Звезди по Коледа

Познати и нови звезди, изгрели (радващи и нерадващи), озаряваха първите дни на Новогодишния музикален фестивал в НДК (20 декември '98 - 8 януари '99). Не че всичките ни оставиха духовни спомени, но пък усилията им да ни забавляват (може би?) бяха искрени.
Истинските звезди Гена Димитрова и Анна Томова-Синтова откриха фестивала със сборна програма от арии и два дуета. Познатото голямо майсторство на двете бе подплатено от отличния акомпанимент на Софийската филхармония с диригент Емил Табаков. Той отдели много внимание на солистките и така не допусна възможни гафове, особено в дуета от "Норма". Оркестърът изсвири с настроение и няколко увертюри, но всъщност преживяването започна с бисовете, които въодушевиха публиката. А и певиците, като си отдъхнаха, вече спокойно запяха. Публиката усети настроението от сцената и започна да си иска своето. Това, което липсваше в концерта, бе изненадата. Прекалено трафаретна, без въображение и закачки бе програмата на този коледен концерт. Макар накрая Емил Табаков да ни дари с един Радецки марш, сложил шапката на Дядо Коледа. Същото липсваше и в концерта-спектакъл, изнесен основно от Пловдивската опера с диригент Борислав Иванов, под наслов "Най-хубавото от Верди". Опасно нещо е да определяш "най-хубавото", и то на Верди, написал 26 опери, половината от които са неизменно в репертоара на оперните театри по света. Мъчително дълъг концерт-спектакъл, издържан тотално в щампите на тази полу-форма, от която се е получило полу-нещо. Полу-декор, полу-осветление, полу-игра... А пък посвещението на Борис Христов (той май заслужаваше нещо цяло, а не полу-) се реализира чрез присъствието на лауреати от международния конкурс, носещ името му. Това бяха четирима певци, които доказаха, че журито си е
вършило много съвестно работата. Партнираха им пловдивски оперни звезди. Много цялостно се изяви чудесният баритон Владимир Стоянов. Илина Ерменкова и Елена Чавдарова правят впечатление с красивите си гласове, но докато Чавдарова показва амбиция, артистичност и темперамент, колежката й все още си остава дистанцирана в пресъздаването на образите и засега изпълненията й (обобщавам впечатления от немалкото им участия на сцената на Националната опера) са костюмирано концертно пеене. Без да достига високите степени на своята емоционална и актьорска скала, Юлиан Константинов е несъмнено явление. Много силни са внушенията, излъчвани от гласа му! Дано средствата от този концерт подпомогнат фонда за изграждане на музей и музикален център "Борис Христов". Само като си помисля колко години се влачи проблемът с дарената къща на великия българин! С присъщата ни национална мудност не намираме сили да почетем личност, която истински е прославила и обичала родината си!
И още коледна звездомания в един концерт със съмнително качество, големи претенции за зрители с малки претенции: "Звезди на българския театър в световноизвестни мюзикъли". Сценарият бе на Любомир Пеевски. Боже, каква бедност на езика и какво изобилие от плосък хумор, от псевдопослания. Тук-таме бяха ръснати сентенции. А път думичката "звезда" в тази вечер бе нещо като заклинание, с което ни се внушаваше, че трябва да приемем виковете и най-често неумелото звукопроизвеждане за пеене. Ами като толкова им се попейва на именитите артисти, защо не покажат певческа класа в театъра, във филмите, ами са се юрнали към световните образци на мюзикъла. Прекланям се пред таланта на Коста Цонев (той добре правеше вокалните вметки във филми, пиеси, но...), поклон пред музикалността на Ицко Финци, Искра Радева, Николай Бинев (известни са неговите изпълнения със "ситна" росиниевска техника). Но пък нашумялата не само като актриса Нона Йотова не възприемам като певица, независимо че тонрежисьорът специално вдигна саунда за нея, а за "откритието" Елвира Иванова, както я определиха, може да се спори. А дали е необходимо да се хаби енергия за спор?! Единствен непоклатим на пиедестала си бе Вили Казасян - в неизменното си настроение и душевно благоразположение. От цялата групичка мераклии да пеят Стефан Данаилов хитро се покри с мощния хор на студентите си. Те бяха бек-вокал, и то твърде приличен.
Коледни песни ни изпяха Детският хор на Българското национално радио с диригент Христо Недялков и Софийските момчета на Адриана Благоева. Много прочувствена и душеутешителна бе Литургията на Апостол Николаев-Струмски, изпълнена от Софийския камерен хор "Мадригал" и Стоян Кралев. Колко естественост и покоряваща мелодичност и колко углъбеност в тази музика, написана със сърце и вяра в Бога.
Предимно камерни концерти, сред които най-интересният на Чикагския младежки симфоничен оркестър (не целият състав) и проспериращият в САЩ Росен Миланов. Диригент с настояще и с бъдеще. Изкушавам се да го определя като голямо и вярвам, че ще е така. Изсвириха великолепно - така деликатно и звуково многоцветно - сюита "Платея" от Рамо и Дивертименто от Ибер. Двете сестри-цигуларки Мила и Юлиана Георгиеви слушахме със Софийски солисти и в Новогодишния концерт. Млади дарования в развитие. Особено Мила, чиято кариера върви щастливо и възходящо. Има защо! Промоцията на Анна Велева, колоратурно сопрано, бе много успешна. Чухме един хубав, много гъвкав и подвижен глас, певица, която изпълнява без затруднение виртуозни пасажи и много високи тонове, музикант - мислещ, контролиращ се, интелигентен. Впрочем, все предпоставки за добър старт в операта. Виолончелистката от САЩ Илейн Крестон не дойде, което откри възможност на нейния пианист Джонатан Йейтс да изнесе самостоятелен рецитал. След толкова невзрачното му присъствие на новогодишния концерт, той ни "занимава" доста време в зала 7 със сонати на Брамс, Шуберт. Разбрах, че е прилежен и спазва указанията на автора и на педагога си. И... нищо повече. Може би на неговото художествено равнище тук, у нас, имаше поне десет пианисти. Нищо, че е завършил Харвардския университет миналата година. Очевидно и в него не всички са изключителни!
И - не-празничния новогодишен концерт с увертюри, валсове и пр. не донесе изненадите, които ни обещаваха. Скромна "европейска салата", поднесена семпло от оркестъра на Софийската опера и неговия диригент Георги Нотев. Постничко, недоправеничко, скучноватичко, но пък се записаха в историята на фестивала. Очевидно не им се е трудило много-много по празниците.
А сега за Емил Чакъров, който щеше да е на 50 години. Няма го, отлетя някъде в безвремието душата му. Останаха благодатните му идеи, записаната музика и спомените. Колко пориви, какъв размах и въображение, каква енергия и проницателност притежаваше той! Замислите си, на пръв поглед невъзможни, съумяваше да превърне в реалност. Окръжаваха го клюки, завист по нашенски и неодобрение. Емоции, емоции... И един великолепен фестивал, който умря. Заедно със създателя си. Всъщност, това, което сега се прави - от приятелите и съмишлениците му, не е нито възкресение, нито пък развитие на идеите му, които бяха много мащабни и многопосочни. Липсваше ни на пулта и в организацията Емил Чакъров. Нивото тогава щеше да е съвсем друго. Няма ги и фигури като Мирела Френи, Николай Гяуров, Алексис Вайсенберг, Минчо Минчев... Но пък на финала на фестивала имаше един силен Реквием, направен от Владимир Гяуров. Не ме смая това, че той дирижираше наизуст (браво!), а че е успял да проникне толкова надълбоко в музиката на Верди и че ни въвлече в едно духовно изживяване. И че е обхванал частите с техните послания - текстови, литургични и музикантски, с техните нюанси, темпа и контрасти. Фестивалният симфоничен оркестър, Българската хорова капела "Светослав Обретенов" и певческият квартет Стефка Евстатиева, Мариана Пенчева, Калуди Калудов и Юлиан Константинов ни накараха не само да слушаме, но и да съпреживеем музиката на гения Верди. И да си пожелаем: Dona nobis pacem!
Пъзълът на фестивала е запълнен. Засега важното е, че го има, че има желанието да се дарява духовна радост на софиянци, затънали в уличната кал и битовите си проблеми. Така че трябва добра дума за Христо Друмев и екипа му, който с възможностите - скромни (на Двореца и малцината спонсори) направиха Фестивал.

Боянка Арнаудова