всичко останало, дълбоко, обзело целия континент чувство за живот по време на упадък и разруха. Макар и най-неуловимо, това чувство е най-тежкият от всички заварени проблеми, с който трябва да се бори Европа. Чувство, което се споделя от поколението, дошло на власт през 1945 г. и което обяснява както отвращението на това поколение към неуместната реакция на демокрациите спрямо кризата от времето между войните, така и по-раншната му възприемчивост към фашистки или комунистически идеи. Настроение, изразено в чувството на много интелектуалци, че "Аушвиц" далеч не означава само причинения от германците ужас. За тях холокоста е кулминация и последно доказателство за окончателната гибел на европейската цивилизация. Така че през май 1945 г. в развалини са не само големите европейски градове, в развалини е най-вече духът, който е изграждал облика на Европа.
Да се загърби всичко това и да се нахвърля проектът за нова, по-добра Европа е колосално начинание. Политиката и икономическото планиране не могат сами да се справят с него. Планът "Маршал", доктрината за пълна заетост на Бевъридж, държавата на благоденствието, стопанското планиране и одържавяване са необходими условия за възстановяването на Европа, но само те е нямало да бъдат достатъчни. Едва основополагащите митове, които най-често се въртят около въпросите за прошката и вината, дават смисъл на икономико-политическите мерки. Успехът на тези митове проличава в това, че не се повтарят грешките от 1919 г., макар че през 1945 г. е имало повече истинска вина, отколкото преди. По практически и стратегически съображения Германия, двете германски държави, веднага и със сравнително малко дискриминиращи условия са приети в съответните държавни общности. Във Франция и Италия силните правителства успяват да задушат в зародиш потенциалните граждански войни, макар и с цената на принудително погребване на стари вражди и на спомена за фашистките престъпления и колаборационизъм.2 Националистическите чувства и недоверието между народите, характерни за европейската политика от края на 19. век са потиснати и заточени в едно минало, чийто ужасяващи последици са ясни като бял ден и които по всеобщо споделяно мнение не бива да се повтарят. Новите цели в Западна Европа са от социален, икономически и интернационалистически характер: ориентирана към представите за равенство политика на преразпределение; интензивна, залагаща на растежа стопанска политика; и външна политика в рамките на разнообразни европейски и световни институции.
Нещо подобно става и в Източна Европа. Като сходството на целите обаче е замаскирано от идеологическите и геополитически интереси, в които те се изразяват. Горчивият яд на по-малките страни от този регион - с които се отнасят несправедливо във Версай и Сен-Жермен и които в хода на по-нататъшните дипломатически маневри биват или раздробени, или пренебрегнати; в които в повечето случаи липсва както компетентна политическа класа, така и икономически ресурси или средства, с които тези ресурси да се направят използваеми; в които има толкова малко социална справедливост, колкото и възможност да се даде израз на социално недоволство; страни, които са главната жертва на една война, от която не могат да извлекат никаква полза - техният яд бързо бива погребан под натрапения мит за братския интернационализъм и (отчасти вярното) твърдение, че се е осъществило революционно преобразование. Възможните граждански войни, които биха могли да възникнат от вътрешнополитическите противоречия на предвоенното или военното време, и тук биват задушени в зародиш и с натиск отгоре. А там, където има възмездие, то най-често е цинична сделка, чиято цел е по-скоро да укрепи позициите на комунистическите властимащи, отколкото да отстрани тези, които са отговорни за колаборационизма с нацистите или са виновни за политически престъпления вътре в страната. По аналогични причини в Република Италия много административни и полицейски служители, както и други държавни чиновници също запазват постовете си, а приемствеността, която символизират, се прикрива с мита за обновление и революция. Както в Западна Европа, така и в Източна промяната е напълно реална и радикална. Нейна цел са преразпределението, разширяването на производството и създаването на нови международни институции. Но и тук основополагащите митове предхождат всичко останало.
Пълният разрив с миналото, който в еднаква степен засяга както дискурсивното саморазбиране, така и политиката, е смятан за необходим и това се дължи на особените обстоятелства на момента.3 В Западна Европа тласък на този процес дава потребността от сигурност, която изпитва Франция. След 1945 г. французите постигат онова, което са се опитвали да направят след 1918 г. Сега обаче с повече успех. След поредица от фалстартове в годините от 1945 до 1947 политически отговорните във Франция разбират, че по-многообещаващо е да "поевропейчат" проблематичното си отношение към Германия. И следователно да включат Западна Германия с нейните ресурси и икономически потенциал в една европейска общност, в която германците ще бъдат обвързани с французите и французите няма да има защо да се страхуват от германците. А не да се опитват да използват в своя полза съществуващото германо-френско противоречие. Включването по същото време в общността на Италия и държавите от Бенелюкс в тази ситуация не представлява нещо кой знае колко повече от декорация. Държавници като Шуман и Моне търсят начин да придадат европейско измерение на интересите на Франция. До 1990 г., общо взето, успяват.4
Митът за "единна Европа" в никакъв случай не е бил само илюзия. С всеки нов период - от основаването на Европейския разплащателен съюз през 1950 г. и Римските договори от 1957 г. през европейските актове на обединение до сътворяването на Маастрихтския договор - европейските дипломати и интелектуалци е трябвало да формулират в нормативни, дори в етични понятия визията за континент, далеч надраснал първоначално определените му цели и възможности. Всичко друго би довело до признанието, че "Европа" не е и не може да бъде нищо повече от сбора на интересите на нейните членове. Като боксьор средна категория, който се пъне да играе в тежката, от "европейската идея" се пръква миражът за общоевропейско единство, който обещава надежда и благосъстояние за всички държави, изпълнили условията на приемането. Митът "Европа" обаче може да запази славата си само при условие, че никога няма да бъде подложен на изпитание. С включването на трите по-бедни южноевропейски държави - Гърция, която влиза в ЕО през 1981 г., Испания и Португалия, които я следват пет години по-късно - вече се подлагат на сероизно изпитание ресурсите на една общност, крепяща се на постоянния икономически растеж и всеобщото богатство. Когато, след като е приключил икономическият растеж в Западна Европа, през 1989 г. пада комунизмът и на вратата започват да чукат бившите сателитни държави, готовността за прием на Западна Европа започва да се пука по шевовете. Митът се прекършва.

... и падение

Първото следвоенно поколение в Западна Европа е доволно, че може да вярва в "европейската идея", че може да се довери на продължилия трийсет години без прекъсване икономически възход и да се ползва от удобствата му. Но на децата на това поколение, които не искат и да знаят за национална идентичност и в този смисъл са щастливи да бъдат "европейци", липсва вярата в благодатта на икономическия прогрес и материалната сигурност. През 60-те години те намират "европейската идея" за непривлекателна и емоционално незадоволителна; от 1973 и особено от 1987 г. нататък в техните очи тя губи всякаква убедителност. Въпреки всички приказки за обща европейска валута, за предстоящо отваряне на границите, за свободно движение на хора и капитали и т.н., още дълго преди 1989 г. все по-голям брой млади (западно) европейци се дистанцират от мита на следвоенното време. Наистина този процес е по-слабо изразен в страни като Гърция или Испания, дори и в Италия, където "Европа" продължава да бъде примамливо обещание за космополитична модерност, отколкото в Германия, Дания, Великобритания и дори Франция, където ролята на Европа като чадър, под който продължават да се преследват национални интереси, постепенно се износва.
Ирония на историята е, разбира се, че единственото място, където "Европа" е продължила да функционира като мощен мит и общ проект, е Източна Европа. Там дисиденти, млади хора, дори реформаторски настроени комунистически директори копнеят да вкусят от личната, политическа и морална благодат на "европейството", от една Европа, от която са били откъснати чрез насилственото присъединяване към друг, решително нефункционален мит - мита за "социализма". На Изток "Европа" също служи като мит и пропагандно понятие, но, за разлика от Западна Европа, там тя е част от една стратегия на бягството, която се стреми да игнорира безнадеждното минало.
Чрез "връщането в Европа" - широкоразпространена в Чехословакия, Унгария и съседните им страни идея - щяло да стане възможно не само преодоляването на икономическата изостаналост - с помощта на Брюксел, но и щели да се намерят нужните сили, за да се победят призраците на злото и на собствената национална традиция. Съвсем по образец на историческия договор между Дьо Гол и Аденауер от 1963 г.
След 1989 г. наблюдаваме как тези илюзии непрекъснато ерозират в освободените страни от Източна Европа, докато на Запад в същото време окончателно се разпада всичко, което е останало от тамошния мит. Двата процеса са тясно свързани. Без обединението на Германия - най-непосредствената и важна последица от събитията през 1989 г., нито тя, нито Франция щяха да се сблъскат със сегашните си проблеми. Французите нямаше да страдат от краткосрочното въздействие на високите германски лихви и от постепенното осъзнаване, че вече не съществува тяхната Европа, в която германската икономическа мощ беше най-вече от полза за Франция. Германците нямаше да се сблъскат със заплашващата ги за пръв път от 1950 г. насам перспектива икономиката им да изпадне в сериозно затруднение. И нямаше да се чувстват принудени отново да премислят дали предпочитат да бъдат "европейци" или германци - не е изключено двете неща вече да не могат да се сложат под общ знаменател. Тази германо-френска проблематика не само работи против европейската идея, но и разкрива, колко ранима и митична е тя. Днес в Западна Европа приказките за Европа звучат цинично, ако не просто наивно.5
Между другото готовността, с която западноевропейците, и най-вече французите, забравиха възторга си от освобождаването на Източна Европа, много сериозно отслаби позицията на защитниците на Европа в бившите комунистически страни. Откакто Европейският съюз престана да бърза с приемането на Унгария и Полша или дори на страни като Литва, Румъния и Словения, защото се страхува от разходите по допълнителните субсидии и от конкуренцията на държави, където заплатите са ниски - да не говорим пък за евентуално увеличаващия се приток на хора, търсещи на Запад - в Прага, Будапеща и Варшава идеята за Европа понесе щети, които не могат да бъдат подминати току-така. Затова интелектуалците-дисиденти, които най-ясно и най-категорично заявяваха, че са за "Европа", получиха кредит на недоверие от локалния си електорат. Упрекват ги в наивност и "въздухарство", в това, че защитават чужди, космополитични интереси, които са в разрез с нуждите на нацията. За повечето източноевропейски държави присъединяването към западната общност е единствената останала открита външнополитическа опция, но възторгът от "Европа" е отминал.

Сбогом на илюзиите

Заедно с упадъка на европейската идея, от която останаха само прагматичната икономическа политика и монотонната управленска практика, се разпаднаха и други илюзии на следвоенното време. Европейското икономическо чудо се дължеше отчасти на вноса на евтина работна ръка от извън Европа или поне не от Европейската икономическа общност. При това практикуваната през 50-те години политика на "отворени врати" имаше допълнителното предимство, че можеше да бъде представяна като осъществяване на идеалите на следвоенното време - право на убежище, свободно движение на хора и прекратяване на етническата и национална дискриминация. Сега обаче, когато "гастарбайтерите" и техните деца вече не са нужни и на тях гледат като на икономическо утежнение и социална заплаха, те се превърнаха в "имигранти" и "чужденци". Британците, французите и скандинавците още от края на 60-те години ограничаваха все повече притока на хора от други страни. Този процес достигна кулминацията си с най-новото законодателство във Франция и Германия. Обединението на Германия и други свързани със събитията от 1989 г. процеси извадиха на повърхността неща, които отдавна бяха обичайна практика.6
Гражданската война в Югославия, която в не по-малка степен допринесе7 за "имигрантския" проблем, разруши още две илюзии на следвоенната епоха. Напразна беше надеждата, че Първата световна война ще сложи край на всички войни, но затова пък години наред действително изглеждаше, че Втората световна е оправдала тази надежда. Поне що се отнася до Европа. Опасността от атомна катастрофа, създаването на НАТО и укрепването на съветската зона създаваха впечатлението, че военният отговор на вътрешнополитическите кризи е изключен завинаги. Редките изключения от правилото - както в случая с Франция и Гърция - бяха приписвани или на нестабилна вътрешнополитическа ситуация, предизвикана от квазиколониални кризи, или - както в Унгария през 1956 - на недооценяване на глобалното разпределение на силите. Изглеждаше немислимо европейците пак да се хванат за гушата заради такива традиционни неща като граници, национална принадлежност или етнически обосновани териториални претенции. Само преди пет години изглеждаше немислимо и че те ще действат по начин, който зловещо напомня за предишни, отдавна влезли в учебниците по история конфликти.
Събитията в Югославия не само разкриват колко неспособна е Европа да се справи със собственото си минало, но и колко кух е бил и друг един мит на континентална Европа: новопридобитата способност за трайни общи действия. Изобщо не сме стигнали до края на всички вътрешноевропейски кризи и знаем, че "Европа" не може да предприеме почти нищо срещу тях. Мит беше, че е имало основания за друго мнение. И този мит просъществува само за известен период - от 1949 до 1989 г., когато Европа имаше щастието, да бъде слаба и действието или бездействието на Съединените щати и Съветския съюз бяха единствените важни аргументи в международната политика.8 По-общите обещания на следвоенния свят - нееднократните декларации на Съединените щати за "повторно обединение" на целия континент и колективното му действие издържаха дотогава, докато не бяха поставени на изпитание.

















1 Вж. студията ми "Миналото е друга планета. Политическите митове на следвоенна Европа", сп. "Транзит" 6/1993 и в-к "Култура", бр. 5 и 6/1994 г. (Die Vergangenheit ist ein anderes Land. Politische Mythen im Nachkriegseuropa).

2 За Италия виж прекрасния текст на Клаудио Павоне, "Una Guerra Civile. Saggio storico sulla moralita nella Resistenza", Turin, 1992.

3 С което не подлагам на съмнение, че още в предходните десетилетия многобройни личности са се застъпвали за подобна промяна, само че без успех.

4 Отношенията между Франция и Федерална република Германия от годините между 1949 и 1990 странно напомнят отношенията между Австрия и Прусия след Виенския конгрес. И в двата случая по-силният партньор се опитва да използва другия като източник на ресурси и гаранция за сигурност. Тогава Австрия окуражава Прусия да влезе в Германския бунд, за да го подсили. Накрая разбира обаче, че съотношението на силите се е променило и че не може да държи под контрол амбициите на икономически превъзхождащите я съюзници.

5 Подробно проучване на разпрострялото се над цяла Европа влияние от обединението на Германия, както и на разнообразната употреба на понятието "Европа" в политическите дискусии в Германия е направил Тимоти Гартън Еш: "В името на Европа. Германия и разделеният континент", Мюнхен 1993 (Timothy Garton Ash, "Im Namen Europas. Deutschland und der geteilte Kontinent").

6 Това показва, колко упорита и до днес е най-малкото идеята за Европа; идеята за "крепостта Европа" - обединения от християнството континент, който се защитава от космополитичните, чуждоземни заплахи отвън и отвътре. Тази версия на идеята за Европа идва от расовите теории от 19. век и е споделяна от Хитлер, както и от някои критично настроени към демокрацията интелектуалци от 30-те години. През последните години тя беше възкресена от неофашистите и интелектуалците от "Новата десница" в Германия, Франция и Италия и това изглежда й се отразява добре.

7 Поне в страните, които приемат бежанци, т.е. на първо място Австрия и Германия.

8 С изключение на малките бивши колонии извън Европа, където Великобритания и Франция все още могат да се месят сравнително самостоятелно. Но именно като Великобритания и Франция, което само потвърждава описваната ситуация.