Прозорец
към комедията на абсурдното


През последните десетина години Леон Даниел поставя пиеси само на класически автори. Автори, които не поставя за пръв път, но които той отново показва на българския зрител заради вечните етични въпроси, които задават Милър, Чехов, Шоу, Брехт... и Константин Илиев. След "Одисей пътува за Итака", сега той постави "Прозорецът" (съвместна продукция на Пазарджишкия и Сатиричния театър).
И "Прозорецът" е поставена като вече класическа пиеса. С почтителна дистанция. Нищо в текста на пиесата, съдържаща битови и фактологични реалности от преди двадесетина години, не е "актуализирано". Костюмите и сценичната среда (на Радина Близнакова) също възпроизвеждат стила на времето. Онова, на което Леон Даниел разчита, е нейната тематична актуалност. "Прозорецът" той поставя като комедия на абсурдното. Комедията, в която продължаваме да живеем.
Завършена през 1977 година, пиесата е поставена за пръв път от Любен Гройс през 1978-ма. След това в киното. Има и още пет сценични интерпретации. Познатият "любовен триъгълник" и обърканите отношения в него, които се опитват да разберат "уж случайните" свидетели - една възрастна актриса и спортист, са само фабулната конструкция, която трябва да прояви нещо много по-важно. Тя проявява една почти херметична, затворена ситуация, в която прозорецът е плах знак, че е възможно ситуацията да бъде разрешена, преодоляна. Иначе казано, пиесата, четена особено в контекста на времето, в което е създадена, носи силното драматично преживяване на ситуацията на живеене като "затворена", като Сартърова. Нито един от персонажите не вижда изход за себе си, не вижда възможност за избор, който да направи живота му възможен извън тези хора, извън този таван, на който се разиграва действието. Почти двайсет години по-късно, когато контекстът е различен и общата ситуация, в която живеем, сякаш се отвори, Леон Даниел интерпретира пиесата като комедия, преекспонирайки смешното в нея. При това от дистанция - без да променя нищо, като сюжет от недалечното минало. Малкото пространство, в което движението на актьорите е много интензивно, забързано, истерично, почти без паузи "за разговор", усилва клаустрофобичното усещане, както и усещането за битовия абсурд, в който хората като че продължават да съществуват. Дистанцията във времето обаче не е достатъчно голяма, за да е възможно възприемането на момента на действието, на неговите битови особености и нрави като историческа реалност, а чрез това и неговото преодоляване в проследяването на продължаващия, "вечния абсурд" в живота на хората и техните взаимоотношения. А и персонажите "излъчват" тъкмо абсурдността на времето, в което са създадени.
В "Прозорецът" на Константин Илиев Леон Даниел е отворил прозорец към комедията на абсурдността в човешките взаимоотношения. А заедно с това е оставил прозореца отворен и към започнатото в последните години свое изследване на твърде неразумно и неетично живеещия разумен човек на ХХ век. Изследване, провеждано чрез класиците на века.

Виолета Дечева