Борис Данаилов:
В най-общ аспект и като обхват, и като значение (преди всичко познавателно), и като включени автори, изложбата на годината за мен е "Флуксус в Германия 1962-1994", открита на 21 януари 1998 г. в НГЧИ с главен организатор Гьоте институт в София. Съвсем не лоша беше и документалната изложба на Пийт Мондриан (1772-1944), организирана от посолството на Кралство Холандия и отново в НГЧИ. Този път ще посочвам изложби, които са по-скоро плод на външни организационни усилия (а не толкова на галерии), защото считам, че в художествената политика и ориентация на галериите не са настъпили съществени изменения. Все пак основните от тях запазват характера си и традиционно добрите си изложби. Сред тях отново са двете ни държавни галерии - Националната и за чуждестранно изкуство, а от частните отново са галерия "Ирида", "Ата" и "Ата - Рай". Донякъде, но не с такова постоянство, сред тях се нарежда и "XXL". Добри прояви за годината бяха изложби като колективната "Каприз" (от авторите, представили се там, подчертавам Алла Георгиева, Надя Генова и Таня Абаджиева), инсталацията "Диско" в НХГ, "Ксилографиите" на Васил Попов. Без участието на галерия премина една от най-силните изяви на годината - изложбата "Изкуственост (нещо за клонирането)" на Павел Койчев в село Осиковица. Не мога да бъда напълно изчерпателен, но в общи линии всичко останало тече в познатото ни русло - и добро, и лошо, най-вече средно и никакво... Като развиваща се последователно и постъпателно във времето е ситуацията на задълбочаваща се некомпетентност от страна на медиите по отношение проявите на изобразителното изкуство. Вече е правило, когато става дума за коментар на изложба или авторова изява, да се представят треторазредни събития с мимолетен, съмнителен или направо антихудожествен характер. Да считаме, че тази ситуация е тревожна, поне от моя гледна точка ще бъде пресилено (никой сериозен автор не се влияе от подобни облъчвания), но негативният ефект е налице по отношение самата медиалност - в областта на художествената практика, вместо да улесняват, те се превръщат в пречка за съсловна комуникация. Така се достига до парадокса, че в усилието да запазиш силата на интелектуалното си послание, авторът не използва, а избягва медиата.