Димитър Гочев, фотография Иво Хаджимишев, 1995 г.

Театърът не идва от главата,
а от петите


Никола Вандов: Как си се насочил към театъра?
Димитър Гочев: Еротика...
Никола Вандов: Мнозина са в плен на еротиката, но малцина отиват към театъра.
Димитър Гочев: Това не е просто дума. Изпразване. През 1963 или 1964 година нещо ми светна. Видях някакви други хора - актьорите. Нещо друго ги занимаваше. Бяха на три сантиметра над пода. В някакво друго състояние. Да, беше много силно еротично преживяване. Хора, които създават други пространства, и които могат да те въвлекат в тях.
Виолета Дечева: Прелъстители? Театърът като "Дневник на прелъстителя"?
Димитър Гочев: Да. Театърът, както Мюлер казва, не идва от главата, а от петите.
Виолета Дечева: Защо за теб в театъра най-важно е тялото, неговото преодоляване? И в миналото интервю с "Култура" става дума за това.
Димитър Гочев: Да. Мен ме интересува не толкова думата, колкото движението, там-тамът, ритъмът. Мисля, че от ритъма, от тялото се създава думата. Има нещо, до което понякога съм се докосвал, и което пак ще кажа с думи на Мюлер: "Устата се ражда с крясък." Това е театърът.
Никола Вандов: Казваш, че думата не е важна за теб, а поне в немската си практика работиш върху значими текстове.
Димитър Гочев: Естествено, че думата ти дава тласък. Но сама по себе си тя не е достатъчна. Аз срещам в текста една дума, но важното е с каква готовност я среща тялото ми, съзнанието ми? И заради това Мюлер е важен. Той и още няколко души.
Виолета Дечева: Кои са те?
Димитър Гочев: Ами Шекспир.
Виолета Дечева: Мюлер ли е човекът, който провокира в работата ти крайното отношение към тялото, пределното натоварване и напрягане възможностите му за изказ, а с това и пределното "напрягане" на текстовете, с които работиш?
Димитър Гочев: Мюлер. Но във връзка с Бено Бесон, който пък го естетизира. Това триене между дума и тяло остава важно за мен. Думата те задвижва, тласка, мачка, тя те оформя. Бесон можеше да организира в някаква изключителна форма тия неща. Даже малко прекалено естетизираше. Не оставяше много пространство нещо да си остане просто, да не е завършено. Бено Бесон беше световен шампион. Без да бъде национален шампион. Не е случайно, че Бесон не постави нито веднъж Мюлер. Искаше, но не го постави. Но създаде условия други да поставят в неговия театър текстове на Мюлер. Самият Бесон не можеше, не беше негова историята, биографията на ГДР не му беше екзистенциално важна. Той идваше от други пространства, от средиземноморската култура. Това от своя страна обогати театъра на ГДР. Брехт не случайно казва за него: "този човек ще ни даде нещо от средиземноморската култура." Мюлер, Бено Бесон и Фриц Маркварт, режисьор, приятел. Маркварт е друга важна за мен среща. В едно пространство като ГДР, социализъм и т.н. Фриц Маркварт беше националният шампион. Заедно с Мюлер. Бях му асистент и заедно работихме в Потсдам, Бабелсберг, където имаше актьорско и филмово училище. Там той през 1968 г. постави "Войцек". Започнахме отделни сцени със студенти, ръководството гледа две от тях и каза: "Направете цялата пиеса!" И я направихме. За 18 дена с целия клас. Не сме спали. Работихме в стая малко по-голяма от тази. Така сме бачкали, че гледам дръжката на вратата слиза надолу и вратата се отваря - процеп. Никой не влиза. Първи ден, трети ден... Абе, отваря се, а никой не влиза. Аз леко отивам зад гърба на Маркварт, предполагам, че някой ни следи. Няма никой. На другия ден Фриц вика: "Това е Бюхнер... Бюхнер идва..."
Никола Вандов: Коя година се връщаш в България?
Димитър Гочев: 1968 година. Направих няколко опита да не влизам в казармата. Но една сутрин се звънна, бяха двама господа от легацията, викат ми: "Утре заминавате за България. Войник." Аз бях най-дъртият войник на България. Това беше 1971 или 1972 година. Тогава Николина Томанова (чрез вестника пращам поздрави на тази жена) свърши доста работа по идването на Бесон. Чрез връзки служих в ансамбъла на Строителни войски. Тя идва и ми казва: "Пристигам вчера от Берлин, говорих с вашия учител - Бесон. Той каза много хубави думи за вас. Моля ви, докарайте този човек в България. От моя страна - всичко." В ансамбъла останах две години - едни от най-хубавите ми времена. Да, много интензивно време за мен. Седем пъти, винаги наново, превеждах "Филоктет".
Никола Вандов: Сигурно е било стресово: общуваш с Мюлер, с Бесон, превеждаш Бюхнер и Мюлер - "Филоктет", поставяш с Маркварт "Войцек", а когато започваш професионалната си работа у нас, съдбата ти "спуска" Милко Милков и пиесата му "Точният час". Българските ти митарства са най-известната част от живота ти, но пък точно около нея има най-много спекулации. В същото време към нея си най-сантиментално настроен. Ти изживяваш Враца като аркадията на театралното си битие, като утопия, в която би се върнал. Бях свидетел на този период от работата ти и имам свои обяснения за това ти отношение, но по-важно е какви са твоите основания? Как обясняваш парадокса, че времето, в което ти реално срещна най-много идеологически и какви ли не още съпротиви, когато триенето беше до нажежаване, за теб остава непостижимо?
Димитър Гочев: Допираш времена, които са ми много съществени. Спекула е например, че съм имал трудности. Казваш "триене" между власт и театър. Аз не съм имал, подчертавам, никакви трудности. Това, че еди-кой си другар треснал вратата или че трябва да променя еди-коя си сцена - това са дреболии. През 1964 г. в ГДР студенти поставят една пиеса на Мюлер, която веднага се забранява. Арестуват го, изключват го от Съюза на писателите. След като го измъкват, му се обажда Ханц Айслер (огромна немска фигура), и му казва: "Бъдете щастлив, вижте колко се грижат за вашите текстове". Така че представяш ли си пък отговорните другари да ми харесваха спектаклите. Ужас! Това наистина са дреболии в сравнение със срещата ми с младите актьори: Ивайло Герасков, Петя Силянова, Йордан Биков, Румяна Мерджанска Иво Огнянов, Краси Ранков и т.н. Имаше някакви енергийни полета там. Изключителна творческа атмосфера. Тя беше там, в телата на тези хора. Спомням си как в събота към три-четири часа, когато завършаше репетицията, всички си тръгват за София, а аз ги псувам, защото ми се иска да си седят в театъра и да си репетираме...
Никола Вандов: Защо това не ти се случи в други български театри? Ти си работил и в други театри?
Димитър Гочев: В Русе, в Плевен, в Михайловград. Първо в Михайловград. Гастролирал съм в Пловдив, в Габрово. В Габрово, където поставих "Емилия Галоти", имах много хубава среща със състава. В Пловдив много исках да отида и заради Златина, но там се получи нещо мерзко. Тогава забраниха, не, думата не е забраниха, а... не можах да продължа спектакъла. Гледа го художествен съвет и отхвърли направеното от "Изгубеното писмо" на Караджале. Много ме засегна тогава. Направо бях пред самоубийство.
Никола Вандов: Единодушен ли е бил художественият съвет?
Димитър Гочев: Да.
Никола Вандов: Спомням си, че казваше как си усетил подкрепа от Любен Гройс. Той не беше ли в художествения съвет?
Димитър Гочев: Не, не беше. Той беше някъде на гастрол. В Сливен мисля... Любо беше ласка...
Никола Вандов: Изживявал ли си и другаде усещането, че това, което правиш, е твое?
Димитър Гочев: В България ли?
Никола Вандов: Да, извън театър "София".
Димитър Гочев: Във Враца имаше една много особена среща на финала със "Семейство Тот". Имаше в Русе, в "Малкият Махагони" такива моменти - и в срещи и репетиции, където подобно поле стана. Много трудна работа.
Никола Вандов: Тогава там Слави Шкаров беше ли режисьор? Той беше супертолерантен в това отношение.
Димитър Гочев: Изключително. Любо и Слави са колегите, с които без да си кажем нещо, се разбирахме. Другояче скроени хора. В Пловдив знам, че имаше прекрасни репетиции, не само със Златина, а и с другите... Та имаше подобни срещи, но не така интензивни, както във Враца.
Никола Вандов: В нашата традиция, знаеш, има някакво момче, което заминава на гурбет в чужбина, за да докаже, че той е успешният, сполучливо скроеният човек, и затова още като тръгва, мисли как ще се върне в малкото си градче с десет камили или с бял мерцедес и така ще им покаже, че той заслужава уважението им... Искам да разбера дали се вписват в тази "гурбетчийска" традиция второто ти заминаване за Германия, успехите ти там, необходимостта ти да идваш тук на гастрол?
Димитър Гочев: Няма такова нещо. Аз първо не исках да отида в Германия. На мен ми беше много хубаво тогава във Враца. Правех "Семейство Тот". Спектакълът имаше много трудности и беше пред забрана. Тогава получих телеграма за гастрол в Кьолн и я хвърлих, защото не ме интересуваше. Но покрай данданиите там: художествени съвети, забрани и т.н., актьорите ме изритаха. Данчо Биков ми каза: "Отивай и като се върнеш, ще ни донесеш нещо". А аз не щях. На мен ми беше много удобно да ходя по тротоарите на "Раковски" като Забранения...
Никола Вандов: Преди малко твърдеше, че е нямало забрани и си нямал трудности...
Димитър Гочев: Казвам, че ми беше удобно, че беше прекрасно, така е много гот... Но аз вече познавах текста на Мюлер "Квартет" - изключителен текст. Та единственият мотив да замина беше "Квартет" на Мюлер.
Никола Вандов: Може би си започнал да усещаш затвореността на ситуацията "Враца", а Мюлер е бил прозорецът ти, възможност за отваряне. А сега казваш ли си: "Добре, ще направя още няколко неща, но вече имам нужда и от други дразнители, от други видения, от друг опит?"
Димитър Гочев: Да. Единствената причина да не се връщам да работя в България е срещата ми там с актьорите. Имам срещи в Германия, които са изключителни. Това е единствената засега причина. Не само машината, която ме движи и в която аз се движа, а срещата ми с тези хора и отговорността ми към тях.
Никола Вандов: Добре, но не ти ли е интересно да се срещнеш днес, тук с актьорите, с които си работил у нас?
Димитър Гочев: Мен ме е шубе от България. Когато Франк Кастроф пое Фолксбюне в Берлин, той ме покани да отида, но аз му отказах. Защото в Берлин малко или много съм израснал и не мога сега да намина някак си като при стара любовница и само да й кажа: "Здрасти".
Никола Вандов: Нима казваш: никога в България и в Берлин? Или само засега?
Димитър Гочев: Засега.
Никола Вандов: В интервю с Александър Андреев говориш, че интересът на немския театър към теб се дължи на твоята източна биография. Казваш, че тяло и съзнание, изградено с такъв социален и емоционален опит ги раздрусва, раздразва ги, удовлетворява ги. Но екзотиката на "биографията" не е ли нещо крайно и изчерпващо се? Или, ако през първите години си черпил от този извор, сега откъде се зареждаш за новите си спектакли?
Димитър Гочев: Опасен въпрос. Трябва да му се отговори честно. Все още усещам собствената си енергия. Например, когато работя, не пия. Усещам как тялото ми става леко. Трябва да бъда подготвен за срещата ми с актьорите. Трябва да бъда чист, лек, бърз, интензивен, отворен, без лой. Но усещам и друго: че такива състояния са вече само моментни. Трябва да си налагам самодисциплина. Докато е имало периоди, когато нищо не съм си налагал. Вече трябва да правя някаква икономия на енергия. И предполагам, че това са някакви признаци на... (Издава с уста звук на пукнат балон.)
Виолета Дечева: Получаваш ли импулси от кино, от литература или какви други срещи те зареждат?
Димитър Гочев: Импулсът идва от актьора. Да се върнем към началото. Състоянието на възбуда на тялото, този шамански ритъм - това е, което ме завлича. Затова работя добре с актьорите, защото уважавам тази идиотщина. Отнасям се с огромно страхопочитание и уважение към това, че има някакъв човек, който има някакви други скорости, сънища, кошмари. Аз само подавам. Но преди всичко взимам и му връщам нещо - колкото се може по-негово. Аз не мога сам да отворя своето пространство - без актьора. Взаимно е. Докосването. Да полетим. Тази среща е все още единственото, в което можеш да запазиш нещо от себе си, да предадеш нещо, да дадеш нещо от себе си. В това безумие, което съществува в Германия - като медии, като пространство, в което всичко е огънато, смляно, повърнато, единственото пространство, където все още могат да се предизвикат емоции, е театърът. Но усещам, и при мен, и при колегите ми (нещо, което не е така в България), как тялото вече не може да се изразява. Ние сме като спънати коне.
Виолета Дечева: Какво е твоето обяснение?
Димитър Гочев: Някакво обяснение имам. Предаваме се.
Виолета Дечева: Пред какво? Или какво предаваме?
Димитър Гочев: Не се спираме върху себе си. Машината, която ни мели, вече до такава степен ни е интегрирала, че са нужни изключителни волеви напъни, за да се изправиш, за да живееш и работиш със съзнанието, че въпреки че си част от машината, можеш да сложиш нещо - пръчка или тояга - в нея, в тая въртележка. Например, аз знаех как ще реагира в Германия машината на критиката на "Пепел върху пепел". Спектакълът е направен такъв, смлян, за да има и публика. Защото публика няма. Ужасно е да дойдат 150 души, когато салонът е за 700. И това не е само в Бохум. Има изключителни представления на Марталер в Хамбург и нямат публика! Играят за 180 души, когато салонът е за 1400-500 души!
Виолета Дечева: Как трябва да реагира театърът според теб на тази не само мултимедиална, но вече много различна културна ситуация през 90-те, която нарече "безумие"? Трябва ли например да предефинира целите си?
Димитър Гочев: Театърът трябва да си остане верен. Какво има да се предефинира. Няма нищо ново. Трябва пак да се намерят пространствата на емоционалната среща. На биографията. За мен, например, това е Враца - моята единствена и главна среща. Кольо, помниш ли в "Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер" от Кольо Георгиев как Данчо Биков, тогава на 26 години, изигра дядо Стоян? Без маска, без да се прави на дърт! Имаше една пътека през салона. Младите изхвърлят дъртите и Данчо Биков (това моля да се запише) не каза нищо, само вървя... И запя... И долу в салона се получи паника. Паника, която, предполагам, кореспондира с нещо подобно при гърците преди 3000 години. Тези срещи се опитвам да срещна. Тези пространства на емоционалната среща трябва пак да се намерят. Златина ми казва, че сега гастролът е празник за нея. За мен не е така. Аз нямам празник. Моите празници са били във Враца. Празник беше и срещата ми със Златина в Пловдив... Сега - лой. Чувствам се в лой. Това продължава. Мисля, че не съм достатъчно откровен...
Никола Вандов: Тогава защо не се откажеш?
Димитър Гочев: Не мога, защото имам все още някаква енергия, по-скоро някакъв копнеж, които ме тласкат да седя в залата и да си казвам, че и това трябва да се направи, трябва да се получи...
Виолета Дечева: А възможен ли е в ежедневието този пълен енергиен обмен, за който носталгично разказваш, пределният интензитет на общуване?
Димитър Гочев: Това е проблем на всеки човек. И на мен, и на Златина, твой или на Кольо. На всеки. Как да изживееш деня си или времето си - и при това интензивно. Аз имам щастието, случайността да не се занимавам с битови проблеми. И това ми дава възможност да се концентрирам именно в тези полета. Да кажа: "Ядене имаме, сега да бачкаме!" Това е възможен отговор на въпроса, защо в България се работи трудно.
Виолета Дечева: Но в Германия има много твои колеги, които също нямат битови проблеми.
Димитър Гочев: Мен не ме интересува занаята. Усетя ли, че почвам да ставам занаятчия... (Пауза.)
Никола Вандов: А как ще го усетиш? Каква е разликата между занаятчийския театър и другия...
Димитър Гочев: Не исках да гастролираме с този спектакъл, защото мисля, че в него има някаква занаятчийска история. Не съм доволен от себе си. На Пинтър може и да му хареса, мен това не ме интересува. Усетих, че с този текст прекалено бързо и леко мога да задоволя тъй наречените екзистенциални въпроси и цялата моя и на моето обкръжение култура. И аз съм вътре в тия говна. И вече прекалено бързо става самозадоволяването. Има моменти в текста на Пинтър, които са прекрасни. Възможно е да не съм ги открил - тези полета, които той създава. Спектакълът би могъл да бъде направен много по-радикално. Това може би е вече от умората.
Виолета Дечева: По-лесно ли ти беше да откриеш полетата, които създава Бекет? След "Щастливи дни и щастливи текстове" имаше ли подобно недоволство от себе си?
Димитър Гочев: При "Щастливи дни" - не. "Щастливи дни" имаше една първа част със студенти, които играха монолога на Лъки от "В очакване на Годо". Това беше изключително! Четирийсет минути - темпо, текст, тела, музика... Събитие! Мисля, че все още мога да бъда (и изисквам от себе си да бъда) самокритичен. Сега подготвям "Лир". Актьорът, който ще играе Лир, е изключителен. От десетилетия се опитвам да разбера, да се докосна до шута при Шекспир. И не само при Шекспир. Та коментираме с него и той казва: "Ти трябва да изиграеш шута". Викам му: "Повече от три минути не мога да издържа. Става скучно, пък и не съм толкова луд, колкото шутът трябва да бъде." И в момента сме се насочили към един, който не е актьор, а е гардеробиер в театъра. Друго същество. Златина, ако знаеше малко немски, щях веднага да я поканя за ролята.
Никола Вандов: Какво ти е интересно в шута?
Димитър Гочев: Болезнеността.
Никола Вандов: Неговата? На съзнанието на шута?
Димитър Гочев: Да.
Никола Вандов: В какво виждаш болезнеността му?
Димитър Гочев: Че няма изход.
Никола Вандов: Това важи за всеки, не само на шута.
Димитър Гочев: Ицко Финци направи един изключителен шут в "Както ви харесва". Гледах и как Бесон постави в Париж "Разносвачът на лед". Там видях един шут и това ме стъписа. Гледах Марио Гонзалес на една репетиция, актьор от третия свят, от Аржентина, който използва някаква йога техника... И той издаде такъв невероятен крясък! Защото го боли мозъкът! Болката изразяваше пластически - и с тон, и с глас. Такава острота на звука, че те залепва долу...
Виолета Дечева: Отдавна се занимаваш с патологичното в човека...
Димитър Гочев: Да, патологии... Шутът, актьорът са такива фигури. Само че всеки от тия луди знае, че тая вечер трябва да лудне и да лудне другите, които са около него.
Виолета Дечева: Шутът носи позволената в сюжета лудост.
Димитър Гочев: Мисля, че трябва да се напуска сюжетът. И всъщност в това е работата. Тогава автономията на вечерта ще бъде тотална, а не подчинена на текста. Естествено, че сюжетът е вътре, но има още едно стъпало. И то ме влече.
Виолета Дечева: Да останеш луд въпреки сюжета, това ли е шансът ни?
Димитър Гочев: Разбира се. Само че е ужасно. И това сега е най-сложното - да нямаш битови проблеми и пак да останеш луд. Защото можеш да луднеш и само от тях.
Никола Вандов: Направи социално изказване, което оборва тезата за твоята затвореност. Навремето каза: "Ако бях останал тук, сигурно още преди години щях да свърша в някоя канавка." Още ли го мислиш?
Димитър Гочев: Определено. Даже мисля, че и в Германия ще свърша в някоя канавка. Само че преди това ще се опитам да се върна при мама Златка в Солища, и при Иван Кондов...
Никола Вандов: Страшно много работиш...
Димитър Гочев: ... щото ми се работи, бе!
Никола Вандов: Но говориш и за необходимостта от спиране за натрупване...
Димитър Гочев: Кольо, правя го за първи път не знам от колко години... На 15 октомври беше премиерата на "Пепел върху пепел" и още не съм почнал следващия си спектакъл. На 15 януари ще започна "Лир". Направо лудвам, не знам какво да правя. Да стоя и да мисля. Не мога. Нашата работа е да чувстваме.
Никола Вандов: В съзнанието си имаш ли четлива, ясна представа за театъра, към който искаш да вървиш?
Димитър Гочев: Не, нямам такава. Започвам винаги от нулата. Даже под нулата. И само в срещата, в отварянето, в дишането между мен, актьора и текста започва нещо да става. Преди това не знам нищо. Виж сега, то никога не започва от нулата. Това е един поток, който върви. Естествено, че с Анри Кулев - огромна среща за мен, огромен творец - правехме непрекъснато варианти за сценография, но всичко е с тази нагласа, че след като започнат репетиции, някъде на 15-та или 20-ата се оформя и пространството. Защото не можеш да го оформиш само в главата си.
Никола Вандов: Каква е самооценката ти за мястото, което заемаш в съвременния немски театър? Ти самият къде се виждаш в немския театрален пейзаж?
Димитър Гочев: Първо, това не ме занимава и, второ, театърът винаги е локално изкуство. Той е изкуство на момента. Същественото е, че там, където работя, ме искат. А не кой, къде, в какво ме слага. Откровено: не ме занимават вече тия неща! За съжаление критиката те определя в кой период си. Това са глупости. В синия или в жълтия...
Никола Вандов: След като си в розовия... Да поговорим за драматургията. Да започнем от мнението на Хайнер Мюлер за българската драматургия. В едно свое интервю твърдиш, че на среща тук, в България, бил казал, че "нашата драматургия стига до Ибсен". За коя среща говориш?
Димитър Гочев: Срещата беше в Съюза на артистите, ръководеше я Севелина Гьорова. На тази среща присъства и ти. Аз мисля, че той нямаше предвид само българската драматургия, а европейската. Казваше, че някак си драматургията закъса в семейните, фройдистки и т.н. полета, а голямото платно го няма. Къде са текстовете на Платонов? Къде са текстовете на Маяковски? Мисля, че тогава, в София, той това имаше предвид. Целият социализъм тогава закри големите платна.
Никола Вандов: Повече или по-малко познаваш българската драматургия. Няма ли автори в нея, извън Йордан Радичков и Константин Илиев, които да надмогват тази затвореност?
Димитър Гочев: Радичков - определено! Не съм чел нови български текстове. Не знам. Изпратиха ми последната пиеса на Маргарит Минков. Трябва да я прочета. Коцето Илиев мисля, че нещо затваря. Четох "Куцулан"...
Никола Вандов: Мисля, че е най-отворената му пиеса, в смисъла за който говорим...
Димитър Гочев: Сериозно? Четох някъде 15 страници и я оставих...
Никола Вандов: Навремето казваше, че би правил "Великденско вино"...
Димитър Гочев: Да. Но те го направиха. Иван Добчев го направи много хубаво. И Леон Даниел го направи също много хубаво.
Никола Вандов: Не би ли го направил в Германия?
Димитър Гочев: А, не. Те не могат да го видят. Казвам ти, някои текстове не поставям в Германия, защото не заслужават. Защото театърът е локален. Прекалено много уважавам този текст, за да го показвам на бабите в Бохум.
Никола Вандов: Около думата "локален" гравитираше и възражението на Мюлер срещу възможността този текст да се прави в Германия. Казваше, че текстът е потопен в такъв наш, национален контекст, че, когато се каже "онези ми ти сини очи", никой няма да разбере за кого става дума, никой не знае какъв е този Левски и т.н. Цялото опониране вътре в текста няма да изплува, съответно на сцената ще има някакъв гърч, но защо се гърчи човекът - няма да е ясно. Мюлер говореше, че в пиесата има много реалии, които говорят на българите, които ги знаят ако щеш с родовата си памет, докато немецът има друга родова памет...
Димитър Гочев: Да, да. Точно за това се опитвам да говоря. В този смисъл трябва да имаме уважение към собствената си биография, а не да я пилеем. В този смисъл не поставям български текст и конкретно "Великденско вино".
Виолета Дечева: Когато идва при теб някой, който иска да учи режисура, какво му обясняваш?
Димитър Гочев: Посрещам го много добре. На театър се научих, без да съм учил, може би съм взел нещо от топлината на Мюлер. Той беше много топъл човек, много отворен, много естествен. Бесон също. На този, който иска да прави театър, му гледам очите. Ако забележа, че има нещо налудничаво в погледа му, той е добре дошъл. На някои казвам: "По-добре остави тази работа, не е за теб."
Никола Вандов: Имал си намерение да поканиш Стоян Камбарев да работи в Германия.
Димитър Гочев: Да, три дена преди да почине му бях организирал да дойде драматургът на Дюселдорф, за да гледа "Три сестри".
Виолета Дечева: Как избираш текстовете си?
Димитър Гочев: Преди години избирах текстовете, танцувайки. Не танцувайки, а в някакъв безумен ритъм. А напоследък явно одъртявам. Нещо ми се иска повече да мълча. И да се създадат такива полета, където може да се мълчи. Едно от най-прекрасните изречения е на изключителния Грюбер: "Това, от което се нуждаем, е прочувствена простота."
Никола Вандов: Иска ли ти се да смениш нещо радикално в начина, по който правиш театър? Или, понеже казваш, че не постигаш тази простота, продължаваш по същия път към нея?
Димитър Гочев: Щях да кажа, че е тъп въпрос, но не е тъп. Разбрах те. Не, мисля, че трябва да стигнем до Родопите, до Солища или нещо такова... Или да го носим в себе си...
Виолета Дечева: В едно от последните си интервюта Мюлер казва, че големият проблем на човека в момента е, че няма позитивни проекти за бъдещето. Това ли поражда усещането за безнадеждност, според теб?
Димитър Гочев: Мисля, че това не е безнадеждност. Защото щом все още може да се изтръгне крясък, значи има движение, има енергия. Не ме занимават позитивните проекти. Моята утопия е да си изтанцувам срещата с актьора. Друга нямам. Моята работа е да става тихо, ярко, остро, светло или тъмно.
Никола Вандов: Мисля, че Маргарита Младенова и Иван Добчев се опитват доста упорито и поради необичайността на усилието малко стъписващо да стигат до такава простота, за която говореше преди малко. С това всъщност те питам дали искаш нещо радикално да смениш, за да поемеш по друга пътека...
Димитър Гочев: Нямам такава програма. Но понякога изпитвам такава нужда. Не винаги. От време на време се появява такова желание...
Никола Вандов: Ще намериш ли там хора, с които да го правиш?
Димитър Гочев: Трябва да отслабна. И актьорите също. Нещо започва да се движи, започва срещата. Ще бъда по-радикален с Шекспировия "Лир". Пинтър е друг акварел, друга четка. Може да не съм прав, но така го усетих. Например в "Пепел върху пепел" на мен ми беше любопитно да докосна умората на тая жена... Мисля, че в Средна и Западна Европа някак си вече ги няма тези обеми, за да се роди устата с крясък. На мен ми е такова усещането.
Виолета Дечева: Уморена култура, целуидност..
Димитър Гочев: Хубаво казано... Той и Хайнер Мюлер каза, че единствените, които могат да пишат днес, са тамилите.
Никола Вандов: Театърът ли е цепнатината, през която смяташ, че може да се вкарва нещо в тази целуидна култура? Тези пет дъски, от които е изградена сцената - твой израз, не се ли натоварват със страшно много значение?
Димитър Гочев: Не, това са възможностите. Една от възможностите. Другите не ги знам. Може би музиката...
Виолета Дечева: Защо според теб толкова много се поставя Чехов през 90-те години? Това краевековно ли е?
Димитър Гочев: Мисля, че немците не могат да четат Чехов. Щайн и Марталер правят Чехов, но остават в традицията. А Чехов е гротеска. В драматургията си той не е елегичен. Той е с друга скорост. Жестоко реже. Ножът му е много бърз. И моето впечатление е, че те усещат тази скорост, и заради това го правят, но "кошмарът Чехов" не го разбират и не го поставят. За мен една от най-добрите Чехови постановки е "Незавършена пиеса за механично пиано" на Никита Михалков.
Никола Вандов: Разшифровай понятието "кошмарът Чехов". Как би го обяснил на актьорите си?
Димитър Гочев: Много просто. Актьорът среща тази дума, произнесена от мен, и започва или не започва да работи с нея. Ако не започне, не го оставям намира. Трябва да си махне цялата лой. И тогава се получават сблъсъци...
Никола Вандов: И се получава "кошмарът Гочев"... Продължава ли да е актуално за теб да провокираш бюргера, както твърдеше преди време?
Димитър Гочев: Това бяха само юнашки приказки.
Никола Вандов: Обяснявах си го с желанието на източния немец да скандализира лоясалия западен немец...
Димитър Гочев: Всички сме бюргери. Разликата е в това кой може да танцува.
Никола Вандов: Вчера каза, че предпочиташ да работиш в провинцията, защото там хората били по-отворени към провокация и по-съсредоточени в работата си. Добре, но има и източни немски провинции, защо досега не си работил там?
Димитър Гочев: В Берлин сега се надига някаква истерия: Берлин да стане център на Европа и т.н. Аз отказах Берлин, защото мисля, че културата в този град е прекалено дребна. Това е моето усещане. Берлин има шанс да стане център на Изтока, ако "поеме" Азия. Тогава може да се получи нещо. Но в този случай Берлин трябва да се отвори. Само че не виждам енергиите на тези, които са в Берлин, да могат да го отворят. Полетата на Платонов, Маяковски или на другите момчета там, къде са?
Никола Вандов: Непрекъснато говориш за тези автори, а защо не ги правиш?
Димитър Гочев: Не ги правя, защото са... и не мога да ги... Още ги търся. Сигурно ще стане някога...
Никола Вандов: И друг път си говорил за Платонов и Хармс. Ако мога да разбера с какво те интересува Платонов, то ме изненадва интересът ти към Хармс. Не очаквах, че можеш да правиш театър от такъв материал...
Димитър Гочев: А-а! Е, как! Защо да не мога?
Никола Вандов: Просто до сега не съм гледал подобен твой спектакъл.
Димитър Гочев: Имам покана от Бургтеатър. И ще отида. Ей така, заради България. Да ви кажа ли какво ще правя? Дръжте се сега. Бунюел. "Виридиана".
Никола Вандов: Със смъртта на Мюлер се отвори дупка, бяло поле. Кой според теб ще заеме тази ниша или тези ниши?
Димитър Гочев (много тихо, и някак небрежно): Ние.
Никола Вандов: Кои "ние"?
Димитър Гочев: Изтокът. Третият свят.

София, 11 ноември 1998 г.
Разговор с
режисьора
Димитър Гочев