Метаморфозите
на политическото време


- Професор Лазар, съгласен ли сте с твърдението на Пиер Манан1, че социолог е преди всичко политическа позиция?
- Пиер Манан ли е казал това?
- Да, в книгата си "Градът на човека".
- Не съм чел тази книга, но познавам Пиер Манан и ми се струва, че разбирам какво е искал да каже. Аз обаче не съм съгласен, че социолог е преди всичко политическа позиция. Социологът е преди всичко учен, изследовател. Разбира се, особен вид изследовател или по-точно изследовател с особено развита чувствителност към проблемите на човека като социално същество. Добрият социолог не би допуснал за нищо на света онова, което прави добрият политик, а именно подбор и изтъкване на социални проблеми с оглед реалните политически интереси на една или друга партия. Добрият политик е добър партизанин, т.е. човек, който добре обслужва интересите на своята партия. Тъкмо обратното, добрият социолог е този, който е готов във всеки един момент публично да постави под въпрос интересите си на политически агент от гледна точка на ангажимента си на социален учен. Защото не е грях да имаш политически убеждения и партийни пристрастия; в демократичното общество всеки си има такива (дори когато се обявяваш за аполитичен, ти все пак се определяш по отношение на политическото пространство, поставяш се в него като принадлежащ към политическата категория на аполитичните). И тъкмо тук е голямото предизвикателство за социолога. Можеш ли или не можеш да се раздвоиш на политически агент и социален учен и да изправиш политическия агент на разпит пред социалния учен.
- Ако правилно ви разбирам, вие говорите за онова, което на езика на модерната хуманитаристика се нарича критическа или рефлексивна изследователска нагласа.
- Да, за това става дума. Но и за още нещо, за двойната игра на социалния учен. От една страна, ако се откажеш да живееш политически живот според своите убеждения, неминуемо ще изгубиш ритъма на обществената динамика и работата ти на социален учен ще се лиши от вътрешните си стимули. От друга страна обаче, ако се изкушиш прекомерно в политическата активност, може и да не ти остане време да я отрефлектираш. А без рефлексия няма социална наука.
- Ако не ти остане време да отрефлектираш собствената си политическа активност, означава ли това, че си станал жертва на неолибералистката диктатура на мига, както би се изразил професор Ален Кайе2?
- Мисля, че професор Кайе е заимствал тезата за диктатурата на мига от един друг автор, работещ и пишещ във Франция. Имам предвид колегата Жаки Лаиди. Той пръв заговори за политическите и икономическите решения по спешност, като с това постави цяля серия от важни въпроси, засягащи политическото, в това число и въпроса за традиционното в политическата теория и практика деление ляво-дясно. Вярно е, че дълго време една от главните характеристики на представителната демокрация беше практиката на парламентарните дебати. Наскоро обаче във Франция излезе една великолепна книга, написана от младия историк Никола Русьолие и озаглавена "Парламентът на красноречието" (Le Parlement de l`eloquence), в която се защитава тезата, че днес в повечето демокрации парламентарните дебати имат по-скоро бутафорен характер. Не е било така например у нас в периода между основаването на Третата република и началото на Първата световна война, когато депутатите са водели реални и продължителни парламентарни дебати, от които често пъти са излизали със съществено променени позиции. Границите на лявото и дясното не са били затворени за двупосочен трафик на идеи и типове политическа ориентация. Според Русьолие, когото аз почти напълно подкрепям, първият световен военен конфликт довежда до ускоряване на политическото време, в резултат на което скоротечното политическо решение започва да измества политическото решение, дошло вследствие на продължителни размисли и дискусии. Тук неволно се сещам за едно размишление на Франсоа Фюре върху Първата световна война като първата дълбока пукнатина в самата сфера на политическото. В този смисъл диктатурата на мига, за която говори Ален Кайе, е поредният и може би заключителен етап от един процес, започнал преди около осемдесет години. Вярно е, че днес политиците проблематизират по-малко от всякога позициите и решенията си. Ако някой от тях се поколебае за нещо и поиска време за размисъл, и съмишлениците, и опонентите му ще го обвинят в некадърност и той ще остане изолиран в политическото пространство. И тъкмо тук, струва ми се, трябва да търсим едно от най-съществените преобразувания в самите основи на демократичното управление. Това преобразование е свързано не само с глобализацията и с разширяването на световния пазар, но и с настъпилите през нашето столетие радикални промени в начина на функциониране на общественото мнение. Преди 60-70 години на него му е стигало да бъде консултирано от политиците веднъж на четири, пет, че и повече години. Днес с помощта на медиите то интерпелира всекидневно политическите партии и движения в лицето на техните функционери, и то по всички възможни актуални проблеми. Това неизбежно води до изключителна валоризация на скоротечното политическо решение за сметка на задълбочения политически размисъл, а оттук и до невъзможност за изготвяне на дългосрочни социални проекти.
- Може би като потвърждение на това, за което говорите, ще послужи и фактът, че през последните години в интелектуалните кръгове почти навсякъде по света, но най-вече в страните от бившия комунистически блок, на изключителна популярност се радват именно онези концепции за човешкото време, в това число и социалното, които акцентират върху неговата екстатична природа, върху онтологичния примат на настоящето, върху неповторимостта на мига, непредвидимостта на случващото се и т.н. И всичко това, разбира се, в противовес на класическото триизмерно историческо време от епохата на големите социални проекти.
- Знаете ли, много съм мислил по този въпрос във връзка с моите изследвания върху историята на комунизма. Имам предвид комунистическата телеология, в която крайната цел се проектира в перспективата на едно нереално, фантастично разтеглено време. Чехите се шегуват, че в Прага комунистическите ръководители били спрели стенните часовници в централния партиен дом. В Съветския съюз пък обичаха да повтарят, че революцията не може да бъде затворена в килията на реалното историческо време. Изобщо във вашите страни всеки ден ви се повтаряше, че утре ще бъде по-добре и че няма за какво да се тревожите. С нежните революции започна постепенната смяна на почти неподвижното комунистическо време с времето на нетърпящите отлагане решения и действия. Този процес не можеше да не намери своето отражение в съзнанието на хората, които проявяват вкус към повече или по-малко задълбочения размисъл върху природата и метаморфозите на човешкото време.
- А какво трябва да бъде политическото поведение на една нова левица в страни, току-що излезли от паяжините на почти неподвижното - както го нарекохте - комунистическо време. От една страна, за да участва ефективно в реалната политика, на нея ще й трябва време за изработване ако не на дългосрочен социален проект, то поне на политически алтернативи както срещу неолибералистките стратегии, така и срещу домогванията на крайната десница. От друга страна обаче, времето за политически размисъл става все по-дефицитно.
- Не мога да ви отговоря като философ, защото не съм такъв, но ще ви отговоря като историк и социолог. Първо, трудно ми е да приема понятието левица. Исторически и социологически погледнато има не левица, а левици. Макар и да има нещо общо между отделните левици - имам предвид най-вече консенсуса върху равенството като върховна социално-етическа ценност - те съществено се различават помежду си както по своя генезис, така и по актуалните си икономически, политически и социални програми. Ето защо аз предпочитам да говоря за левицата в множествено число. Същото, разбира се, се отнася и за десните политически партии и движения. Изобщо днес ние сме свидетели на изключително мощни преобразувания в самите основи на демокрацията. Тези преобразувания, повтарям, засягат и лявото, и дясното политическо мислене и действие. Да вземем за пример процеса на конструиране на Обединена Европа. В хода на този процес все по-ясно ще се очертават неизбежните противоречия и разцепления вътре в онова, което се нарича европейска левица, както и в онова, което се нарича европейска десница. При това положение не съм убеден, че противоречията между ляво и дясно ще могат да се възприемат и мислят в рамките на твърде опростената опозиция една левица - една десница. С това, разбира се, не искам да кажа, че ще изчезне самият конфликт между лявото и дясното. Напротив, той ще продължава да съществува и да се възпроизвежда във все по-нетрадиционни форми. И толкова по-добре за демокрацията, която, ако иска да си удължи живота, ще трябва постоянно да се опитва да институционализира въпросните форми. За целта ще са й необходими две неща: първо, интензивни парламентарни и обществени дебати, и второ, готовност за разумни компромиси от страна на всички, които са заинтересовани от нейното оцеляване и развитие. От гледна точка на лявото един разумен компромис е например позицията на повечето западноевропейски социалисти и социалдемократи, които приемат пазарната икономика, вписват се в нея, но категорично отхвърлят неолибералните пазарни стратегии по отношение на културата, образованието и социалната защита. С една дума, те казват "да" на пазарната икономика и "не" на пазарното общество. Но това автоматически означава и призив за минимум социално-етическа регулация на самия пазар. Например, съвсем наскоро световноизвестната фирма "Бенетон", за която се разбра, че използвала детския труд в заводите си в Турция, бе принудена да се откаже от тази си практика в резултат на организирания отляво натиск на общественото мнение в редица западноевропейски страни. Ето в каква перспектива аз виждам бъдещето на лявото политическо мислене и действие. И още нещо, левите партии с реформистки характер не трябва да отстъпват пред ляворадикалите, за които политиката е всичко. Не, политиката е само една от сферите на човешката активност, и то далеч не най-важната. Тоталната политика може да доведе и е водила само до едно нещо, а то се нарича тоталитаризъм, все едно дали ляв или десен.
- След като споделихте накратко какво мислите за бъдещето на лявото политическо мислене и действие, ще повторите ли след Алтюсер, че бъдещето трае дълго?
- Да, но със съществената уговорка, че то ще трае толкова по-дълго, колкото по-внимателно се вглеждаме в миналото. И понеже си говорихме за лявото, ще се осмеля да кажа, че ние не можем да влезем в ХХI век, преди да направим една сериозна, задълбочена и непредубедена рекапитулация на комунизма като едно от най-масовите и най-силно компрометирали се политически явления на ХХ век.

Разговора води Емил Григоров

Разговор с проф. Марк Лазар






1. Съвременен френски специалист по политическа теория, преподавател във Висшето училище за социални науки в Париж.











2. Вж. Ален Кайе, Тридесет тезиса като принос към появата на една нова и универсална левица, в: сп. "Социалдемокрация", 3,4,5/1998.