За скуката

Ако в края на годината мога да изброя десет представления, които са важни и представителни за тенденции и търсения в нашия театър, а за мащаба на нашата страна това съвсем не е малко, то би могло да се каже, че всичко е наред. И ще бъде вярно. Защото всеки национален театър в крайна сметка съществува, за да излъчи годишно десетина представителни за него представления. Верността, обаче, на подобна констатация не би трябвало да ни попречи да си зададем коварния въпрос: Дали тези произведения не играят ролята на алиби за съществуването на масив от продукция, която в преобладаващата си част не е просто посредствена или некачествена, а е твърде безлична и еднообразна, имитираща театър и скучна? Коварството на въпроса е в относителната лекота, с която той може да се прочете като реторичен. Предимството обаче на неговото поставяне е и в това да попитаме по-друг начин какво се случва в нашия театър и дали в спокойната му огледална повърхност зрителят не оглежда само сивотата и скуката на собственото си
ежедневие...
Защото с малки изключения театралният зрител "отива на театър", а не отива "точно в този театър". Сега, когато публиката се върна в залите (каквито и да се причините за това), шансът на театрите е да обособят свои пространства, да предложат различен театър, с което да обособят и оформят своя публика.
Това, което й се предлага, най-често е или среден психологически театър, или избит и овехтял авангард. Опитите, започнали преди време да се оформи "развлекателен" или "комерсиален" театър, се изродиха в пошлост, защото техните автори така и не се отказаха от претенцията да правят "високо" изкуство или да поставят "високи" проблеми. От отвращение към налаганата в миналото "гражданска активност" вниманието се отмести и от т.нар. социална проблематика (един много сериозен дял в алтернативния европейски театър). Там, където имаше опит за подобни занимания, той безпомощно повтаряше вестниците или отразяваше - отразяваше вулгарност на битово и езиково ниво, както и заклинателни зловещи схеми за синьо-червената мафия (виж "Ревизор" на Николай Ламбрев и неговата продукция, завличаща всякакви драматургични текстове в тресавището на отприщената вулгарност). А на спектакъла "на звездите", на "големите роли", около които се структурира действието, къде от неспособност, къде от криворазбрана (пост)модерност се гледа като на отломка нищожна от далечното класическо минало. Иначе казано, не се създаде жанрово разнообразие, или поне опит за такова не се направи. Дали защото няма потенциал за това (оправдание - недостиг на режисьори), или защото няма воля за подобно изпитание, за изпитване на силите в други видове театър? Резултатът от това е, че не се извърши стратифициране в театралната територия нито по "културен вертикал", нито по "хоризонтал": на "високо" и "низко" (масово) изкуство, на "официален" и "алтернативен" и т.н. Не се откроиха раз-лични пространства и с това различни жанрови територии. Остана равно. И скучно. Затова и зрителят, нямайки избор, отива просто "на театър".
Защо, напускайки някакво обичайно място, човек се запътва към театъра в студена зимна нощ в доста мръсен град? Нека се вгледаме повече в този иначе познат жест. Бихме могли да допуснем, че най-вероятно това е просто защото очаква да види нещо по-различно от познатите му в ежедневието образи, проблеми, мизерия, хаос и пр. Което не значи винаги "дайте ми кон с две глави"(Александър Балабанов), а по-скоро "дайте ми нещо различно".
От една страна, театърът (знае се от историята) откликва, въвличайки зрителя в церемониал, в красотата на регламентирано, формализирано поведение, когато, предлагайки му помпозността и величието на професионалното си умение, го превръща в ценен, както би казал Арто, "кибик". Тогава да се "кибичи" в един ритуал е престижно. Само по себе това съзерцание на спектакъла го оценностява. И в своя социален свят зрителят се хвали, че е съзерцавал нещо ценно и скъпо (актьори, пиеса, декор и пр.) Това е една естетизирана скука.
От друга страна, театралното представление може да го провокира, да се опитва да го извади от скуката по различни начини (раз-лични видове театър). Да размества, да раздрусва реалността, в която той обичайно съществува. Да му предлага възможност да види различни измерения на живеенето си и алтернативни реалности. И тук е неговият най-сериозен шанс да мотивира съществуването си.
Банално е, но ще го кажа: скуката можем или да естетизираме, или да разбиваме и това е един достатъчно сериозен мотив за правене на театър. (Стига "високи" мотиви!) Заравянето в страстите, кошмарите, мечтанията, които обикновено пъплят и се блъскат под нейната спокойна блатна повърхност, е сериозната драма на живеенето, там спи един "жесток театър". Никой не е знаел това по-добре от Чехов.
Защо на Елин Пелин му било скучно да ходи в Народния театър, той отдавна е написал. Защо сега е
скучно да се ходи на театър все още предстои да се пише и пита. Иначе и следващата година т.нар. театрален зрител ще продължава да ходи на театър от нямане-какво-да-се-прави и да гледа представления, направени също от нямане-какво-да-се-прави, и да произнася, излизайки от театъра весело позната фраза: "Е, убихме и тая вечер". Докато някой ден не се компютризира и не предпочете да потъне в реалността на Интернет, да влезе в друго измерение на времето, вместо да ходи някъде, за да го убива.

Виолета Дечева