Недко Солаков в две части
Недко Солаков, фотография Ники Фон Зенгер, 1998 - Загуби се нещо напоследък. Права ли съм да предположа, че интересът ти към т. нар. български контекст е спаднал?
- Ох, очевидно се мъчиш да ме мотивираш да започна да говоря. След първоначалната ми забележка, че "Дианче, направо не знам какво можем да си говорим"... Относно интереса ми към т.нар. български контекст, който бил спаднал - почти забравих времето, когато е бил вдигнат.
- Имаш предвид началото на 90-те - какво се промени от тогава?
- Очевидно много неща. Сега си спомням с умиление ентусиазма си след всеки реализиран проект в чужбина, връщайки се в България да "споделя" и покажа пред публика и най-вече медии какви съм ги свършил. Говоря за 93-та, 94-та, част от 95-та година. Напоследък този ентусиазъм угасва. Не че нямам какво да кажа...
- Не се съмнявам.
- Ти не се съмняваш, но сигурно други се съмняват - т.е. след като Недко не разказва, поне в "Култура", значи иха-а, най-после започна да свършва и неговото време. Но даже и една такава възможност не е достатъчна за мен, суперамбициозния и гледащия-да-го-начука-на-всичко-що-се-движи-пред-него гадняр Солаков, да ме накара да преодолея, поне за момента, тази странна инертност по отношение тукашното ми медийно експониране.
- Тя не е характерна само за теб, струва ми се. Като че ли ентусиазмът въобще е отпаднал, поне при нашето поколение (да не говорим за по-младото). Ето, уж ситуацията се е нормализирала, някакъв художествен живот върви, отчитаме, че това или онова липсва - например Музей за съвременно изкуство, но всички, изглежда, сме се уморили и не ни се иска отново точно ние да си бием главите в стените.
- Аз моята си я бия непрекъснато, но някак си си изнежих главата, може би защото е плешива, биейки я само във вносни стени. Българските дувари или се мъча да прескачам, или заобикалям отстрани по подобие на самотните врати в полетата на Магрит. Е, от време на време някой камък от тези дувари ме халосва, но мощното ми тяло, което съм описал в други текстове във в. "Култура", продължава да не му обръща внимание.
- Ти като че ли вече си минал в друга орбита, а камъните напоследък бият по други глави - тази на Лъчезар Бояджиев например.
- Опасявам се, че нямах предвид този вид камъни. А действително орбитата е друга.
- Би ли я описал в по-общ план?
- Донякъде този по-общ план на споменатата орбита може да бъде свързан и с една особена рутина, която се мъчи да ме превземе. Тоест получавам поканите, измислям проектите, реализирам проектите, междувременно получавам нови покани и т.н, и т.н. Даже за мой ужас напоследък усещам, че престана да ме е страх да летя със самолет. Да, половината от времето прекарвам навън. В дадени моменти (напълно съзнавайки като какво изхвърляне могат да бъдат изтълкувани думите ми), които обикновено се случват късно вечер, прибирайки се в мястото за спане (хотел, апартамент на приятели и други) след наистина усилено бачкане в съответната галерия, музей, пространство, та понякога в такива моменти аз си задавам въпроса къде съм всъщност в момента. Макар че на второ задаване почти без трудност мога да си отговоря, че съм в Берлин, Париж, Цюрих, Амстердам и т.н. В даден момент тази рутина без малко щеше да ме победи. Преди около една година осъзнах, че май съм станал прекалено добър в правенето на тъй наречените тип "Солаков инсталации" - около 20 - 30 рисунки (хубави), някои от тях рамкирани, други не, малки и по-големи обекти, видео, ръчно написани текстове по стените - всичко това с повече или по-малко остроумен хумор (стараещ се с по-голям или по-малък успех да бъде универсален), игра с осветлението, тук спотлайт, там крушка, почти опряла в земята, и всичко това, естествено, съобразено с конкретното място, контекст и тъй нататък, нагласено в триизмерното пространство без никакъв видим проблем за мен самия. Изпитах странно усещане - почти същото изпитах навремето, когато открих, че мога да я правя тази "сребриста" живопис, която част от публиката си спомня от 80-те години. Тогава на мен не ми беше интересно да продължа с тая живопис, просто защото я можех. Та и сега, тази рутина, макар и по-авангардно изглеждаща, се опита да ми подложи крак. Но със задоволство мога да кажа, че след неколкомесечно изчакване аз се отдръпнах мигновено встрани и рутината пльосна до мен.
- Не питам дали те е опръскала, но ти накъде тръгна после?
- Опръска ме, опръска ме. Но аз се отръсках и продължих нататък.
- Да, но накъде? Или по-точно към какво? Може ли изобщо да се направи завой към нещо трето в момента - от живопис към инсталация, това добре, а от инсталация към ... Какво идва на мястото на многоточието за теб?
- Не ти говорех за или поне не само за физическите измерения на това, което правя. Естествено, говорех за смисъла на съдържанието му. Не мисля, че отношението ми се е променило - продължавам да обръщам нагоре с краката неща, които не би трябвало да бъдат обръщани. Мъча се да се забавлявам и да забавлявам другите с на пръв поглед обречени на тотална сериозност неща. Някои от тях визуално стават пределно изчистени, толкова пределно, че някои куратори съвсем сериозно ме съветваха да ги направя малко по-Солаков изглеждащи...
- Сигурен ли си, че си избягал от рутината? Ти и преди правеше забавни сериозни неща, но като че ли с по-голяма лекота за теб самия. Сега ми се струва, че търсиш промяна "в рамките на традицията" си.
- Не, не мога да съм сигурен, че съм избягал от нея. Но се мъча. В рамките на моята традиция, както казваш. Но не можеш да отречеш, че моята "традиция" е доста разтеглива, пълна с доста разклонения и дори ако главните й пътища тук-таме могат да бъдат препречени от бариери, все пак съм хитър достатъчно да си оставя солидна мрежа от пътечки, през които да внеса и изнеса контрабандно някоя и друга нова идейка. Моя, не чужда.
Макар че в разбирането ми за тъй наречената рутина продължава да има някакъв особен наивитет от най-далечното ми минало. Защото ако погледна на нещата от друга гледна точка, т.е. другите измерения на успеха (финансовия, материалния и т.н.), една такава рутина би трябвало да ме задоволява. Отдавна съм в системата, работя с пет от най-добрите галерии. Но някак си предпочитам да си запазя правото да се отдавам на този тип терзания, колкото и наивни да изглеждат.
- На мен не ми се струват наивни, много са естествени даже. Но си мисля за друго - говорихме за камъните, за нашия контекст... Сигурно си прав да не се интересуваш много от него, но какви други камъни от българския дувар имаше предвид?
- Дали пък не съм имал предвид мои собствени български камъни, които все още ми падат върху главата?
- Твои измислени, а не реални, така ли?
- Естествено, знаеш много добре, че има и реални. Но просто съм престанал да обръщам внимание, от което въпросните камъни май най-много се ядосват.
Разговаря Диана Попова


Първа част.
Недко Солаков резигнира

Някъде тук решихме с "Дианчето" да прекъснем временно този измъчен разговор (официалната версия - "заради празниците").
Празниците са вече към края си (2 януари, сутринта), а аз все още не мога да събера в едно конструктивно и работещо цяло раздробената си отдавна мотивация и да разкажа за работата си, при това на български. Мъча се да се самонапомпам по различни начини - от "О, неразумни и юроде...", по повод "българския", през препрочитане на стария ми "Untitled (подскоци насам-натам)" текст от "Култура", та чак до доста мъглявите заклинания, че съм длъжен да напиша този текст, защото английският ми е поне пет пъти по-слаб от българския.
Изчаквам известно време. Нищо не се получава от самонапомпването - не ще и това е.
Изчаквам още половин час.
Пак нищо.
Накрая решавам да започна с нещо по-простичко - т.е. продължавам nedko... nedko... nedko... факти... факти... факти... там, откъдето съм ги спрял в подскачащия текст преди година и половина:
- "Splash!", ACC Galerie, Ваймар, 29.6. - 22.8.1997. Видеоинсталации от Nedko Solakov, Pierrick Sorin, Gillian Wearing (Turner prize за 1997). Показвам: "Some of My Capabilities" от 1995, където клатя оная си работа в твърде благоприятен за нейния истински размер ракурс; двата филма от "The Thief of Art" и основно - зашеметяващото парче "Sexual Harassment" или "Сексуален тормоз" по нашему, въпреки че преведено, названието е почти лишено от смисъл - измеренията на българското разбиране за сексуален тормоз, механично прехвърлени към западните и най-вече американски стандарти, директно зацепват в областта на най-гадните престъпления към човека (който по една случайност притежавал гениталии и свързания с тях, очевидно срамен, начин на общуване със себеподобните), докато на западното разбиране, в най-добрия случай, нашенецът би реагирал така: "Глей'ги па тия превземки!". Пет монитора, монтирани директно върху стените на относително равномерни разстояния един от друг (1,5м). На нивото на очите. Филми без звук, въртящи се без прекъсване. U-Matic-те, скрити в съседно помещение. Текстове (неголеми черни винилови букви), залепени в пространствата между мониторите, разказват как преди известно време съм помолил някои от най-добрите български критици и куратори да се успокоят за малко и да се помъчат да си представят някой или нещо си, свързано с историческия град Ваймар, и след като оформят този образ в съзнанието си, да се опитат да го съблазнят. В полумрака - гледащи директно в зрителя, безмълвните, но много изразителни физиономии на Яра Бубнова, 11'15''(обектът е Шилер, защото Гьоте бил твърде стар и неромантичен...); Борис Данаилов, 5'55'' (едно от голите тела на Лукас Кранах); Мария Василева, 3' (свързано с Гьоте, макар и по твърде особен начин - когато Василева изглежда, че е твърде емоционално въвлечена в съблазняването на своя обект, използвайки успешно богат набор от полуспотаени въздишки, леки примлясквания, трепкащи притворени клепачи, дискретно прокрадващ се език - за разлика от настъпателните въртеливи облизвания на Бубнова и Данаилов, та в този момент тя всъщност си припомня изключително вкусния черешов пай със сметана, който си хапнала в сладкарницата до прашния Гьотев дом, току-що посетен от нея като част от практиката й на учещ се в Софийската Академия изкуствовед - това се случило в далечната 80 и някоя си година, по времето на още по-далечното ГДР); Филип Зидаров, 5'15'' (лаконичен: "Лоте на Гьоте!", но в замяна на това - много и разнообразни мимики, разкриващи твърде директни подкани към сваляне на гащите (на Лоте), близане на същата и начукване (по принцип) на всичко, евентуално свързано с Ваймар и мърдащо наоколо); и накрая най-младата, но за радост не и най-неопитната участничка, Илина Коларова, 7'55'' (съблазняване с премрежен момински поглед и цигара, която ти се иска да не свършва никога, премерено отмятане на стелещи се ала Данте Габриеле Розети тъмни коси и други, присъщи на по-новото поколение, трикове. Подложен на омайване е духа на Ференц Лист, макар и по заобиколен начин - нейният обект всъщност е актьорът Джулиън Сандс, когото е гледала преди време във "Емпромптю", разказващ за живота на Шопен, със Сандс като Лист и Хю Грант в главната роля). Уточняващите текстове - написани на ръка между мониторите, слабо осветени. Върху малка поличка - CV-тата на петимата, показващи, че не са случайни хора, а наистина са курирали най-значимите изложби от последно време, представящи съвременно българско изкуство, били са и са директори, аташета по културата, заместник-министри. Голям успех, особено сред мъжката част от публиката. Франк Моц - един от АСС кураторите, ми разказа впоследствие за човечец, който идвал буквално всеки ден, заставал пред мониторите на трите госпожи/ци и ги съзерцавал с часове. Галел нагретите от продължителна работа екрани и ги целувал. Според Франк това причинявало поне две неудобства - първо, човечецът блокирал екраните с тялото си и пречел на останалите посетители да се насладят на този, все пак, пространствен проект, и второ - всяка вечер след затваряне на изложбата той трябвало да прибърсва с препарат стъклата на мониторите. A Франк, независимо че бил направо влюбен в Коларова, не си позволил нито веднъж да олигави нейния видеообраз. Статии в Thueringen, 26.7.1997 (Schierz, Kai Uwe. Verfuehrung der Kirschtorte); TLZ, 26.7.1997 (Fiedler, Peter-Alexander. Disen Sommer baden wir in der virtuellen Welt) и други. Готин CD-ROM каталог с великолепен текст от Mary Rozell Hopkins. Още веднъж - благодарности към петимата куратори, които се навиха да покажат на зрителите на "Splash!", че не се страхуват да ги съблазнят по директния начин, вместо да го сторят чрез показване на съвременно българско изкуство, насладата от което, поне засега, очевидно не води към физиологичен или духовен оргазъм.
- "Unmapping the Earth", второ биенале в Куанджу, Южна Корея. 1.9 - 27.11.1997. Секция "Power" с куратор Wan-Kyung Sung. Сред избраните от него - Bruce Nauman, Mona Hatoum, Xu Bing, Chris Marker, Frederic Bruly Bouabre. Отново правя "Някъде (под дървото)", courtesy Deitch Projects, Ню Йорк, но този път използвайки местни, значително по-приказно изглеждащи, дънери. Технически проблеми - независимо от наличието на "Know-how"-то от Ню Йорк, местният екип, при цялото си желание да свърши работата, прави някои фалове (при първото ми влизане в залата гордо ми бе показано "моето" пространство - надлежно построени и боядисани стени, таван и вход, точно такива, каквито ги бях поискал. Малък детайл - тежащите няколко тона дънери все пак трябва да бъдат вкарани и окачени вътре предварително. В близкия час конструкцията е развалена, трите огромни дънера са подложени на обезпаразитяване заради щъкащите из коренищата им истински, твърде опасни при това, азиатски буболечки). Отново Солаков в ролята си на вдигащ скандали, мрачен художник-перфекционист. Накрая всичко е наред, естествено - дърветата са по-красиви от всякога (даже повече от необходимото), 10-15 телевизии, вестници, някои списания (картинка в Art Press и Wolgan Misool in Korea). Запомнящи се вечери/разговори в открития ресторант на Country Hotel - Харалд Зееман, Бернар Маркаде, Серж Шпитцер... Болки в кръста и левия крак. Неподдаващ се на описание сюргюн.
Недко Солаков

Втора част.
Недко Солаков реанимира



















Както обикновено, Недко Солаков бе направил (и описал) много повече неща, отколкото се побират в един брой на в. "Култура", да не говорим за "отпуснатата" му в момента страница. Така че продължението предстои в някой от следващите броеве.
Д.П.