За хората и яйцето

След дебютното си представление "За хората и свраките" по Радичков, състояло се в Сливен, Петринел Гочев постави отново Радичков - в Пазарджишкия театър. Отново в свой авторски вариант. Неговият драматургичен вариант по текстове на Радичков този път се нарича "Епични времена". А би могъл да се нарича: "За хората и яйцето". Защото основното събитие, което центрира епоса за хората от Радичковите времена, е появата на яйцето в селото, яйцето голямо като "трактор", яйцето, от което никой не знае какво ще се измъти, яйцето-загадка (може би яйцето-загадка-Радичков). Мистерията на яйцето и мистерията на живота на хората около него трябва да структурират сюжета на тези някогашни "епични времена". Бели платна с изрязани в тях различни по големина отвори-яйца се наслагват в дъното на сцената (сценография Йосиф Божилов) Едно в друго, погледнати от друга страна, те се вият като коледна баница. Домогвайки се до тайната на яйцето, хората (мъжката и женската група) катерят стълби, разказват, карат се, превръщат се в гигантска многоглава кукла-хор, скубят гъските на съседа, коментират и отиват на война, рецитират прословутия монолог "аз съм жената на всички времена" пр. На финала "семейството" с умиление преглежда диапозитивите от билия "епичен", сиреч, славен живот. Накратко: "Епични времена" на Петринел Гочев е разказ за славния живот на Радичковите хора. Сценичен разказ за един славен "литературен" живот, показан на сцената в картини и комични епизоди с фино и добронамерено чувство за хумор. Зрителят чува станалите вече крилати фрази от Радичковите пиеси от типа на "що ще ми купува той на мене гащи с дантели, господ да го убие" или "нашите петли що не пеят" и монолози. И ги вижда изпълнени на места в познатия му характерен и естраден стил. Спомня си любимите Радичкови пиеси и разкази. Ех, какви епични времена и нрави, ех, какви епични спектакли, славни времена, би въздъхнал този, който помни първите срещи с Радичковите особняци.
Този епос, доминиран от визията, е съвсем закономерно за жанра "предговорен" с представяне-въвеждане на персонажите. И това въведение е може би най-интересната част от представлението. Режисьорът въвежда всеки с неговата "история" в истинска Радичкова суматоха. Но личните истории-разкази се трупат един върху/до друг без разказващите да се вслушват един в друг. При Давидко (Петър Калчев) разказът за "свършилия пазар" достига до ярост от това, че не го чуват. Надпреварата в разказването е не за да те чуят, а за да си кажеш. "Балканският" оркестър, съпровождащ глъчта, донажежава суматохата и усилва невъзможността страните да се чуят една друга. Бай Патрокли, старецът, разказващ за епичните времена, в началото е глух, на него не само по-силно му съобщават казаното, а сякаш му превеждат. Езикът, на който си говорят в тази общност, е метафорично-красиво-енигматичен, но невъзможен за комуникация между тях. Както всеки има свой разказ, така всеки има свое определение за яйцето. В тази предговаряща "епоса" част Петринел Гочев интерпретира по различен начин (за жалост твърде плахо) Радичковите персонажи, поставяни досега предимно като малко загадъчни, леко наивни и дълбоко мъдри - интерпретира ги като некомуникативни хора. Но това е вече друго, неепично време и може би друг, следващ спектакъл - повече за хората, отколкото за хората и яйцето в онези епични времена.

Виолета Дечева