Тони Джуд, Европа в края на века

III.

Маркс не е първият, който установява, че историята има по-богато въображение от хората. Каквото и да се случва в момента в Европа, то ще доведе до някъде. С това есе се опитвам да поясня, че това "някъде" ще изглежда съвсем различно от Европа, която познаваме от 1945 г. насам. Европа вече се промени. Регионалните размествания в Европа са факт. Югославия никога няма да бъде каквато беше доскоро. Нито пък Италия. При последните парламентарни избори в Испания каталунските националисти без малко щяха да спечелят достатъчно места, за да блокират националното законодателство. Блокиращо малцинство, с което можеха да наложат почти самостоятелното разпореждане на Каталуния с ресурсите й. Тази регионализация, към която се стреми и ломбардската лига в Италия и която сравнително богатите държави от Северна Югославия постигнаха на твърде висока цена, ще има катастрофални последици за южните сепаратисти от средиземноморските държави. Още повече, че те най-непосредствено са изложени на увеличаващия се демографски натиск от страна на африканските си съседи от юг и на азиатските от изток. Освен това в този регион политиката на носталгична омраза ще бъде допълнително подхранена от очаквания компромис, благодарение на който западната периферия на Средна Европа (Полша, Унгария, Чехия и Словакия) ще се развие като предверие на ЕО, докато "византийска" Европа (от Латвия до България) ще остане да кисне в провинциалния си сос.
Но това не означава връщане към миналото. Ако вземем под внимание, че епохата на непрекъснат икономически възход приключи (погледнато от перспективата на историята, тя е особен щастлив случай, който няма да се повтори) и че Великите сили, както и великите идеи се намират в отстъпление, то тогава е разумно да приемем, че в обозримо бъдеще както на национално, така и на международно ниво ще влезем в епоха на несигурност и свързаните с нея омрази и нестабилност. Мислителите на нашето време се затрудняват да обосноват с общопризнати преценки14 главните принципи на практикувания и институционализиран морал днес - човешки права, социална справедливост, национално самоопределение. Все по-трудно ще ни става да убеждаваме себе си и съседите си, че трябва да действаме така, сякаш това са разбиращи се от само себе си истини. Сглобените впоследствие постулати, които трябва да укрепят тези идеи, вече не издържат. Днес основните политически представи, давали образ на Европа от Просвещението до наши дни, приличат на закърнелите органи, за които Дарвин пише в "Произходът на видовете": "... могат да се сравнят с буква, която се изговаря, ако думата се казва буква по буква, но която при говорене е излишна, защото не се произнася; затова пък може да е от полза, ако се търси произходът на думата".
Избледнелите линии на общественото поведение в най-добрия случай могат да бъдат възстановени под формата на митове като ръководни мотиви за действие в свят, в който повечето ни съвременници отхвърлят всичко, излизащо извън рамките на практичността. Но това все още оставя без отговор въпроса за авторитета. Кой в днешна Европа има моралния, духовен или политически авторитет, да обявява правилата за колективно поведение? За прокарването им да не говорим. С една дума, кой е на власт, с каква цел и в какви граници? Този въпрос е неразгаданото наследство на Просвещението, защото той е празнотата, възникнала при приключването с абсолютизма и наместничеството на бога; празнотата, през която до обществеността за пръв път са стигнали теориите за народно представителство и нация, прогрес и история - теории, чиито залез преживяваме днес. По липсата на ясен отговор на този въпрос, заключението, че Европа в много отношения влиза в епоха на неспокойствие, във време на големи трудности и обърканост, не изглежда толкова мелодраматично. За Стария континент това, естествено, не е нищо ново, но за повечето от днешните му жители то ще настъпи неочаквано и ще им донесе неприятни изживявания.

Послепис

Настоящата студия се основава върху един доклад, който изнесох преди две години в Института за науки за човека във Виена. Оттогава не се е случило нищо, което да ме подтикне да променя диагнозата си, но все пак в светлината на последните процеси, развили се в Европа, имам да добавя някои неща по три пункта.
Първо, твърдението ми, че сме стигнали до "края" на европейското Просвещение. Буквално взето, това твърдение, разбира се, е погрешно. Общественият ни живот и политическия език, с който го описваме, формите на обществена организация и правилата на поведение, осигуряващи им трайност - всички те принадлежат на просвещенската традиция и, макар и изопачени и поставяни под въпрос, ще продължат да бъдат част от ежедневието ни. Не на последно място и защото изопачаването и поставянето под въпрос са също наследство от Просвещението. Но в някои други отношения твърдението като че ли си остава вярно.
Показателни в тази връзка са объркването и потиснатостта, характерни в момента за създаването на политически програми. В една предишна статия за "Транзит" изказах мнението, че деленето и объркването на "левите" ще продължи, докато те не се освободят от някои много стари представи.15 Става дума не само за мисленето им в антагонистични обществени системи - тук "капитализъм", там "социализъм", но и за априорната представа, че ходът на историята е предварително определен, прогресът неизбежен и други подобни. Накратко, за онзи, свързан с утопичното мислене, набор от аргументи и възприети представи, за който социалдемокрацията вече не претендира, но към който много социалдемократи несъзнателно посягат, когато трябва принципно да оправдаят политическите си действия. Но вероятно още по-очебийно е, че шест години след падането на комунизма политическото мислене на консерваторите все още се намира във вакуум.
Ако се абстрахираме от самозваните експерти и идеолози на "прехода" в Източна Европа, днес забележително малко консерватори продължават да вярват в ненадминатите самооздравителни сили на една действително свободна пазарна икономика. Консервативната мисъл и в Европа, и в Съединените щати се намира в достойно за съжаление състояние. Многобройните комунитаристични или "реакционни" защитници на моралната интервенция в личните, а дори и в обществените работи, се оплитат в огромни противоречия, отхвърляйки тези мерки, когато става въпрос за социалнополитическата и икономическата сфера. Само по себе си това не е нов процес - рухването на патерналистичния модел датира отпреди поне половин век - но то се откроява по-ясно, защото либералните и консервативните мислители останаха без утопичния си противник, който досега обединяваше разнопосочните им интереси.
Това е само един от аспектите на разпада, сполетял постпросвещенската политика. Друг аспект е нарастващото влияние на едно многостранно разклонено "антипросвещение". Това също не е толкова ново. От времето на Жозеф дьо Местр има сериозни консервативни мислители и политици, които смятат за нелегитимни всички, произтичащи от Просвещението форми на политиката и философията, защото противоречат на известни абсолютни (религиозни) норми на социалния живот в обществото или защото носят неизкоренимия недостатък на революционния си произход. В модерната си форма "антипросвещението" не е толкова радикално и всеобхватно, но затова пък вероятно въздействието му ще е по-трайно. Умереното Хайдегерианство на един Хавел, чийто антимодернизъм, както споменахме по-горе, е изпъстрен с многобройни вътрешни противоречия, може би въздейства толкова силно именно заради добронамереността и объркаността си. Така започва да се шири едно презрение към постиженията на модерното общество, което безсъмнено отслабва достойната за възхищение защита на индивидуалните свободи, на човешките права и т.н. Никой не обръща внимание на общия произход на тези неща и на парадоксално обвързаните им един с друг признаци.
Значително е влиянието, което има консенсусът на добрите хора. Този консенсус се разпростира от почитателите на Паточка до избирателите на Зелените в Германия. Съвестта на добрите хора е чиста. Те казват: Ние не сме марксисти и не носим отговорност за един век политически заблуди, възникнали от самонадеяността на утопичното мислене. Ние сме против необуздания икономически растеж и затова не сме отговорни нито за екстремните разлики между бедни и богати, нито за замърсяването на околната среда. Ние отхвърляме всички форми на милитаризма, така че от нас не могат да търсят отговорност нито за предишните, нито за сегашните войни. С една дума, те осъждат модерността като цяло, от А до Я, с изключение на онези нейни аспекти, които на тях са им удобни. В умерената си форма този консенсус проявява учудващо голямо внимание към преработването на вторичните суровини. В екстремната си форма той придава международна важност на възмущението си от отстраняването на някоя стара нефтена платформа и в същото време се гордее, че се е противопоставил на военната интервенция в Босна. Той в никакъв случай не може да предложи сериозна морална политическа визия за идващия век.
Второто нещо, към което искам да се върна, е националната държава. В настоящата студия твърдя, че по различни причини "класическата" държава от 19. век е на път да се разпадне. В Испания един народ със стара история се изплъзва от държавата, към която векове наред (против волята си) е принадлежал. В Италия северните райони Ломбардия, Пиемонт и Венето отново ясно дават да се разбере, че са нещо различно от Южна Италия, с която са едно цяло едва от сто и трийсет години и с която по никакъв начин не се чувстват свързани. Подобни неща могат да се кажат и за разпадането на Югославия. Сигурно е, че каталунската и словенската нация, старите области Ломбардия и Фландрия имат твърде малко общо с модерните, изкуствено създадени административни области като провинция Баден-Вюртемберг или департамент Рона-Алпи. Едните са истински нации, независимо дали ги свързва език, традиция или просто роднинство; другите образуват наистина стари, признати групи вътре в европейското семейство, но не носят достатъчно своеобразни или неповторими черти, за да се смятат за отделна нация. Това например е една от разликите между чехи и ломбардци. Но те всички си приличат в едно: като по-богато, по-благосъстоятелно малцинство в рамките на дадена държава те се стремят да се идентифицират с "Европа" и да се дистанцират от наследството на националната си държава; заедно с това те изграждат полезни връзки с други, привилегировани по подобен начин области.
Резултатът е предвидим. Държавата ще стане терен за изоставащите и губещите в състезанието за Европа. Щом Пиемонт или Баден-Вюртемберг изкарват на преден план европейската си идентичност, не е изненадващо, че в отговор южноиталианските или източногерманските политици издигат в култ "Италия" или "Германия". Прекалената употреба на европействащата реторика води до опасността националното чувство да остане запазена марка за говорителите на онези, другите европейци, които се страхуват от промени; на безработните, които се страхуват от конкуренцията на "чужденците" на трудовия и жилищния пазар; на тези, които получават благотворителност от Брюксел, което обаче далеч не ги прави "европейци". В края на нашия век "Европейският съюз" затваря редиците си на юг и на изток. Това само увеличава политическите шансове на популисткия национализъм вътре и вън от Съюза.
Понеже по всичко личи, че икономическите трудности, с които се сблъскваме от няколко години насам, няма да свършат скоро, очакваната от "Европа" полза ще спадне до същата степен, до която бяха ограничени или напълно зачеркнати щедрите програми, направили възможен дългия просперитет на следвоенната епоха. Произтичащата от този просперитет социална и политическа стабилност ще се окаже под заплаха, на която Европа едва ли ще има какво да противопостави. В такава ситуация само националната държава има способността и авторитета да гарантира не само обществения ред, но и преразпределението на социални блага към онези, които са застрашени да изпаднат от свиващото се общество на благоденствието. С други думи, през следващите години ние определено ще имаме нужда от националната държава и няма да е зле, ако не я оставяме в ръцете на Льо Пен, Хайдер, или както и да се казват още там, които се опитват да вадят политически дивиденти от нарастващата непопулярност на едно далечно, несимпатично и в много отношения безпомощно "европейско" управление.
Така стигам до третата си бележка. Към многото тежки уроци, които ни даде югославската трагедия, принадлежи и този, че очевидно "векът на американците" е свършил. Западна Европа беше възстановена под защитния чадър на Съединените щати - една от причините тя с такава лекота и успех да излезе от сянката на Втората световна война. Наистина тази защита имаше своята морална цена, защото две поколения европейци трябваше да забравят, че главната историческа функция на националната държава е военна. В самобитните и вече неповторими условия на годините между 1949 и 1989 европейците живяха без сериозна военна заплаха и без държавните им бюджети да бъдат натоварени с разходи за отбрана, които си струва да се споменават. Така сформиралата се "Европа" нямаше отбранителни задачи и не предприе стъпки по посока на обща външна и военна политика.
За провала с войната в Босна не са виновни просто некомпетентността или пък нежеланието на Западна Европа отново да бъде въвлечена в балкански конфликт. Когато стана ясно, че Съединените щати вече няма да са в състояние да поемат военното или дипломатическо ръководство отвъд границите на западната хемисфера, в Европейския съюз настъпи дълбока покруса. Междувременно бавно започна да изкристализира един неофициален британо-френски кондоминиум, като потвърждение на факта, че западноевропейските държави възприемат външнополитическите си интереси - доколкото ги имат, тъкмо като отделни държави, а не като членове на Съюза, чието предназначение продължава да бъде на първо място икономическо. И понеже в този съюз тона дава Германия и ще продължи да го прави в още по-голяма степен, Великобритания и Франция - единствените членове на Съюза, които разполагат със значителни военни въоръжени сили, ще продължат да правят разлика между икономическите си, а може би и демографски интереси, от една страна - интереси, които споделят със съседите си - и проблемите на международната политика, от друга - политика, по отношение на която те, пряко волята си, отново си възвърнаха свободата да вземат решения. Поне в този смисъл системата на нациите и националните държави се събуди от сладката си дрямка между 1945-1989 г. Картината може да ни харесва или да не ни харесва, но Европа от нашия fin de siecle изглежда така и ще трябва някак си да се справим с това.

сп. Транзит, книжка 10, есен 1995 г.

От немски Ирина Илиева













14 Вж. всеобщата реакция към трудовете на Джон Ролс, включително и към последния му опит да намери теоретична основа на либерализма. Според тези реакции опитът му може да претендира за валидност само когато описва общества, в които либерализмът вече е практика. Оттам и доста озадачаващото впечатление, което оставят дори демонстриращите най-пълна информираност опити да се отнесе англо-американската спекулация към даденостите на континентална Европа. Вж. още по темата "Комунитаризъм" в: сп. "Транзит" 5/1993, както и студиите на Ричард Рорти, "Човешките права, разум и сантимент" и Корнелия Клингер, "Комунитаризмът - спор, без да има спор? в сп. "Транзит" 7/1994 (Richard Rorty, Menschenrechte, Vernunft und Empfindsamkeit; Cornelia Klinger, Kommunitarismus - ein Streit, der keiner ist?).
15 "Да зарежем ли левицата?", Бележки на един историк по една криза от нашето съвремие", сп. "Транзит" 4/1992 (Die Linke links liegen lassen? Anmerkungen eines Historikers zu einer zeitgenoessischen Krise).