Каузата на кучето
Критиците (присъстваха и теоретици, които не обичат да ги наричат критици) имаха удоволствието да си кажат още веднаж нещата, които прекрасно знаят, но които не достигат до печатните и аудиовизуалните (съ)общителни средства. Кои са тези неща? Преди всичко това е фундаменталната истина, че жизнената среда не е такава, каквато трябва да бъде. Нещо повече - тя не е такава, каквато можеше да бъде без големи усилия и - може би - на по-ниска цена, отколкото обществото и отделни негови представители плащат. Обществото интуитивно е стигнало до същата констатация, но задачата на медиите е да обяснят феномена. Тази, всъщност несъстояла се, среща трябваше да изясни защо не го правят, а когато го правят, то е случайно, несръчно, епизодично и без последствия.
Втори неосветлен феномен е като как и защо българските архитекти точно както футболистите преуспяват на гурбет или в емиграция, а на местна почва хич ги няма - до такава степен, че никоя местна сграда не попада в полезрението на света. Организациите на българските архитекти в това отношение (както и в много други) са напълно неадекватни. Това също е тема, която медиите игнорират.
Третата област, в която обществото не бива да остане безучастно (защото тя го засяга пряко), е законодателството, свързано с архитектурата, строителството и благоустройството; колизиите, тенденциите и антагонизмите в света на проектирането и реализацията; принципите, на които почива харченето (доскоро се казваше усвояването) на значителни части от личните, общински и държавни бюджети. Обществото не може безкрай да игнорира правилата на играта и безкрай да поема пасивите от факта, че правилата са лоши и объркани. Обществото повече от самите архитекти има интерес да има правила и те да се спазват.

Архитектурната критика не се опита да пренареди ценностната си система след 10 ноември не защото старата система остана валидна, тя никога не е била валидна и преди промяната. Архитектурата не направи преоценка на явленията в последните 50 години, защото липсват сили, кураж, теоретична подготовка и изобщо мироглед - до такава степен предъвкването на полуистини опустоши професионалното съзнание. Поради социалното си значение изкуството архитектура не може да се прави, нито да се критикува без обществена позиция. Дори най-известните имена от вчерашния ден на архитектурата нямаха позиция - те бяха преди всичко играчи (повече или по-малко надарени). Новите имена дори не знаят, че без позиция не може.
Последните десет години са време на многобройни, дребни, икономически незначителни реализации, чието място не е в голямата теория, а в оперативната критика, в ежедневната информация, която е малката капка, дълбаеща камъка на общественото невежество. Този вид критика напълно липсва, тя не е работа за архитекти-теоретици, а за архитектурно грамотни репортери и журналисти (независимо какво е тяхното образование). На другия полюс (това точно отбеляза арх. Лило Попов) пък е критиката за Архитектурата като Изкуство, каквато също няма. Елитарна критика на елитарно явление може да има в самоосъзнати общества. Когато 95% от популацията са се хванали за копривата, а останалите пет - за кобура, тогава няма място за Култура.
Точно обратното обаче е положението в градоустройството - тъкмо тези години бяха времето, в което нови градоустройствени схващания, освободени от влиянието на член първи от Конституцията, трябваше да кипят и ферментират. Всички правителства след 10 ноември направиха каквото зависи от тях градоустройството да не се пипа, да остане резерват на чиновници и некадърници, винаги на парче, никога по-далеч от конкретната нужда на някой "нов българин". Демократично избраните кметове от Каракачанов насам оставиха главните си архитекти да проиграят малкото шансове, които има София за решаване на насъщните си проблеми.
Преди десет години в България имаше две цели списания за архитектура - "Архитектура" и "Наш дом" - и два (полу)вестника - информационен бюлетин на САБ и притурка към в. "Строител". В годините на "перестройката" тяхното качество не беше по-ниско от сегашното (днес - при много по-голям печатен обем). Сп. "Архитектура" беше се научило да проблематизира и да не си затваря очите за важните неща, а сп. "Наш дом" беше достатъчно лъскаво и беше ясно за "чий дом" става дума. И двете имаха своята аудитория. Загубвайки руския пазар, "Наш дом" успя да разшири своя в страната, "Архитектура" до голяма степен го загуби.
Днес солидните архитектурни списания са четири, седмичните вестници - два. Между "Архитектура" и "Аспекти" няма голяма разлика в съдържанието, рекламите и ориентацията. Между "Наш дом" и "Идеален дом" - също. Опитите да излязат на пазара списания от типа "архитектурен дайджест" с международна информация се провалиха. Това бяха "Архитектура и дизайн" на "Бинома" ООД през 1997 и "Дайджест" на САБ през 1991 - миг преди САБ да разтури издателската къща "Урби ет орби". Характерно и за четирите излизащи списания е, че са далеч от всякаква оперативна информация - те обговарят и илюстрират факти, които са известни, понякога с десетилетна давност. Те са в равна степен и общокултурни, и теоретични, и тяснопрактични, и рекламни. За изпреварваща критика и за някакви общественозначими намеси претенции архитектурните списания нямат и това до голяма степен обяснява липсата на обществен (дори на вътрешнопрофесионален) резонанс. В тях за архитектурата пишат главно (едни и същи) архитекти, поглед отвън навътре напълно отсъства. Някога, в най-популярните вестници и списания "писма на читателите" беше най-важният редакционен отдел. Късните "Огонек" и "Литературная газета", ранните "Рийдърс дайджест" и "Аршитектюр д'Ожурдюи" бяха блестящи примери за кореспонденция с читателя. Днешните архитектурни вестници и списания просто нямат такъв отдел, въпреки че в И-мейл пространството няма нищо по-лесно от обратната връзка.
Една много голяма част от архитектите изказа мнение, че отсъствието на архитектурата от печата се дължи на неговата жълтевина и то не беше оспорено. Действително - за българския печат културната и още повече добрата новина не е новина. Дори когато има налице конфликт от обществено значение и страните по конфликта са достатъчно аргументирани, печатът бяга от своята роля на власт, на авторитет и не се произнася по същество. На българския "свободен" печат очевидно (още?) не му стиска. Досега - нито едно сериозно журналистическо разследване! Нито във връзка с общия план на столицата, с нуждите от нов водопровод, от завод за преработка на отпадъци, проблема за летището, проблема с "Хилтън" в Южния парк, строителството в Градската градина, свиването на габарита на важни улици и булеварди, строителството навръх и в полите на Витоша. "Четвъртата власт" не се произнесе категорично нужно ли беше метрото и трябваше ли да бъде пусната първата отсечка. Медийното архитектурно събитие в областта на градоустройството през изтеклата година можеше да стане "Харта 98". Тя беше отпечатана в пълен текст само от в. "Култура", макар че беше разпространена чрез БТА. Една госпожа каза, че кметът Софиянски попитал своите съветници важен ли е този текст, те му отговорили, че не е и тук приключва събитието... Нямаше да е различно, ако ставаше дума за официална акция на представителите на гилдията. Така е в момента с единствената официална позиция на САБ от години насам - по предложения от строителното министерство правилник за независим (?!) строителен надзор. Пълно затъмнение в медиите!
Тезата, че отсъствието на "жълтичко" прави пресата непродаваема, освен че е обидна, не е и вярна. Никой нормален човек не чете с по-голям интерес за кърваво пошло убийство отколкото за реална (но безкръвна) схватка между реални интереси с обществено значение. Толкова повече, когато от разрешаването на противоречията зависи жизнената среда на читателя. Въпрос на професионализъм е тя да бъде съобщена и аргументирана четивно. Именно интерес към интересното липсва на българската журналистика - колкото по-тиражна, толкова повече липсва.
Едно от малкото журналистически изказвания на срещата през декември дължим на хубаво момиче от в. "Пари" (не записах името за съжаление). Момичето каза две симптоматични със своята маловажност неща: че архитектите нямат официален говорител и че си устройват мероприятията следобед, когато журналистите си правят вестника и не могат да ходят да слушат. И двете неща са верни. Както е вярно и това, че вестниците очевидно не разчитат на дописници, а се надяват да огреят всичко сами - типична българска самонадеяност. САБ премахна длъжността "официален говорител" през 1991 г. и няма "паблик рилейшънс" служители по простата причина, че не желае да има. По никой съществен, злободневен въпрос гилдийните ръководства нямат единно, нито що-годе оформено мнение, което да предложат на обществото. САБ не може да има официално становище - който и да го формулира, автоматично става уязвим "отвътре". Това не е неизбежна българска карма, по-скоро е признак, че САБ не е архитектурната организация, от която обществото има нужда. Съюзът наистина прави своите срещи по време, когато всички нормални хора, в това число действащите съюзни членове са на работа. Той отдавна е пенсионерски клуб преди всичко. Има право да е такъв, не казвам нищо лошо, целокупна България е общество със затихващи функции.
Това, което нито журналистите, нито архитектите казаха (пуста българска скромност) е, че за писане не се плаща. Съюзните издания, които заклеймяват дъмпинга в проектирането, плащат статиите на цена по-ниска от кило сирене. Чудо е, че все пак се намира кой да пише. "Хонорарите" спокойно могат да се премахнат - осчетоводяването на разходите е по-скъпо от самите разходи. Архитектурното писане следователно е или графомания, или кауза. И в двата случая не става дума за пълноценна информация, от която обществото да направи отговорни заключения. Девет десети от архитектурните публикации имат за цел да направят преглед на чуждия печат, да разкажат туристически спомени, да интерпретират европейската или отечествената архитектурна история, няколко творчески портрета на видни покойници. Много са малко материалите, които защитават лична позиция. Такива бяха например дискусионните статии за съдбата на Териториалния план за Южното Черноморие, за образованието в "Арх & арт борса". Те увиснаха в нямо пространство, не получиха отзвук, подкрепа, осъждане. Не съществува постоянен фон от известни факти, които медиите да поддържат живи в общественото съзнание (така както е примерно с футбола). Архитектурата и благоустройството засягат обществото много по-силно от футбола, а и тези, които пишат за футбол, не са по-надарени от онези, които пишат за архитектура. Няма причини светът на архитектурата да бъде по-безразличен на обществото, отколкото са икономиката и политиката, проблемът е, че медиите не намират (защото не търсят) верния ключ. Радиото и телевизиите са още по-далече от същината на проблемите. Те или се занимават с най-ниското равнище на благоустройството (равнище запушена канализация) и тогава техни събеседници са "бачкатори" и домоуправители, или - с "най-високото" равнище - кметове и министри, тук-там някой главен архитект. Първите ругаят безадресно, вторите лъжат абстрактно. Първите няма как да могат, а вторите няма как да искат да видят проблемите в дълбочина, да правят обобщения и да изясняват причините - тоест не могат да подменят със спорадичната си поява нужната постоянна медийна работа. Съществува такова разпределение на ролите - гражданинът - жертва, журналистът - куче, което лае, но не хапе, и началникът - добър чичо, който знае (но не казва) всички отговори. Това, което обществото не вижда, е, че чичото има сопа. Кучетата обаче го знаят прекрасно.
На срещата се чуха няколко думи против "непрофесионалния" характер на предаването "Архитектурен магазин" в "Нова телевизия". Напразно - това е единственото трайно жанрово предаване със своя физиономия, клиентела и героини. Че 95% от населението няма нищо общо със света на "Архитектурен магазин" няма никакво значение, не тези проценти плащат за реклама и с това трябваше да сме свикнали отдавна. Лошото е, че няма от другия вид предавания, които трезво и спокойно да съобщават важни факти и да сочат алтернативни решения - без те да са заявени "отгоре" и преди да са изстрадани "отдолу" (тогава обикновено е късно). Ако има нещо недопустимо в "Архитектурен магазин", то е, че дори те, които само хвалят, винаги пропущат да съобщят имената на авторите, чиито интериори и къщи показват. Ежедневниците го пропущат по принцип, но за тематично предаване това е груб фаул.
Светът, в това число този на архитектурата и благоустройството, е пълен със сблъсъци, интереси, страсти, подлости, корупция, възход и падение, талант и доблест. Последната дума изпадна от полезрението на обществото, пак по вина на медиите - не останаха авторитети. Предполагам, че обществото е в състояние да изтърпи дори някое нравоучение от време на време, стига покрай това да научава неща полезни и съществени. Във време, когато бившата национална държавна и бъдещата национална частна телевизия търсят себе си, когато измислят формулите на своите програми, в. "Култура" ходатайства в тях да заемат място архитектурата и благоустройството - ако обществото е живо, то само ще излъчи представители, които (най-сетне) да подхванат цивилизован, съдържателен и безкомпромисен диалог с властите, урбанистите и проектантите. Едва тогава медиите ще могат да разчитат на аудитория, заслужаваща нещо повече от жълто гъделичкане.

Павел Попов
В навечерието на Коледа секция "Теория и критика" на САБ покани на среща представителите на радиото, телевизията и вестниците, които пишат за архитектурата. Критиците се отзоваха в почти пълен състав, медиите - в почти празен.