Братя Коен - бели и добри

Някаква странна благост е обзела братята Коен в "Големият Лебовски". Странна, защото въобще не се връзва с техния образ на интелектуални присмехулници, дето никому нищо не прощават. Авторите, които нарязаха на салата бляскавия мит за Холивуд в "Бартън Финк" и представиха средния американец като телешко кюфте във "Фарго", сега са се кротнали. Не че съвсем са загърбили иронията, това за тях очевидно е невъзможно. Небрежно облегнати на традиционната за киното си криминална интрига, те пак се бъзикат с всичко, което представлява ценност за "мечтателната" Америка, пак препикават всяка наченка на патетика, пак са надменни към героите си, но този път в силно омекотен вариант. Сякаш най-сетне са се примирили с несъвършенствата в този живот и вместо да го бичуват с вледеняващия си сарказъм, предпочитат да не рушат директно алогичните му схеми. Разбира се, не се държат като конформисти (това е абсурд), а по-скоро като пасивни дисиденти циници. Те прекрасно знаят, че днешният свят е свят на рухналите илюзии и инертната консумативност. Но знаят и друго - че не могат с нищо да го променят. Затова просто си стоят отстрани и се подхилкват на грешниците, при това със склонност да им опрощават издънките.
Новият незлоблив образ на фамилията Коен хем е за добро, хем е за лошо. За добро, защото бяха станали досадни със своята перфидност и гнусливо отношение към "низкия" човешки род. За лошо, защото "обръщането на палачинката" им е отнело доста от енергията и нестихващата изобретателност. Сравнен с най-хубавите им неща, "Големият Лебовски" е един уморен филм. Той е лишен от оная естетическа и смислова монолитност и мощ, характерна за "Бартън Финк" и "Фарго", разпада се на неравностойни по вътрешна динамика и класа фрагменти. Отделни перфектно режисирани епизоди, отделни златни късчета в диалозите и монолозите, отделни виртуозни етюди на актьорите Джеф Бриджис, Джон Гудман, Стив Бушеми, Петер Стормаре, Джон Туртуро. Толкова.

Борислав Колев