VideoMedeja '98

За три години съществуване форумът успя да се наложи като привлекателно и важно събитие на фона на други подобни прояви (в бивша Югославия се провеждат още 7 видеофестивала). Дори официалният статут на VideoMedeja предизвиква интерес. Това е форум, който регламентира участието главно на видеотворби, създадени от жени. Дискурсът около феминистичните движения, и то поставени в контекста на Балканите, въздейства неволно почти като явна провокация.
Веднага трябва да отбележим обаче, че не провокацията е цел на това събитие. Още в началото стана ясно, че кураторката Вера Копицил поставя на преден план авторския професионализъм. Цялата програма свидетелства за това, че се акцентира върху принципните характеристики на съвременното видео и много по-малко вниманието е насочено към конкретния факт на женското авторство. Самите филми, които бяха показани, бяха адекватни на края на 90-те години и стояха много далеч от поовехтелите лозунги на жените в "големия свят на мъжкото изкуство". Атмосферата беше подчертано работна. Прожекциите и дискусиите придобиха характера на маратон. За три дни бяха показани творби на 77 автори от 18 страни. При това количество ролята на селекцията е впечатляваща, защото слаби произведения почти липсваха. Високата летва на качеството определяха участващите утвърдени имена в областта на видеото от Великобритания, Словения, Хърватска, Германия и Сърбия. Именно някои от тези имена бяха представени ретроспективно и така беше оформена рамката, в която да се впишат и съответните изводи за уникалната специфика на краткия филм.
Формално можем да разделим представянията в три големи групи - видеоарт, авторски филми и видеопърформанс. От гледна точка на реализацията първата група може да се раздели на две - произведения, имащи класически характер на заснемане и монтаж, и такива, при които съвременните компютърни технологии взимат превес.
VideoMedeja беше открит със заснетия пърформанс "Лично пространство" на Таня Остоич, Югославия, представен на "Манифеста 2" тази година в Люксембург. След това беше показан цикъл от филми на авторки от Любляна. Те даваха представа за това накъде се движи в момента словенската школа - традиционно изявена в областта на концептуалната форма. Странното беше, че много от филмите наблягаха на документалния кадър и може би нарочно "приземяваха" темата за женското, фиксирайки ежедневни и на пръв поглед незабележими, но твърде характерни нейни прояви. Някои от филмите въздействаха етюдно - като нахвърлени скици, работата върху които би могла да бъде продължена. Точно обратно стояха нещата при британското видео. Филмите бяха със завършена прецизна форма. Създаваха впечатление за движение по ясна сюжетна линия, което съвсем не значи наличие на разказ. Напротив, произведенията залагаха на асоциативността и почти объркваха с подчертано декадентския си привкус.
"Погълнат позор" на Сара Пъсил е потресаващ филм, в който всъщност не се случва нищо потресаващо като сцени. Видеото е майсторски удължено като времетраене. Това, което впечатлява, е "мудната" камера, която фиксира детайли от самотното ежедневие на авторката. Всекидневните уж скучни порядки се ритуализират, а на места дори се демонизират. Ножът в женските ръце се превръща в жестоко оръжие, режейки безобидни ягоди. Авторката варварски размазва около устните си сока на плодовете, който нееднозначно напомня кръв. Водата в мазните кухненски съдове плаши зрителя със своята непрогледна тайнственост. Най-впечатляващите моменти са тези, в които артистката бавно поглъща едно по едно близалцата на орхидеите, поставени във ваза.
Видеото на Миранда Пинъл се нарича "Навик". Темата е за вторичните навици, диктувани от масовата култура. Художничката се отнася с пресилен романтизъм към идолите на тази култура и така я иронизира. Тя се храни с изискани ястия, поставени в кучешки чинийки, или преминава през врата, която от метрото води направо в помпозен интериор от XVIII в. Всичко това е представено чрез респектиращ с качеството си компютърен монтаж.
"Лош ден" на Лиза Фич има характер на кратък клип. В "лошия" ден всъщност се случват доста приятни неща, но те са толкова банализирани, че зрителят накрая се отвращава от тях.
През втория ден на фестивала беше и българското участие. Младата режисьорка Ани Йотова показа своя 60-минутен документален филм. Заглавието му е "Те, другите". Включва разказите на личности, поставени в позицията на интервюирани. Снимани са двама обущари, една бивша стюардеса, един работник и едно семейство. Общото между тях е това, че те членуват в различни религиозни секти. Всеки разказва личната си история, довела го до такава форма на вяра. Въпреки скелета на филма, който се базира на интервюто, липсва уклон към гола публицистика. Разбира се, авторката има своя лична позиция, която се чете между кадрите, но никъде няма заявления от типа "за" или "против" сектите. Филмът получи одобрението на тези, които присъстваха на прожекцията. Все пак той остана по встрани в цялостната програма по простата причина, че фестивалът не е за документално кино.
По-късно бяха показани едно след друго две произведения, които впоследствие бяха наградени. Първото е "Триптих" на Нина Шегледи, Унгария/Канада. Заснет е като повествователен разказ в стила на нямото кино. Проследяват се три поколения унгарски емигранти в Щатите. В първата си родина дядото и бабата са били ездачи и са имали конеферма. Бащата и майката пък развиват личния си бизнес в Америка, построявайки проспериращ автосервиз. А тримата им синове стават служители по космическите програми на НАСА. Интересното е, че семейната сага е маркирана забавно чрез средствата за придвижване - коне, автомобили и накрая космически кораби.
Второто наградено видео е "Ние те мразим, момченце" на Джанин Хигинс от САЩ. Филмът е черно-бял и показва играта на симпатично малко момченце. Появяват се текстове, зад кадър звучат злокобно гласовете на родителите на детето. Те шокират с изявленията си за това как ще убият детето си, когато то порасне, как го ненавиждат и мразят заради неговата бъдеща неблагодарност. Всичко това в последна сметка предизвиква неистов циничен смях у зрителя, защото става дума за момченце, което още дори не може да говори.
Друго събитие, което привлече вниманието, беше представянето на CD ROM - "The Greatest Hits" на група "АПСОЛУТНО" от Нови Сад (посетила миналата пролет София).
Следваше едно твърде интересно представяне на няколко филма на естонски автори. Показа ги Маре Трала, която понастоящем работи в Лондон. Самата Маре сподели, че в своите работи почти никога не отделя видеото от компютърната и 3D анимация. Такова беше и сегашното й произведение, базиращо се на автобиографичния момент.
Най-доброто сръбско произведение и изобщо едно от най-добрите в програмата беше това на Соня Савич, наречено "Игра". Забързаният ритъм на филма отново напомняше клип. Чрез високо технологичен монтаж се интерпретираха политическите и социалните събития в бивша Югославия от последните години. В този сюжет се преплитаха образите на две жени с намек за сексуална връзка между тях. Филмът активира сетивата, защото за 20 минути се впуска в глобални обществени катаклизми и интимни тайни преживявания, като всичко това е показано чрез техноестетиката на 90-те.
Третият ден на фестивала беше най-представителен. Започна с ретроспектива на Саня Ивекович от Хърватска. Тя е първият артист, който започва да се занимава с видео в Югославия още в средата на 70-те години. Филмите от 1975 и 1976 година респектират с професионализма и разбирането за материала, с който се работи. Те я показват като художник с чисто "западно" светоусещане. Неслучайно по-късно авторката продължава кариерата си в Лондон.
Мултимедийната лаборатория ZKM от Карлсруе, Германия, представи цикъл от филми, наградени през тази и миналата година. ZKM е институция, чиито награди в областта на мултимедийното изкуство са едни от най-престижните в Европа. Не всички от показаните филми имаха съотносими качества, обаче всички без изключение бяха реализирани в супермонтажни студиа, разполагащи с техника на бъдещето. Като технически експеримент тези филми наистина са уникални, защото всеки продължава средно между 3 и 5 минути, а изработването му, както разбрахме, струва между 20 и 50 хиляди германски марки.
Следваше представяне на известната хърватска група ИРВИН. Видяхме последните им видеопродукции, но присъстващите художници от групата изчезнаха мистериозно от залата точно преди прожекцията.
Накрая на фестивала беше инициирана дискусия около самото събитие и видеоарта изобщо. Разбира се, беше засегната и характерната за нашия регион тема "изток - запад". Тук вече стана интересно, защото, както се оказа, всъщност темата "изток - изток" днес като че ли е по-актуална. И все по-ясно става, че Източна Европа съвсем не е еднородно понятие. Дори Балканите не са. Например изпаднахме в недоумение, когато кураторката от белградския музей за съвременно изкуство Ясна Тиярдович поиска да й разкажем какво е било българското видео през 70-те години!?
Борис Костадинов







От 4 до 6 декември 1998 г. в Нови Сад се проведе Трети международен видеофестивал VideoMedeja.