Подарете ни модел
Отмествам погледа си от протегнатата за милостиня ръка. Човекът пред мен няма брада, джобовете му не са издути от бутилка червено и на всичко отгоре някак дружелюбно ми се усмихва. Е, поне не е с широкопола шапка и дълго палто, та все пак да се впише в поизбелелите канони на клошарския фолклор. Давам 5 франка. От позицията на специализант във френско министерство. "Благодаря ви много, господине. Вие сте чужденец, нали?" "Как успяхте да познаете, не съм произнесъл нито една дума?" "Не става въпрос за произношение. Господинът няма акцент." Ами тогава, какво?... Джинсите ми протрити, фланелката ми фирмена... "Лицето ви, господине, лицето. Имате доброто лице на славянин." А така! Ами сега? Уличен съм. В принадлежност към етническа общност. Която и бездруго, открай време, се самоизмъчва пред огледалото на собствените си комплекси. Защо такава безмилостна идентификация, г-н клошар? Нали уж глобализация, нали уж световно село? Нали уж и ние по цели нощи се взираме в прозорците на Интернет? И изведнъж...
Уличен съм в наличието на лице. Не съм успял да се импрегнирам с безличието на космополит. И значи няма да мога да плувам ефективно в потоците от граждани на света. (Ей, г-не, лицето ви!) И значи ще ми бъде нужна спасителна маска, за да не потъна някъде с това некачествено лицемерие славянско производство. Или да се надявам на спасителния ефект на моята краткосрочна специализация? Нали може да се окаже, че всички тези стажове, специализации, форуми, фондации и пр. формации са част от някаква спасителна операция. Една глобална спасителна операция, която усмихнато ни кара да заличим своята различност, за да ни отличат като обезличени активисти на глобализацията. Като пионери на унификацията. Възможно ли е да са такива целите на френското културно министерство, а, г-н клошар? И какви би трябвало да бъдат моите собствени цели, тук, на брега на този булевард, нарочен за най-красивия в света? Лице в лице срещу глобализацията в действие...
Бързаме веднага да направим стъпка встрани, за да кажем, че информацията за административно-финансовото структуриране на френския културен живот, предоставена ми в Париж, беше наистина огромна; и че точно тази информация би трябвало да бъде темата на този текст. Би трябвало, обаче...
Обаче тази среща с усмихнатия парижки просяк там, на брега на онзи булевард, е оставила в мен доста противоречиви чувства. А противоречивите чувства обикновено пораждат объркани мисли. И значи нека първо да ги подредим в ума си, пък после да умуваме за хорските порядки при структурирането на културата.
И така. Ако глобализацията, като тема и термин, присъства предимно в трудовете на анализаторите и по страниците на енциклопедиите, то нейната съпътстваща програма - унификацията - вече триумфално шества по булевардите на световното село. Гордо блестят едни и същи автомобили, реклами, филми, фланелки, концепции, протегнати за милостиня ръце. Навсякъде едни и същи, по всички световни булеварди. И точно този булеварден блясък ни кара да мислим, че всичко е ясно като бял ден. Да, да, Маршал Маклуан, "Глобалното село", "краят на Гутенберговата галактика". Знаем, знаем. Стимулирана от прогреса на новите технологии, глобализацията е белег на края на ХХ век. Но дали това е така? И къде, тогава, е началото на тая глобализация? Та нали дворовете на всички просветени абсолютни монархии преди 200-300 години са се различавали помежду си точно толкова, колкото и дворовете на днешните пазарни демокрации - сиреч никак. Да не говорим, че още преди началото на нашето летоброене една империя, разпростряла се от Британия до Армения, вече е била започнала да налага своите унифициращи културни модели върху света, толкова голям, колкото е бил тогава. Модели, които работят и до днес (например в правото). А имперският език - латинският - умирайки, е дал живот на почти половината европейски езици. Не е необходимо да продължаваме тази разходка из историята - ясно е, че не може да се говори за започване на глобализацията. Нейното начало се губи някъде в хилядолетията, просто тя е съпътствала нарастването на света. Но щом като тя, глобализацията, няма начало, то не би могла да има и край. Просто светът ще продължава да се разширява и глобализацията винаги ще бъде процес, а не факт. И винаги лицето ще рискува да бъде различено в потока от лица. Поне от някой прозорлив клошар.
Нататък. Щом говорим за глобализацията като за процес, свързан с налагането на определен(и) модел(и), то сигурно е необходимо да се поразсъждава за самия процес на налагане. Тази дума, поставена в горния контекст, вече ни нашепва нещичко за насилието, ако не и за агресията. И не само защото културата, в повечето случаи, е била разнасяна по света сред грохота и прахоляка на побеждаващите легиони. (Всяка една имперска амбиция е свързана ни повече, ни по-малко със завоюването на света, т. е. с глобализацията.) Но и защото самият процес "налагам модел", а не, да речем, "изграждам модел", предполага унищожаването на вече съществуващ такъв и замяната му с друг. Може и да е предизвикателно да разсъждаваме за глобализацията като за форма на агресия, но при всички положения е глупаво да гледаме на нея еднозначно възторжено, като на лъскав подарък по случай края на хилядолетието.
Век след век са правени успешни или неуспешни опити за налагане на цивилизационни модели. Докато преди около 150 години се появява вариант (мутант?) на този процес. Не е необходимо да го идентифицираме специално, доколкото родната сатирична литература, от Войникова насам, е натоварена с достатъчно описания на процеса на самоналагане на културни модели. Процес, който е съпътствал развитието не само на нашата страна. Ако обаче си спомним за една Япония, отворила широко вратите си, пардон, пристанищата си, за европейските модели, само 9 години преди нашето освобождение от турско робство, ще видим, че този процес по света може да изглежда доста по-различно, отколкото у нас. И именно затова японецът винаги ще бъде отличен на булевардите на световното село далеч не само по дръпнатите си очи.
А нашенецът - възторжено синеок или мрачно мургав - открай време копнее на всяка цена да нахлузи отгоре си чуждестранен модел шушляк. Макар че отдавна е прозрял, че "шушляците и там са скъпи". За цените на вносните модели и въобще за това "как е там" са изписани тонове вестникарска хартия, особено през последните 10 възторжени години. И ако и аз измъчвам хартията със същата тема, то не е защото храня съмнение относно качествата на някои от вносните шушляци. А защото съм убеден, че процесът на прилагане на готови културни модели крие огромни рискове. Както всяка операция, при която пациентът е същевременно и хирург, така и този процес на самоналагане на модели може да се превърне в самоосакатяване, дори в самоубийство, в най-добрия случай в самовнушение, водещо до перманентно самозалъгване.
Ето само някои от заклинанията, превръщащи самовнушението в самозалъгване. Всяка втора статия, посветена на структурирането на културата по света, дебело подчертава, че в Америка въобще няма министерство на културата. Без да се има предвид, че САЩ са абсолютно уникална държава. И не само поради мястото, което заемат в света, но и поради това, че държавно-политическата система на тази страна няма, а и не е имала свой аналог. Тази система, в много отношения изключително прогресивна, в други е доста архаична и въобще е крайно специфична. И в общи линии никому не е хрумвало да я заимства, доколкото Съединените щати са едновременно и държава, и модел на света, тоест на глобализацията в действие. В държавата Франция, както и въобще в Европа, към която сме се вторачили в момента, си има, разбира се, културно министерство. Нещо повече - и други министерства не се свенят да се грижат за френската култура, отдавна излязла от младенческата си възраст. Например, под покрива на френското външно министерство се намира мощният и много добре изграден отдел AFAA, занимаващ се с разпространяването, ако щете с експорта на френската култура по света. И ние си имаме външно министерство със стройна и добре гримирана система от аташета, които шетат по света. Не може ли и в нашето ведомство да има отдел, който целенасочено и организирано да "шета" на българската култура, да се гордее с нея и със своите грижи?
Въобще опозицията "майка/мащеха" - пришита от анализаторите върху дрешката на държавата ни - там, на Запад, дреме само в приказките на Шарл Перо. Спрямо културата една държава може и трябва да бъде единствено ангажирана. Защото културата обуславя възникването и съществуването на държавата. А не обратното. И затова обезличаването, ако щете изчезването на лицето, на дадена култура може да доведе до изчезване и на дадената държава. А за такова нещо е още раничко. Ако не вярвате - питайте Дерида.
Най-добре съотнасянето на "държавното" спрямо "частното" може да бъде усетено в областта на театъра във Франция. И там, както вече и у нас, има държавни, смесени и частни театри. Предимно държавно субсидираните участват на фестивала в Авиньон, а предимно частните печелят наградите "Молиер". И там, както вече и у нас, съществуват интриги и конфликти. Някои от директорите на частни театри (общо 46 - 1 в Лион, останалите в Париж) са вече второ и дори трето поколение "собственици" на театри и въпреки това всички, подчертавам, всички частни театри получават субсидия от държавата. И то не избирателно. За 1996 г. тази субсидия е възлизала на 92 милиона франка. Не само разгледах, но и преснех документацията по този въпрос, знаейки колко много душмани на всичко държавно има у нас, които трудничко биха приели и повярвали в такъв един модел. Безкрайно смислен и естествен, разбира се. Защото, боже мили, нима една култура би могла да бъде "държавна" или "частна", или "правителствена", или "неправителствена"? Тя може да бъде френска, немска, занзибарска, дори и българска. И толкоз. Просто някой трябва да съществува с чувството за дълг пред нея, а не пред формата на собственост.
Оставаме още миг на театрална територия, за да кажем, че най-големият спонсор на френския театър се явяват помощите за безработни актьори от държавата. Сумата на тези помощи значително надхвърля цялата субсидия за държавните театри. Този факт е наистина парадоксален, като се има предвид, че в нито един държавен театър - всеки от тях с по над 100 души на щат - няма постоянна актьорска трупа. Е, какво тогава печели "социалната държава" Франция от това, че не поддържа постоянни актьорски трупи? Да оставим за друг път обикалянето в затворения кръг на "скритата безработица при социализма" и "социалните помощи при капитализма" и да допуснем, че горепосоченият факт може и да е парадоксален във финансово отношение, но е смислен в художествено. Тъй като съм доста скептичен към тази "смисленост", задавах на всички срещнати в Париж театрали въпроса "има ли значимо явление в световния театър, което да е възникнало извън постоянната трупа?" Така или иначе, утвърдителен отговор на моя въпрос не получих от никого. Мнушкин правеше в момента конкурс, но не се лишаваше от постоянното си ядро от актьори. А уважаваният директор и режисьор Жан-Пиер Венсан дълго мълча след въпроса ми и накрая каза: "Знаете ли, настоящата структура на френския театър няма нищо общо с френските традиции." И значи, какво излиза? Дори онези, чиито модели се опитваме да нахлузим отгоре си, подозират, че и на тях въпросните модели са им били наложени. Но от кого? Глобализацията като форма на агресия. Да, стана вече дума за това...
Няма смисъл да говорим за процентите, които общините, департаментите и областите във Франция отделят от бюджетите си за културата. Те, процентите - да не говорим за глобалните суми - надхвърлят в пъти, дори в десетки пъти, нашите десети от процента. Няма смисъл да припомняме, че правителствата и президентите регулярно се сменят и регулярно променят ляво-дясната ориентация на политиката, но за културната политика тези промени винаги са на 360, а не на 180 градуса. Крале, правителства и президенти изчезват, а Лувърът става все по-голям и по-голям - като експозиция, разбира се, - а опашките пред него все по-дълги и по-дълги. Няма смисъл да говорим за тези неща - всички, които са засегнати от тях, ги знаят. Бихме се задоволили само да зададем един въпрос. Признак на какво е фактът, че два от символите на европейската култура - центърът "Бобур" и новата Национална библиотека - носят имената не на някой велик художник или писател, каквито Франция все пак има, а на двама президенти на тази държава, вече покойници. Вместо отговор въпросът поражда друг въпрос. Кой ли български театър след време би се казвал "Иван Костов"? Но този въпрос е един просташки въпрос и аз няма да си го задавам.
Да, явно целият този скромен опит за систематизация, започнал някъде на онзи булевард, нарочен за най-красивия в света, трябваше да свърши на ъгъла на "Руски" и "Раковски". Сигурно е логично. Можем да се разхождаме с глобализирани чешити по световните булеварди, колкото си щем, но всеки опит да мислим за културата и нейната държава неминуемо ще ни изправи на някое от родните кръстовища. За да си спомним, докато чакаме да светне светофарът, че, устремени към поредния модел, трябва да понесем на плещите си освен Лицето, дошло до нас от миналото, и Името. То може да разкаже нещо за лицата ни.

Михаил Събев







Гузен немолен дава - би могло да се каже и така, нали?...