Компютърът Кирчо
или образът на тонрежисьора

Имало едно време една радиоводеща в БНР, която оповестявала на слушателите, че ще чуят "Меле номер 150". Това, разбира се, не било някаква блъсканица, а най-обикновена магнетофонна лента, която тонрежисьорът "пускал". Не е важно колко истинна е тази история, а че образът на тонрежисьорът в БНР, който свещенодейства с непознати за простосмъртния човек "мелета", продължава да живее.
Едно от най-очарователните неща на радиослушането е, че от звука свободно можеш
да си правиш материални образи. Колкото и каквито си поискаш. Само горкият тонрежисьор (известен още като звукорежисьор, звукооператор, оператор на звукова едница и не знам още как) остава безплътен, без прикачен образ. Вярно е, че го споменават като член на радиоекипа, но не можеш да си го представиш само по името. Не е ясно какво прави, нищо че май прави много неща. Тонрежисьорът не е реален в слушателската фантазия, както този, който говори по микрофона. Несправедливо е някак си.
Може би за да премахнат
тази неравнопоставеност, частните ни радиостанции предприеха, като един, стратегия за изграждането на самостоятелен образ на тонрежисьора.
Това става сложно. Ясно е, че тонрежисьорът не говори на слушателите пряко, значи той се разкрива чрез водещия. Журналистът внушава собствения си лик веднъж и втори път този на съекипника си. Описва го как изглежда, как седи, как се смее. Построява го в слушателското съзнание като мрачен или весел човек, който прави всичко друго, но не и сериозна техническа работа.
Тонрежисьорът трябва да играе ролята на гарант за честността при теглене на жребий за награда, или на даващ оценки на обадили се слушатели. В този подход има нещо твърде нечестно - както към тонрежисьора, така и към слушателя. Публиката е чувствителна, когато
се опитват пред нея да използват някого за параван на собствените си мисли. Пък и договорката да вярваш в правдивостта на някого, който дори няма тяло, е съмнителна.
Радиоводещите използват и друг начин да рисуват тонрежисьорския образ. Говорят си с него в ефир. "И ти сега какво казваш?(пауза) А, така ли?(пауза) Добре, пусни песен и после ще им го кажа. (пауза) Да." - така звучи техният "диалог". Слушателят е натикат във воайорско положение, в неудобството да подслушва чужди разговори. Радиожурналистът вече не е там, за да говори конкретно на теб, който го слушаш, а за да си говори с него-имагинерния. И тонрежисьорът се превръща в някакъв суперинтересен човек, който ти е "отнел" водещия. Попълвайки неговите думи в куцащия диалог, слушателят може да го намери за себе си като по-атрактивен събеседник от журналиста. Тогава неудоволствието, че не може да го чуе, се увеличава. За да се самозахранва, фантазията търси опорни точки.
Радиомодата "в помощ на образа на тонрежисьора" не подминава и радиостанциите, изградени на принципа "One - man - show". Там компютърът, с който си помага водещият, е получил образ, поведение и мнение. Какво мислите за компютъра Кирчо?

Вяра Ангелова