Тони Джуд, Европа в края на века

II.

Краят на следвоенната епоха

Вероятно най-ясният признак за дълбоките промени през последните години е, че многобройни понятия, с които човек можеше да си обясни европейските дела, сега просто не са подходящи и са загубили значението си. Например вече няма никакъв смисъл някой да бъде определян като "социалист". В Източна Европа това понятие е много обременено (макар в страните, които се намират във фаза на тежък икономически преход, краткото му политическо възраждане да е широко разпространено явление заради копнежа по стабилната ситуация преди 1989 г.). А в Западна Европа все още има, наистина, политици и политически партии, които действат под това име, но нито те, нито избирателите им влагат в него някакъв исторически смисъл. Лейбъристката партия във Великобритания отчаяно се опитва да се освободи от връзката си с труда и работническото движение, но й липсва смелостта на италианските комунисти, които промениха името си. Италианските християндемократи направиха същото в стремежа си да заличат асоциациите с миналото.
Във всеки случай тук става дума за нещо повече от едно име. В политическо отношение "ляво" и "дясно" в Източна Европа отдавна не означават същото като преди и който нарича себе си ляв или десен, често пъти бива отпращан на съвсем друго място в политическия спектър. Не само от противниците, но и от избирателите си. Старата употреба на определения като "популист" или "прозападен", които в страни като Унгария или Словакия маркираха историческата разлика между националконсерваторите и урбанистично-либералните модернизатори, вече са изгубили смисъл. Като границите се заличават и от двете страни: консервативни, силни в селските райони партии се застъпват за членство в ЕО, а бивши комунисти пробутват религиозни, локално-патриотични и неославянофилски лозунги.
Особено остър е проблемът с понятията в Източна Европа, защото там почти петдесет години наред колективната национална идентичност до голяма степен зависи от това какви са отношенията със Съветския съюз. Дали са повече или по-малко приятелски, дали са прекъсвани от бунтове, и ако да, как са приключили тези бунтове. И накрая, от това, доколко независими са били съответните страни във верските, икономическите, външнополитическите и другите си дела.
След 1989 г. всичко свършва (и сега може да бъде проследено много трудно в един междинен свят между историята и спомена). В регион, чието непосредствено минало не разполага с ясни социални или политически понятийни категории, е голямо изкушението от обществената памет да се зачеркне всяко съотнасяне с ерата на комунизма и вместо него едно по-далечно минало да бъде представено като отправна точка и извор на идентичност. Този път води до заблуда. Защото между годините 1939 и 1989 са се променили важни неща както в Западна, така и в Източна Европа. Да се обяснява чешко-словашкият или сръбско-хърватският конфликт с "изконно противоречие", като че ли европейското минало само е чакало да си отмъсти за илюзорната интермедия на следвоенната епоха, е също толкова безсмислено, колкото и на акциите на неонацистките бръснати глави в Германия да се приписва някакъв извънисторически, коренящ се дълбоко в обърканото минало проблем на "германската същност".
Склонността Европа след 1989 г. да се разбира единствено като възкресяване на миналото, би била основателна само ако можеше да се докаже, че току-що завършилата епоха действително е започнала с Ялта или с хитлеристкото нападение над Полша и че отмирането на следвоенните илюзии ни връща малко или повече към изходната точка. Но, както вече споменахме, понятията от 1939 г. не могат особено да ни помогнат, защото принадлежат към епоха, която вече приключи. Така че сегашната им употреба е само признак на съществуващия в момента политически вакуум. Там, където някога обещанията за бъдещето са оправдавали политически и обществени програми, и пропагандни фрази, сега изопачените образи на миналото са всичко, което е останало. Вместо да мобилизират мислите и хората в името на предстоящото, национални и етнически ръководители се връщат към отминали времена. Естествено, реакционерите винаги са действали по този образец. Новото обаче е, че "реакцията" вече не действа само върху запазената й открай време територия, но окупира и територията на някогашните радикали. Това се отнася в еднаква степен и за Франция, и за Словакия или пък за Хърватска.9

Краят на епохата на революциите

Днес обаче си имаме работа не само с епохата от 1945 до 1989 г., но и с епохата от 1917 до 1989 г. Революцията на Ленин беше основна отправна точка за комунистическа, фашистка и либерална Европа преди 1939 г., но също и за двете части на Европа след 1945 г. Октомврийската революция слага отпечатъка си не само върху геополитиката на нашия век, но изпълва с нов живот и революционните традиции от 19. век. Събитията в Санкт Петербург от 1917 г. дават смисъл на визията и езика на революцията и определят един влиятелен и изкусителен начин на мислене, с който се подхожда към модерния обществен живот и колективно действие. Червеният октомври подарява и на комунистическата, и на некомунистическата левица общо учение за избавлението и - независимо от всички изопачавания - я снабдява с общ език - поне до 1968 г. Без този език и без тази отправна точка в политическото мислене на Европа не съществува радикален проект. Тяхната загуба разтърси политическата чувствителност на Европа по начин, който още не сме проумели докрай.
От своя страна 1917 г. принадлежи към по-стара традиция. Ленин дава възможност на европейската левица да продължи наследството на Френската революция в социални и международни условия, които около началото на века изглеждат така сякаш нарочно са създадени, за да се види колко безнадеждно неподходящ и неточен е езикът от 1789 г. С други думи той спасява революционния политически мит, макар и с цената на голяма част от етическата му достоверност. Какво е значело това, става ясно, когато си спомним, че непосредствено след неуспелите революции от 1848 г. голяма част от радикалните кръгове в Европа се обръщат към различни национални движения или намаляват собствените си претенции, за да могат да се присъединят - независимо дали съвсем категорично или не - към либералната политика. Объркването, което се създава от преместването на центъра на революцията от Париж във Франкфурт и после в Москва, е преодоляно от характерната за 19. век взаимовръзка между революционен прогрес и индустриално производство. Ако Русия успее да отнеме индустриалното първенство на Запада, то в ретроспектива революцонните й претенции биха били оправдани.
Щом сме стигнали до края на революционната епоха, която започва с Ленин, значи сме оставили зад гърба си и епохата, зачената от неговите предшественици през 1789 г. Това заключение едва ли би изненадало повечето френски интелектуалци, които преди доста време обявиха нейния край10. Техните тези се опираха на промени вътре във Франция - между другото и на окончателния упадък на Френската комунистическа партия. Но със срива на болшевишкия режим в качеството му на институционално олицетворение на революционната епоха в Европа тези тези се потвърдиха на общоевропейско ниво. Съотнасянията са необозрими, защото както езикът, така и проектите в политическия живот на Европа все още еднозначно се определят от понятийността, с която досега се схващаше наследството на Френската революция. Без тази отправна точка изчезват белезите на оразличаване на левите и десните - процес, вече започнал в някои части на Европа. Без есхатологията на революцията идеята на социализма губи смисъл. И, което е може би още по-важно: Без значението на 1789 г. основополагащите идеи на континенталноевропейския политически либерализъм, другото голямо наследство от революционната ера, също губят контурите си. По тази причина от няколко години политолози и представители на политическата философия в Унгария, Полша, Германия, Франция, Италия и другаде се обръщат към малко по-различната англосаксонска традиция на политическия либерализъм и се опитват да открият какво от нея може да се присади върху гнилия ствол на континенталната традиция.

Краят на епохата на националната държава

Разбира се, революциите не са единствените крайъгълни камъни на миналото. Събитията от 1989 г. насам навяват мисълта, че и друга една епоха се приближава към края си: епохата на произхождащата от 19. век национална държава. През изминалите десетилетия краят на националната държава малко прибързано беше обявен за мним резултат от глобализацията на икономиката и за последствие от успешната европеизация поне на западната половина от континента. Днес обратно, от реакцията срещу Маастрихт и от посткомунистическите рецидиви на Изток някой би могъл да си направи заключението, че националната идея се радва на твърде добро здраве. За какво друго освен за конюнктурата на стремеж към възраждане на националното самосъзнание свидетелстват обединението на Германия, възходът на Жан-Мари льо Пен, разпадането на Чехословакия и на бившия Съветски съюз?
Но повърхностният поглед заблуждава и заключението е погрешно, защото то бърка национална идентичност с национална държава.11 Европейските национални държави от миналия век възникват или от успешната експанзия на някоя предмодерна династична държава, която присъединява съседни области със сходен език, или от части на разпадаща се стара империя, или пък - както в случая с Германия и Италия - от комбинацията на двата процеса. Независимо дали възникват рано - като Гърция, Белгия, Сърбия и Италия, или едва в последния рунд на сформирането на държавите след Първата световна война - например Чехословакия, Австрия, Полша, Югославия и балтийските държави, по никое време, тези държави не са били хомогенни в етническо, културно или обществено отношение. Някои стават такива в хода на Втората световна война или заради принудителното изселване на цели народностни групи след войната. Но това само подчертава, че те в почти всички случаи са резултат от дипломатическите успехи или провали на Великите сили. Много от тях днес се разпадат. Новите граници може да минават по други места, но образецът навсякъде е един и същ. От Испания до Белгия, от Италия до Югославия, от Чехословакия до Великобритания (която е граничен случай) европейските държави се разпадат на региони. Пропуква се образът на Европа от 19. век, която също е била резултат от промени в съотношението на силите между империите.12
Епохата, за чийто край сигнализира това разпадане, започва през 1848 г., непосредствено след провала на революциите през същата година. До 1945 г. в повечето европейски страни национализмът и индустриалният напредък заемат мястото на революциите и обществените промени. Това, че не винаги има покритие между националистическите чувства и окончателния образ на европейските национални държави, обяснява донякъде вътрешните конфликти в новоформираните държави и разприте им със съседите: полският, унгарският, германският и италианският национализъм се разгарят, защото рамките, които очертават територията на собствената държава, се възприемат като неточни и защото живеещите в тях малцинства са нежелани. Втората световна война и произтичащото от нея насилствено регулиране прекратяват тези вражди, но също допринасят за минирането на крехката легитимност на по-новите държави. Тяхната raison d'etre като че ли изчезва между съветския интернационализъм и предвещанията за единна Европа. Свободни да преследват собствените си цели или - което се отнася до западните страни - да обърнат в своя полза визията за една транснационална Европа, словенци, фламандци, ломбардци и каталунци вече нямат убедителна причина да продължат да се подчиняват на предишни договорености, които днес изглеждат по-скоро ограничаващи, отколкото освобождаващи.
Сривът на произтичащия от 19. век ред трябва да се разглежда и на фона на промяната на саморазбирането на интелектуалците. До 1919 г. представата за "европейския интелектуалец" е нещо непознато, представляващо противоречие само по себе си. Интелектуалецът, така да се каже, per definitionem е бил представител, говорител и теоретик или на дадена нация - както в случая с новите или новообразуващите се държави, или - както във Франция - на дадено национално политическо или културно течение. В крайни случаи, като например при чехите и хърватите, самите интелектуалци са били нацията. Аристокрацията и градската буржоазия са се идентифицирали - както в Австрия - с империята, а селяните не са имали колективно съзнание или свое представителство. Интелектуалците измислят нацията, нейните митове, език, култура и нужди. Или ги преоткриват. От Фихте през Палацки и Кошут до Масарик службата на интелектуалците е създаването на нацията. Дори Жорес и Кроче - за Жулиен Бенда и Джовани Джентиле да не говорим, са национални интелектуалци, заети преди всичко с вътрешни конфликти. Колкото и голяма да е международната им слава.
След 1919 и най-вече след 1945 г. интелектуалците се интернационализират или се посвещават - например в Германия, Франция и Румъния, на една агресивна фашистка естетика с всички зловещи последствия от това. В замяна на онзи национализъм, на който се прехвърля отговорността за 1914 г., сега европейската идея притежава известна притегателна сила, към която след 1945 г. се присъединява и представата, че интелектуалецът трябва да се появи в ролята на говорител на един разтърсен в моралните си основи свят. Единствено във Франция този процес протича по-бавно. Тук по парадоксален начин интелектуалецът е можел да бъде едновременно и французин, и универсалист - характерна черта на френската интелигенция от следвоенната епоха. На други места - в Италия или Западна Германия например, интелектуалците съзнателно се обръщат към една космополитична публика и се профилират като говорители срещу националната идея.13 В Източна Европа след 1945 г. националистически настроеният интелектуалец, разбира се, става непотребен. На негово място идва прогресивният, социалистическият или комунистическият интелектуалец, чийто светоглед надхвърля националните рамки. Още повече, че много интелектуалци от Източна и Средна Европа, избягали преди от диктатурата и окупацията и прекарали години в изгнание, току-що са се завърнали и още се чувстват чужденци в собствената си страна. С разколебаването на легитимността на комунизма обаче много интелектуалци в Източна Европа поемат нова и тежка роля: те критикуват наложения от Съветския съюз режим не от името на потиснатата нация, а заради интереса на отделния гражданин и ("европейската") идея за свобода и право.
Апологети или критици, в историята на модерна Европа интелектуалците влизат в тясна симбиоза с националната държава. Днес кризата и от двете страни е сигнал, че това взаимоотношение се разпада. Лишени от духовно оправдание за съществуването си и по липса на империя, от която да се освобождават, националните държави в Европа вече могат да се основават само на икономически или политически необходимости, или на съответните си локални интереси. Като че ли изход предлагат или "Европа" във функцията й на крепост и покровител, или раздробяването на малки единици. А може да се създаде и комбинация от двете възможности. Това се отнася най-вече за региони като Ломбардия, Словения или Каталуния, възприемащи националното образувание, към което досега са принадлежали, по-скоро като източник на загуби, отколкото на полза. Тамошните интелектуалци обаче не са привлечени от аргумента на локалния интерес. С това не оспорвам, че в Унгария например или Сърбия няма "националистически" интелектуалци, апологети на закрепостяването и на реваншистките амбиции на политическите си водачи; но тези интелектуалци са принудени старателно да се придържат към един език, който определено действа отблъскващо на международната интелектуална общност, отраснала с поуките от Втората световна война. Повечето европейски интелектуалци дори и да са отчаяни от "Европа" - заради сегашната криза - просто не разполагат с нищо друго.

Краят на Просвещението

По тази причина, епохата, чиято криза преживяваме сега, не започва с 1945 г., нито с 1917, нито с 1848 или 1815, дори не и с 1789 г. В известен смисъл ние по-скоро преживяваме края на европейското Просвещение. Това твърдение отначало може да прозвучи малко странно. Защото в крайна сметка политическият и културен живот в Европа все още е белязан от онзи блян за рационалност, прогрес и критическа толерантност, който свързваме с коренната промяна на европейската духовна конституция, разгърнала се в стоте години между Английската и Френската революция или, ако щете, между научната и индустриалната революция. Доколкото в политическо отношение европейското Просвещение приема формата на просветен деспотизъм - от Мария Терезия до Йосиф II през Фридрих Велики до Луи XVI - днес повече от всякога живеем под неговия знак. Нима в края на краищата "Брюксел" е нещо по-различно от нова версия на целта да се изгради ефективно и всеобхватно управление, което не познава специфични интереси и се ангажира само с рационалната пресметливост и принципа на правовата държава? Цел, която великите монарси от 18. век безуспешно се опитват да осъществят в разтърсваните си от войни държави. Рационалният характер на идеала за Европейски съюз е това, което го прави толкова привлекателен за много европейски интелектуалци. Особено за онези образовани професионални групи, които виждат в Брюксел изход от тесногръдото бакалничество и закостенялото придържане към специфичния интерес. Подобно на юристите, търговците и писателите от 18. век, които се обръщат към просветените си владетели през главата на реакционните парламенти и ландтагове. В този тесен смисъл европейското Просвещение е още живо.
И въпреки това Просвещението е в криза. Не казвам, че сме на път да забравим поуките от ранномодерните революции, да поставим ad acta дискурсивната рационалност и натрупаните от опит знания, да отхвърлим предпоставките за социалната и политическа модерност. Макар да не бива и прибързано да отвръщаме очи от факта, че в днешна Европа има влиятелни мислители, които проповядват точно това. Имам предвид, че във въздуха се носи ново антипросвещение.

Кризата на интелектуалците

Най-очевидният симптом на това антипросвещение със сигурност е кризата на европейските интелектуалци, и то в две отношения. Погледнато функционално, интелектуалците са излишни. А те и така се чувстват. В Източна Европа политическото им влияние е стигнало най-ниската си точка. Възприемат ги като маргинално явление на културата и пречка, като спомен за времето, в което голяма част от публиката им не изпитваше никакво желание да се присъедини към тях. В тях виждат досадно продължение на дисидентстващата съвест, която е била и си остава чужда за мнозинството унгарци, чехи, словаци, поляци и т.н. С периферното си съществуване те не говорят нито от името на държавата, нито се обръщат към нея. Изгубили са единствената роля, която някога наистина са имали в Средна и Източна Европа - ролята на самозвани говорители на потиснати народи. И сега водят изолирано съществуване в общества, в които няма интегрирана космополитична субкултура. Еврейската интелигенция във Виена или Будапеща от fin de siecle в Какания (k.u.k Monarchie - шеговито за Австро-Унгария - бел.пр.) безспорно е била само маргинална група, но нейните членове са част от утвърдено микрообщество и тази позиция им дава възможност да говорят на ближните си. Това не важи за днешните чешки или унгарски интелигенти. Те говорят от нищото. Това положение нито е приятно, нито може дълго да се издържа.
Също толкова безпомощни и изоставени са интелектуалците в Западна Европа. В Париж, който все още е интелектуалният център на континентална Европа, безкрайно и измъчено дискутират загубата на ролята на интелектуалеца. Защото класическата роля на западния интелектуалец като авторитет, който представя едновременно и господаря, и народа, вече не съществува. Идентичността и значението на държавата се размиха зад явното европеизиране на властта и приватизирането на многобройни ресурси. А моралните устои на масите изчезнаха едновременно с големите теории за прогреса на човечеството, които обявиха народа - или части от него - за носител на разумната обществена промяна. С думите на Маргарет Тачър: "Няма "общество". Интелектуалците могат да си говорят и пишат, да апелират към морала, но те самите вече не притежават теория, която да обосновава, защо еди-кой си трябва да се вслуша в думите им.
Това е второто нещо, което показва, че интелектуалците са изгубили значението си. Просвещението ни завеща идеала на разбирането, убеждението, че разбирането на природата, обществения и духовния свят е в рамките на човешкия разум и че тези, които разбират - учените, философите, теоретиците на обществото - притежават особено право да привличат върху себе си вниманието на управляващи и управлявани. Тази основна за европейската модерност представа е обстрелвана от толкова много посоки, че сме забравили колко решаващо е значението й. В марксисткото й изражение тя е заклеймена като хибрид и опасно надценяване на човешките способности; в научната й форма, като наивно и не по-малко опасно неразбиране на тайните на природата; в икономическия й аспект, като чудовищно и саморазрушително доверие в мита за производителността и прогреса, а във философския - като капитална грешка на рационалистическия обективизъм.
Много неща в тези нападки срещу наследството на Просвещението са несъмнено объркани и противоречиви. Десните неохайдегерианци могат да заклеймяват индустриалното общество като рожба на порока на дискурсивната рационалност, но собствените им аргументи ни повече, ни по-малко се основават на аргументи, взети от времето след Просвещението. А левите неохайдегерианци - Хавел е еднозначен пример - показват наистина почти мистично отвращение от политическата и икономическа вреда, която немислещата и загубила мярка модерност носи на света, но изваждат идеалите за свобода на индивида и за гражданска добродетел, коренящи се именно в тази модерност.
Но тъкмо защото не се знае точно какво всъщност не харесват в нашия свят неговите критици и какви са основанията им, това още повече затруднява прозрението, че тях ги обединява едно общо начинание: а именно, погребването на предпоставките, върху чиито основи се крепят действията ни в обществото от 18. век насам. И въпреки че директните нападки срещу рационалния дискурс като такъв по най-очевиден начин вадят на бял свят програмата на Просвещението, те, поради своя маргинален и самооборващ се характер, са най-маловажните. Малко хора се вслушват в думите на крайните деридианци. Дори самият Дерида не го прави. Но по-общото, по-повърхностно твърдение, че няма нищо, в което си струва да вярва човек, че идеалите са вятър работа, че прогресът е илюзия, а краткотрайният частен интерес единствената устойчива лична цел - защото обществени цели нямало - това твърдение, което доскоро беше само последното radical chic, скоро се промъкна и в интелектуалния дискурс. Свободният мислител, който се чувства като у дома си в публичното пространство - Кантовата представа за Просвещението - наистина все още съществува. Тъкмо това прави интелектуалеца интелектуалец. Но за да може той да изпълнява най-важната си задача - в смисъла на Хабермас - да изпраща публично рационални послания в публичното пространство, на него му е необходима гносеологична основа, споделена и от публиката му. Необходим е консенсус по два въпроса: кое конституира рационалните колективни проекти и какви са целите, заради които се преследва смисленото им изпълнение. Но днес европейският интелектуалец вече не може да предложи никакви консенсусни основания за идеите, които излага, освен ако не са от практическо естество, и това наистина е голям поврат в европейската мисъл. Можем да се позовем на преобърнатия от Бертранд Ръсел класически цитат от "Хамлет": Тъкмо откриваме, че между земята и небето има по-малко неща, отколкото нашата даскалска мъдрост може да си мечтае.
















9 Отскоро някои известни представители на френската левица, между които Макс Гало, Режи Дебре и Жан-Пиер Шьовенман, се поддават на носталгични реминисценции и биват въвлечени в един вид национално републиканство, което буквално означава "реакция" срещу прекаляването с "Европа" и края на международните радикални проекти.

10 Вж. Франсоа Фюре, "1789-1917, билет за връщане", сп. "Транзит" 1/1990 (Francois Furet, 1789-1917, Rueckfahrkarte).

11 Подробно изследване по темата може се намери в статията ми "Новият стар национализъм", сп. "Меркур", бр. 12, 1994, стр. 1047-1064 (Der neue alte Nationalismus, "Merkur").

12 В Белгия националното единство е притиснато от две посоки: вътрешнополитическите фламандско-валонски противоречия водят до прогресивно превръщане на националната държава във федерална държава; а в международно отношение самостоятелността на Белгия постепенно се губи в представата за "държавите от Бенелюкс", които вече излизат като единно цяло в много области на икономиката и администрацията.

13 Ханс Магнус Енценсбергер убедително показа, че парадоксалното положение, в което изпаднаха германските писатели с новата си роля, имаше катастрофални последици за модерния политически и духовен живот в Германия. Ролята на призовани да запълнят политическия вакуум, въпреки че тяхната национална идентичност им създаваше екзистенциални неудобства.