Музика и политика

"Вече не трябва да слушам Бетховеновата "Апасионата", защото, като я слушам, ми идва да галя детски главици, вместо да чупя главите на моите врагове." Този известен цитат от Ленин илюстрира превъзходно проблема за взаимовръзката между музика и политика. Както почти всички добри истории, и тази започва с древна Гърция - с идеята, че хармонията в държавата съответства на хармонията в музиката. Платон се интересува от музиката в най-малки подробности. В проекта му за идеалната държава се дават най-изчерпателни предписания и за това, каква трябва да бъде музиката, кои гами, кои инструменти са позволени. Неговият най-важен извод, който определено напомня Ленин, е, че анархичната сила на музиката е толкова голяма, че не трябва да се оставя без контрол. Дълг на политиците е - смята Платон, - подробно да регламентират музикалния живот.
Още от самото начало музиката е неотделима от войната. С музика се влиза в боя, с музика се чества победата. Музиката сякаш е най-добрата спойка за племето. В "Марсилезата", "Интернационала", както естествено и в песента на Хорст Весел, музиката, преднамерено или случайно, се превръща в лозунг за политическите надежди на едно цяло общество. Политическите празненства и погребения са просто немислими без музика.
Много по-труден е въпросът дали музиката сама по себе си може да артикулира, да представя политически или идеологически идеи. Стравински отрича най-категорично всякаква способност на музиката да "представя" и да "изобразява". Всъщност, добавя той, ако някое музикално произведение наистина клони в тази насока, това е по дефиниция лоша музика. Противно на Стравински, романтизмът и неговият естествен наследник, утопичният марксизъм, смятат музиката за много подходящо средство за разпространение на социални и политически послания.
Ханс Айслер и Курт Вайл пък се опитват да използват музиката като хумористично средство, защото хуморът бил ляв. Оттук има само една крачка до идеята, че съществуват различни музикални средства - например, ауфтактът или до-мажорният акорд, -
които по принцип произвеждат либерални, хуманистични или някакви други музикални фигури; че нашето съзнание е привикнало към определени кодове, които винаги разпознава като разкрепостяващи, подривни и бунтарски. Към тази мисъл впрочем трябва да се подхожда много внимателно. Защото споменатите качества може да се наблюдават и при композиции, които, осмелявам се да твърдя, са определено фашистки. "Кармина Бурана" на Карл Орф, да кажем, ми се струва такъв фашистки боклук. Защо в гнетящата празнота и изкусително привличане на "Болерото" на Равел разпознаваме едно класическо произведение на десния кич? Имам един доста необективен аргумент в подкрепа на това скандално усещане: че това е музиката на първите порнографски филми от 30-те години.
С подобни твърдения обаче навлизаме в доста несигурни води. Интересът ми към тях се пробуди внезапно при срещата ми с най-големия марксистки мислител на нашия век: Дьорд Лукач. Това беше през 1957, една лоша година, и в Будапеща навсякъде се виждаха следите от куршумите. Години преди това Лукач бе писал: "Човекът на изкуството е отговорен до края на света за това, което е писал." Казах му, че това не може да го вярва наистина, а той ми отговори: "У Моцарт няма и една четвъртинка нота, която би могла да се използва за нечовешки или реакционни цели." Това беше повратният момент за мен.
Към Моцарт бих добавил и Шуберт. В цялата проблематика, разбира се, централно място заема въпросът за Вагнер: Вагнер, революционният социалист; Вагнер, почитателят на американската демокрация, за която композира един марш и една празнична увертюра; Вагнер, чиято музика ще се превърне в олицетворение на наркотизиращите химери и "волята за смърт" на нацистката идеология.
Младият Хитлер е документирал смазващото впечатление, което оставя у него музиката
на Вагнер. Може би на опашката пред операта във Виена до него е стоял един друг млад мъж, един друг ентусиазиран вагнерианец. Той разказва как затворил очи, като слушал Вагнеровата музика, и как изведнъж осъзнал целта на живота си: създаването на държавата Израел. Този човек бил Теодор Херцл.
Има нещо в музиката на Вагнер, което "отваря" такова поле за фантазии, че може да стимулира най-противоречиви политически проекти. В определени моменти на човек му минава мисълта, че не е много създаденото от човешкия
дух, което може да се мери с музиката на Вагнер. Но, внимание - той не е направил нищо повече, освен да даде израз на непонятната чуждост на самата музика.
През целия си живот Адорно работи върху книга за Бетховен, която така и остава недовършена. Но запазеният фрагмент съдържа анализ на Девета симфония на Бетховен. До думите "Прегърнете се, милиони" Адорно е написал просто: "Адолф Хитлер". Мисля, че се досещам как Адорно е стигнал до тази ужасяваща преценка: пулсиращата мощ на Бетховеновата музика, наивният възторг, да не кажа примитивизмът на текста на Шилер; и като връх на всичко - представата за милионите, слели се в един-единствен гигантски глас.
В съвременното общество натискът на политиката върху музиката е очевиден и тревожещ. Шири се една просташка
, отмъстителна атмосфера, поставяща под въпрос ролята на класическата музика. Нашите политически лидери и техните маши твърдят, че оперите, симфоничните оркестри и залите, които изискват, били лукс. Казва ни се, че всичко това било забавление за елита, нямащо нищо общо с днешните по-юнашки радости на населението. На което, без да се срамуваме и с най-широка усмивка, трябва да отговорим: Да, точно така е.
Да, една соната от Хайдн, един квартет от Барток, "Воцек" са сред върховите постижения на човечеството. Тези върхове не са лесни за изкачване; а и не са предназначени за това. Връзката им със зрелостта, с човечността на държавата трудно може да се онагледи, но това е от първостепенно значение. Така стигам до мъчителната тема за култивирането и насърчаването на музикалните способности още от най-крехка възраст; за училищните и университетските оркестри и хорове; за стипендии за надарените. Всичко това днес е под огромен натиск. Спортът, смятат политиците, е много по-добра инвестиция.
Вярно е, че съвременната сериозна музика е трудна и че са необходими извънредни усилия за преодоляване на тези трудности. Тази музика изисква друга форма на публично представяне от практикуваната понастоящем; с много повече време и помощ за разбирането й. Изобщо, необходима е много
възпитателна работа.
Започнах с убеждението на Платон, че музиката е нещо прекалено сериозно, за да се остави само на музикантите. Може би трябва да добавя: музиката е прекалено сериозна материя, за да се оставя само на политиците.


Джордж Стайнър
(Със съкращения от "Зюддойче цайтунг")