Човек се ражда л...о
и умира още по-голямо л...о
Рангел Вълчанов, фотография Виктор Викторов, 1998 - Рангеле, горе-долу половин година се каним за този разговор. През това време ти изигра "Лазарица" в Народния театър и продължаваш да го играеш...
- Да, приятно ми е. Представленията са шарени - един път добро, другият - недотам. Напоследък улових психологическия си такт.
- ... Бяхме заедно на два фестивала; участва бляскаво в документалния филм "Пътуване между два филма", който Коста Биков направи за теб, и за който ти получи "Златен ритон" (без да си получавал "Златна роза"); участва в няколко издания на предаването за българско кино "Понеделник 8 1/2", посветени на твои филми и вече не си режисьор на шоу на Тодор Колев... Междувременно забрани да отбележим юбилея ти. Е, пак го отпразнувахме в Дома на киното. Как се чувстваш сред цялата тази дандания около теб напоследък?
- Да кажа, че ми е неприятно, ще излъжа. Но едно от оплакванията ми, свързани с граничната възраст 70 години, е, че у по-младите винаги е пробуждало смях честването на юбилеи. Изскачат "специални" думи, при това за качества, които юбилярът никога не е притежавал. Помня, когато бях на 40 (това беше вчера), честваха колега на 70 - събираме се в кинодейците, маса, цветя, а главата му стърчи над цветята. И веднага ти идва наум асоциацията с последното помещение за всички ни. Държаха приветствени речи, папируси четяха, държавни награди връчваха, а той - навел глава, приемаше всичко това благосклонно: "Какво да правя, гениален съм". Цял живот е правил лайна, а накрая се оказва, че като станал на 70 и гениалността дошла. Струва ми се, че човек си се ражда лайно и си умира лайно; и не е необходимо да стане на 70, за да разбере тази истина.
- Всички знаем, че ти не си този случай.
- Хайде, хайде! Не можеш да отречеш обаче, че всяко честване създава за младите особено шоу - циркаджилък. Гледат те с едно съчувствие!? И си припомням времето, когато като млади се щипехме и бутахме "виж к'во става". Слава Богу, че отминаха онези фанфарни времена на помпозните чествания. И тъй като за моя сеир напираха, помолих Павката Васев и другите да бъде нещо майтапчийско, да се веселят хората. И като че ли стана.
- Напоследък удържаш страхотна форма - сбръчкваме се от смях покрай теб. Завиждам ти на способността да влюбваш в себе си. И няма какво да се оплакваш за годините.
- Аз да се оплаквам? Оплаквам се, че вие много късно сте го разбрали.
- Отдавна сме го разбрали, но напоследък се случва по-често да общуваме.
- Преди сме били по-разсеяни може би. Макар че и в киноцентъра аз си бях нонстоп в такова настроение... С Никола Рударов и Зако Хеския още като асистенти си правехме толкова смешни номера, че до ден днешен не можем да разберем истина ли е това или майтап. Представи си ония небогати времена, нищо не сме получавали от това кино, но пък радостта, че има лента, камера, хора... Това беше основното ни въодушевление. Предполага се, че в киното трябва да си малко луд, а понеже има малко луди и много луди, като се омешат, не знам дали ме разбираш какво става! Ето, затова днес не си спомням много добре филмите, но помня точно атмосферата, в която сме снимали. Това са отделни романи - в главата ми са, особено свързаните с бате Димо Коларов. Господи, умирали сме от смях с неговата странност. Обикновено под "странност" разбираш нещо лошо, а според мен това е истинският човек.
- За Димо Коларов, Бог да го прости, всички говорят като за уникална личност.
- Бате Димо имаше собствен портрет за света. Душата му кипеше и нямаше нищо общо с житейската проза. До края на живота му думата "пари" не означаваше нищо, ама нищичко. Той имаше умопомрачителни търговски акции. Една от тях: купи си лека кола, след два месеца я продаде, питат го: "Колко пари струва?", а той: "Пиленце, аз я взех за десет хиляди, дай четири хиляди, че си е изживяла вече времето." Взе половин цена. За тези пари си купи мотоциклет. След два-три месеца го продаде на половин цена и накрая си взе от един магазин дванайсет чаршафа. И с това приключи работата. Само за да има веселие! Признавам си, че се опитвах да подражавам на бате Димо и ми беше много мъка, че не мога. Не мога! Той така се е родил... Притежаваше уникално чувство за свобода. Когато се разведе, отиде в киноцентъра и се качи да живее на едно дърво като птица. Невероятно! Там да си живее, защото никой нямало да го закача. Можеш ли да си представиш - в буквалния смисъл да живееш като птица. Имаше един Илия Балсамаджиев, и той се качи на дървото, обаче глупак - взе да реже клона, на който седи. Падна и си счупи ребрата. Бате Димо умря да се смее - "Луд човек, нали седим на това дърво, защо режеш клона, нашия клон?"... Не мога да срещна друго като неговото чувство за справедливост. И ако трябва да се прави паметник на Свободата, до нея може да се сложи бате Димо - като еманация на свободата... Говоря толкова за него, защото той ми определя координатите в тоя свят. Може би и аз имам нещо, дето "не е наред", но далеч не така, както беше при него.
- Филмите, които гледахме на "Златният ритон", показват, че в документалното кино нещо се случва. Но фестивалният дух, веселбата около теб или около масата на Здравко Драгнев, с младите ни колеги сякаш не става. Те изглеждат прекалено капсулирани. Като че ли не се смятат за част от това кино...
- Страхувам се да ги коментирам, защото винаги съм си мислел, че младите хора, дори да нямат право, пак са прави. Светът е пред тях, той ще вземе истината, която те пропагандират. Дали е добра или не, не мога да съдя. Вярно, че на мен ми се иска те да имат нещо мое, но и баща ми искаше от мен неща, на които обърнах гръб. Аз имам някакви изисквания към дъщеря си, тя пък отсега вече има изисквания към сина си и започва едно навързване - като вълни, които се предават... Може би моята мярка за впечатляване е точно бате Димо. Младите прекалено много се обичат - чрез дрехите си искат да покажат уникалност. Темите, по които говорят, ми се струват някак не техни... Абе липсва ми някой младеж с ръждиви възгледи, който да те предизвика да кажеш - я, какъв е тоя!
Другото, което ми прави впечатление, е, че умното поколение има чувство за приемственост. Глупавото - не. То не може да разбере, че само си реже клона, за който говорихме. Абе ти, като изучаваш история на изкуството, трябва да я знаеш, да я съпреживееш, независимо дали ще е с отврат или с възхищение. Отречи нещо, но след като го знаеш. Имам чувството, че голяма част от днешните млади просто не знаят за какво става дума. Между другото, искам да ти кажа, че в нашето кино имаше подобен момент - към 70-те започна едно движение, сякаш преди това не е съществувало нищо. По същия безпардонен, безапелационен начин. Изглежда, че това е болест. Мъча се да я разбера и се питам - да не би всъщност да затваряш ушите си от страх да не ти влияят; и затова цялата ти фукливост и чувство за важност излизат на преден план. И по-рано съм казвал, че в една култура се влиза през вратата, а не през прозореца. И ако искаш да влезеш през прозореца, значи си зарязал всички възможни коридори на къщата - познанието, навиците, хората, националното чувство за хумор с неговия скепсис, фолклорът... Ако ги затвориш и влезеш през прозореца във вид на някой клип, и туриш музика, която даже не разбираш, почваш да приличаш на маймуна. Има някакви подобрени движения, ама си е маймунска история. Както един американец трудно може да изиграе шопска ръченица, така и някой нашенец не може да изпее толкова хубаво техните песни. А той смята, ча в тях плува. Нека да си плува, ама да поеме от собствената си песен. Да не говорим за телевизията, която с много голям успех налага този разврат... Не искам да бъда нравоучителен, а просто си мисля, че извършваме, съзнателно или не, културен геноцид. Нищо добро не ни чака, ако продължаваме така.
- Повечето от студентите по кино стигат в познанията си до Лукас, Спилбърг и... екшъни. Но от друга страна ме радва фактът, че редовно следят предаването "Понеделник 8 1/2". С всичките си кусури то възражда интереса към българското кино, възражда филми и автори.
- Да бе, аз самият съм изненадан от много неща, които гледах. Например "Невероятна история", макар че там имам мърляво присъствие; изведнъж виждам чувство за ритъм, за правене на кино изобщо - Володя Янчев, Бог да го прости, много добри неща е направил. По-рано бях снизходителен, а сега го виждам другояче. Интересна работа е метаморфозата на вкуса.
- Би ли участвал отново в комисия за игрални проекти в Националния филмов център?
- Не, да не обяснявам защо.
- А ако те поканят за комисията в БНТ?
- Едва ли. Всъщност искам да работя. А това значи - да правя филми.
- Знам, че тази тема ти е много болезнена, но докъде стигна с "Холера по време на чума"?
- До никъде. Както знаеш, от Евроимаж ми дадоха 940 хиляди франка и аз трябваше да намеря оттук най-малко 200 хиляди щ.д., за да попълня бюджета. Не можех да взема нищожните пари от НФЦ, а отвън намерих доста мижави суми. След като от Евроимаж ми направиха три предупреждения в продължение на шест месеца, наложи се да благодаря и да върна парите. Е, върнах ги и край на надеждите.
- "Пътешествие между два филма" бе много радушно приет въпреки твоите притеснения...
- Така е. С Коста много обсъждахме, той е доста разбран човек, пет-шест пъти ми показа вкъщи материал. Филмът можеше да получи по-различна интонация. Първо, за сметка на моето говорене можеше да се съкрати с десет минути. Второ, да има повече откъси от филми като контрапункт на монолога ми. Например аз си пуша и си гледам природата и уж съм си свободен, и в същия момент от "Езоп" върви Калоянчев с кокошката и вика "Аз съм свободен, аз съм свободен!" - в калта. И получаваш по-сложна междукадрова връзка. Филмът можеше да стане много по-сериозен.
- Той и така е сериозен.
- Коста ме изуми - той знае филмите ми наизуст, кадрите - по номера, ляво, дясно, дори неща, които аз вече съм забравил. Непрестанно ми цитираше. Притежава особено любопитство - предполагам и към други неща, не само по отношение на моите филми. Човек не може да живее с една книга.
- Ти самият четеш ли някаква литература?
- Доста. Последните месеци се заплеснах по "Факел".
- Посягаш ли към отдавна прочетени книги?
- Всеки ден по един-два часа се връщам на Достоевски. Интересен ми е стилът на романите му. Непрекъснато препрочитам и Маркес. Най-големият парадокс - и Цвайг чета, в стари преводи, от което пък разбирам как е израснал езикът ни.
- А телевизия гледаш ли?
- Предимно спорт. И новините.
- Кабелна телевизия имаш ли?
- Имам. Не гледам.
- Липсва ли ти ежеседмичното занимание с телевизия в "Как ще ги стигнем..."?
- Не.
- А би ли се върнал в БНТ със свое предаване? Мисля си, че какъвто си импровизатор, би могъл да се пробваш в липсващото у нас токшоу.
- Нямам тази претенция. Най-малкото заради това, че на екрана трябва да бъде красив човек, млад. Не е много справедливо да отида там на тия години да остроумнича. Младите искат да гледат млади.
- Рангеле, знам, че плуваш, но не и дали си спортувал.
- О, много! Тренирах висок скок, ски карах, но в Мальовица навремето скъсах сухожилие, искаха крака да ми режат идиотите. Слава Богу, закрепих се. В продължение на пет години тичах всеки ден в гората за възстановяване на крака. Така ми дойде и идеята за "Следователят и гората". Беше голям куриоз. След тичане по три-четири километра отивах в сауна на Дианабад. Седим си там разни хора, аз си плямпам. През смях разказвам как близко момиче го спрели полицаи, а били толкова тъпи, че не знаели какво да попитат. Говоря си аз, всички хахо-хихо, минават четири-пет дни и един от мъжете в сауната, който мълчеше, ми казва "Аз съм следовател. Бихте ли дошли в затвора?". Какво ще правя аз в затвора? Откъде накъде? Малко се шашардисах и няколко дни не се явявах. Все пак се появих и той повтори: "Чакам ви в затвора". "Ама аз съм много зает". "Като се освободиш". Мина месец, мотах се, чудих се и накрая реших да отида. За първи път влизам в затвор, той ме посреща, подава ми папки: "Ето това искам да прочетеш". "Защо да го чета?" "Чети. Искаш ли кафе?". Историята на "Следователят и гората" я взех оттам, но, разбира се, направих много промени. И разбирам, че този следовател не е безразличен към момичето. Стана три часът, скъсах се от пушене и накрая той ме пита: "Искаш ли да я видиш?". "Не, не искам, тя е убийца". "Не, ще трябва да я видиш". Звъни. Докарват момичето. Той й казва: "Господинът е от инспектората. Ако имаш нещо да се оплачеш, можеш." "Не се оплаквам". Установявам, че тя го гледа особено, че между тези двамата има нещо друго, нещо красиво. Може би само чувства, но... Замълчах. Отидох си. Но не можех да се откъсна от тази история. И тогава седнах да пиша. Следователят после стана консултант на филма. А по-късно напусна работата си. Прекалено много съчувства на хората.
- И във "Вълчицата" го има това съчувствие, а и филмът днес изглежда много жив.
- Той е един от най-страстните ми филми. С бате Димо бяхме страшно навити - от омраза към насилието. И тая страстност я търсехме във филма, работехме възбудени. Правехме го с особен гняв. Жалко, че в "Понеделник 8 1/2" не отбелязаха нещо много важно за "Вълчицата" - с гордост заявявам, че много преди да бутнат Берлинската стена, ние бутнахме оградата още през 1965-та!
- Рангеле, колко време на ден ти отнема битът?
- Абе малко. Нещо го пренебрегвам. Най-много да си сготвя набързо, да си изпера... Не мога да чистя непрекъснато. Може би прозорците трябва да си измия, но за беля те са двойни...
- В безкрайните истории, които разказваш, за внука все премълчаваш.
- А, само това остава. Аз непрекъснато така му се радвам - дундуркам го, пея му, водя го в гората, той гледа нагоре как падат есенните листа и се чуди, смее се. Открива света! За мен всяко негово движение е невероятно. Спомням си моите чувства към Анчето, грижите ми към нея, не знам доколко са били сериозни, но сега, като гледам как се държа по отношение на внучето си, направо съм смаян. Хем знам, че всички деца са интересни със собствените си движения, пък умирам от възторг като ме хваща за ръцете и се издига цялото...

Разговаря Геновева Димитрова

12 ноември 1998 г.









Разговор
с Рангел Вълчанов