Забранената музика

"За разлика от цензурата и политическото потисничество срещу писатели, поети и журналисти, цензурата на музикални произведения и насилието срещу музиканти медиите почти не отразяват. Нито професионалните музикантски организации, нито групите за защита на човешките права обръщат достатъчно внимание на широко разпространеното цензуриране и в някои случаи насилие срещу изпълнители и композитори", казва Оле Райтоу, журналист от датското радио и (заедно с Датския център за човешки права) един от организаторите на първата световна конференция за цензура в музиката, проведена в края на миталата година в Копенхаген.
"Писателите си имат ПЕН-клуба, но музикантите нямат нищо", казва Райтоу и добавя, че едно от важните решения на конференцията е да се създаде постоянен секретариат, по подобие на ПЕН, който да разследва случаите на цензура срещу музиканти и техните произведения, и който да осъществява натиск върху правителства, които цензурират музиката. Организацията вероятно ще се създаде догодина и ще бъде базирана в Копенхаген.
"През годината най-бруталният акт срещу музиката бе убийството, най-вероятно от мюсюлмански фундаменталисти, на известния алжирски музикант Лунес Матуб. А музикалната обстановка е най-репресивна в Афганистан, където талибанската милиция просто забранява всяка форма на музика", казва Райтоу.
По повод конференцията излизащото в Лондон списание "Индекс на цензурата" издаде специален брой, придружен с компактдиск "Smashed Hits", върху който са записани музикални произведения, които в една или друга страна, по едно или друго време са били забранявани. Според "Индекс" в историческа перспектива музиката - учудващо - е била най-цензурираното изкуство. Списанието обяснява защо властите в различни исторически епохи са се страхували не толкова от перото на писатели и журналисти, а от привидно ефимерната и абстрактна музикална форма, която еднакво добре може да се използва както за пропаганда, така и за контрапропаганда; която може да насърчава войниците да влизат в бой, но която може и да призовава за отстраняването на онези, които заповядват войниците да влизат в бой.
Музиката окуражава въображението, а за онези, които искат да налагат контрол, въображението е опасно нещо (Декарт).
Самото изброяване на случаите на цензура на музикални произведения може да запълни едно средно по големина томче. Забраната на "Сватбата на Фигаро" от Моцарт е класически пример на цензура; същата съдба споделя и литературното произведение на Бомарше, което вдъхновява операта.
Джузепе Верди изпълва собствените си опери с призиви, къде по-преки, къде по-забулени, за обединението на Италия. Случаите на орязване на Вердиеви опери по политически причини са над хиляда. Казано по друг начин, ако изречената дума е хвърлен камък, то изпятата дума е цяла канара.
В по-ново време композитори като Бенджамин Бритън също са били цензурирани. Операта на Бритън "Смърт във Венеция" е свалена безцеремонно от фестивала в Глинбърн през 1989. Решението е обосновано със законова разпоредба, ограничаваща разпространението на хомосексуални теми в училищата.
Разбира се, колкото по-брутална е една диктатура, толкова по-нагла става цензурата. Комунистическата диктатура е насочена не само към конкретни хора и творби, но и към цели стилове, считани за недостатъчно "жизнеутвърждаващи". Музиката на Прокофиев и Шнитке е "декадентска". А шестте багатели на унгарския композитор Дьорд Лигети се свирят като... пет - в шестия има прекалено много "вражески за народа" дисонанси.
През 1931 балетът на Бела Барток "Вълшебният мандарин" е забранен в Будапеща - сюжетът е притча за проституцията и насилието, а музиката е откровено еротична.
Понякога композитори и изпълнители са дискриминирани не толкова поради тяхната работа, а заради произхода им. Кариерата на Антони Дворжак във Виена е щяла да бъде много по-блестяща, ако той не е бил чех. Същото се отнася и за евреина Густав Малер.
Музиката на Менделсон, също евреин, е забранена от нацистите в Германия, макар композиторът да е едно от основните имена в концертните зали по онова време.
Според някои Вагнер облича политическите си възгледи в музикална форма - композиторът все още е забранен в Израел. В края на 80-те години Зубин Мета се опитва да дирижира части от "Тристан и Изолда" в Тел Авив - срещу диригента и някои от оркестрантите се осъществява физическо насилие.
Но цензурата невинаги е логична. Седмица преди несполучилата "Тристан и Изолда" израелците нямат нищо против да чуят "Кармина Бурана" от Карл Орф, макар Орф да е бил почти придворен композитор на Хитлер.
Ира Шапиро, съвременен израелски композитор, си навлича сериозни проблеми със своето произведение, наречено "Интифада".
Цензура има и в държави, традиционно считани за свободни и демократични. Британската корпорация ВВС има дълъг списък от творби, които не могат да бъдат свирени. Песента на Пол Макартни "Give Ireland Back to the Irish" е забранена. По времето на войната на Фолклендските острови ВВС спира парчето на Фил Колинс "In the Air Tonight". Цензорите преценяват, че текстът му може да бъде изтълкуван като отнасящ се за ниско летящи бомбардировачи. "Боже, кралицата пази" на Секс Пистълс изобщо не може да стигне до радиовълните на ВВС.
В Америка случаите на цензуриране на музика са десетки, ако не стотици. Някои радиостанции забраняваха Боб Дилън, особено когато той бе в психеделичния си период, тъй като текстовете му "не значели нищо". Цели концерти на Франк Дзапа са били проваляни, защото Дзапа бил "непредвидим". Парчето на Оливия Нютън-Джон "Physical" е неморално. Уол-Март, голяма верига от супермаркети, забранява песента на Шерил Кроу "Любовта е хубаво нещо". В нея има един куплет, който казва следното: "Вижте как децата ни се избиват с пистолети, купени от Уол-Март".
Но цензурата има две страни, както бе дискутирано на конференцията в Копенхаген - абсолютно всичко ли трябва да бъде позволено, или обществото може да налага известни ограничения? Според Нина Кроули от Музикалния център в Масачузетс "музиката принадлежи първо на нейните автори и изпълнители и чак след това на обществото". Следователно всичко трябва да бъде позволено.
Но израелският журналист Ноам Бен Зеев изрази друго мнение: "Аз мога да напиша каквото си искам във вестника си, но нямам право да пиша лъжи. Мога да ходя където си поискам, но не мога да влизам в къщата на съседа си. Същото трябва да е и с музиката."
Хелене Льоев от Швеция, експерт по проблемите на т. нар. музика на омразата, казва, че индустрията на музикални произведения, които насърчават расовата дискриминация и провеждат неонацистки идеали, се е разраснала няколко пъти през последните години. Голяма част от приходите от тази музика отиват за спонсориране на неонацистки организации. Но Льоев признава, че е почти невъзможно музиката на омразата да бъде просто забранена. "Случаят с неонацистката музика е твърде ясен. Но има други групи, които също използват омразата за движеща сила в музиката. Християнски фундаменталисти пеят със същия език срещу сатанизма. Можем ли да забраним християнската музика?"

Антони Георгиев
Копенхаген, Дания