Място за посветени
Историята на нашия институт (Институтът за музика до 1989), късчета от която ще се опитам да възкреся, е колкото история на научните ни изследвания, толкова и кълбо от съдбите ни, едни вече в нетленното, други - на път към него, трети - в напрегнатото, неустойчиво "днес", а може би и "утре" на националното ни музикознание. Може би пътят назад, път с памет и в ровене, е малко по-лесният. Дали?
"Летопис на първото десетилетие", съставен от Милка Миладинова под общата редакция на академик Петко Стайнов - директор на института, и Агапия Баларева - научен секретар:
1948 година - основан Научноизследователски институт за музика с музей при Българската академия на науките, в състав: академик Петко Стайнов и академик Андрей Стоянов. Институтът работи с нещатни сътрудници. (Моя вметка, малко заядливичка: дали оттук, от двамата академици-основатели не се е родила доста дълго битувалата идея по повод структурната реформа в БАН за "академия на академиците"? Т. е. за връщане към утробата след формирана институция от професионалисти? И втора вметка, вече сериозна, документална: цитат от първия план на Института за музика през 1948 с автор Петко Стайнов: т. I - Организиране на института в два отдела: а) за народна музика и б) за музикално-научни изследвания и публикации.)
Продължавам с Летописа:
1949 - назначен е първият сътрудник Иван Качулев (като надничар до март 1950). Вметка: Беше невероятно сладкодумен събеседник, човек със сетива за нещата от живота. И си ги имаше до края, лека му пръст!
1950 - Отпуснати са първите щатни места за научни сътрудници: назначени са научният сътрудник Иван Качулев (от март) и ст. н. с. Андрей Андреев (от юни). Очевидно първият за отдел "а" - народна музика, вторият - забележете - старши! Такъв е трябвало да бъде - за "б" - музикално-научни изследвания и публикации.
1951 - Официално са преназначени на работа в института научните сътрудници от Отдела за народна музика при Етнографския музей Райна Кацарова и Елена Стоин.
Вметка. Елена Стоин днес, през ноември 1998 година: "Тогава се роихме от етнографите. Но условията ни в института бяха несравними: мащабни идеи, конкретни задачи, в свой дом, с щедри държавни пари за записваческа апаратура и командировки, в атмосфера на взаимност и доверие един към друг. А бяхме и най-важните, основно, водещо звено." Въпрос към нея: "Мислите ли, че това "основно, водещо" е възможно днес?" Отговор: "Няма кой. А няма и как".
Още един отговор на мой въпрос - за кого от института може да си помисли само ведро, без сенчести помисли - "За Райна Кацарова" - беше отговорът. Не е сама в избора си г-жа Стоин, макар да е навярно с най-изобилни основания. Освен благост на характера г-жа Райна Кацарова притежаваше богатството на "първите седем години" и то като че ли най-много и помагаше да отсява онова, за което не си струва да троши нерви, не може да го промени.
Летописът нататък, все през 1951. Обособена е Музикално-фолклорна секция към института с ръководител ст. н. с. Райна Кацарова, от 1967 г. - ст. н. с. Николай Кауфман. Поставено е и началото на музикално-фолклорния архив на института с прехвърлянето на събраните в Отдела за народна музика при Етнографския музей 23 133 песни и 164 плочи със записи. (Вметка. Няма да добавям други цифри нататък и няма да ги коментирам. Така ме посъветва архонтът на архива Любен Ботушаров. Аз наистина не познавам друг колега с такъв светъл, могъщ ум (именно ум, не разум, пази, Боже, и дори не разсъдък - защото каквото прави, го прави и със сърце, не само с логика. Та той ми каза, че някои спекулират с цифрите, други просто не ги знаят; и още, че музикално-фолклорният архив е първо музикален и потребен на музикантите, те му разбират езика, а мнозина и не от вчера си точат зъбите за него и добре, че и Любомир Кавалджиев помага, и то учено; после ме заведе на втория етаж, мърморейки, че вече и стълба няма, покатери се до шкаф и свали една от неизброимите папки, беше от копривщенски събор. Стъписах се и се сетих за "няма кой". Дали пък не трябва да се намери "кой" и да върнем акцента върху музикално-фолклорната секция, разбира се, на днешно технологично ниво, и т. н., и т. н. Не, не ме корете, че се меся в чужда работа, не е само задето повечето разговори, които водих, все натам теглеха. Просто такъв ми е "таласъмът", и то не от вчера, а от няколко години: да издирваме, да събираме, да редим, да оповестяваме. Такава дунанма се стори в нашата наука за музика (помогнаха и някои творчески съюзи!), че утре и да ги имаме тези днешни върхове, сегашните млади и някои в средна възраст, няма да има над какво да се разсъждава, ще са разгубени и заличени стъпките, в които, щат не щат, трябва да стъпят. Другаде може да са изгребали и подредили, у нас не са, още поколения ще трябват.
Професор Венелин Кръстев (от 1954 предано свързан с института, ръководител на секция, зам.-директор и директор, който не пресуши оазиса за спокойна научна работа, завещан му от Петко Стайнов) дълго и обосновано ми говори какво се е правило за фолклора в България след 1944 и как сега то се пилее и се тръгва по други пътеки. В същото време други колеги вътре в проблема не го смятат невинен за резултата, защото след средата на 60-те години той според тях е започнал да ощетява фолклорната секция за сметка на укрепването на други, нововъзникващи. Дали са прави - за онова време? Не е ли то същото време, в което се появи Енциклопедия на българската музикална култура с него начело и с участието на сътрудници от целия институт, че и външни? И досега ако човек поиска да узнае нещо за българската музикална култура - този ще е източникът, макар да има и пропуски, и неточности, някъде и идеологически съображения, кривини.
Отново Летописът. 1952. Излиза от печат първият том на "Известия на Института за музика", впоследствие "Българско музикознание", само "Музикознание" - днес единствена трибуна за научни изследвания в областта на музикознанието в България. Същата година се въвежда и филмирането на народни песни и обичаи, съпроводени с музика.
1953 - Обособена е Музикално-педагогическа секция начело с Андрей Стоянов, прераснала впоследствие в секция "Музикална теория, естетика и педагогия" начело със ст. н. с. Стоян Стоянов и включила в разни свои варианти и имена през следващите години Лиляна Витанова-Сталева, Генчо Гайтанджиев, Светлана Захариева, Димитър Христов, Розмари Стателова...
Пак през 1953 институтът участва и в първата комплексна научна експедиция в Родопите. Тази и последвалите я експедиции в Странджа, 1955, преди нея - в Добруджа през 1954, после в Северозападна България и в Западна България - са сред най-смислените, най-значими дела на нашите хора в онези години. Днес си мисля: не са ли те, в този си вид, в тази форма на съвместност - по определен повод, с конкретна задача и за броено време - оптималният вариант на сътрудничество за нашего брата, ведите в различните изкуства, до един мъчни, в различна степен себични и суетни? Жалко само, че днес наистина ги няма условията, като пръчките от Кубратовия сноп сме, ще ни строшат поединично... В сборниците, издавани след експедиция, се открива необикновено богатство от идеи, знания, стимули, възможности да се проумеят различни сложни процеси. Насочена от Елена Стоин, прочетох и два пътеписа на Кирил Кръстев в качеството му на референт-организатор на експедициите. Досегът с него като секретар на института, после референт на отделението, винаги ни обогатяваше. Сега си дадох сметка и за незаменимостта му като спойка, като ерудиран поглед към един широк обхват от проучвания и аспекти на културата. Ще да е била особено потребна за нас в онези години способността му изтънчено и артистично да разполага знания и проницателности, без да ни плаши с "идеологическа диверсия" и дерайлиране от "класово-партийния подход". А и чрез него си давахме сметка, че дълбочина на знанията и изследванията се постига не само с острието на тясната специализация, може и другояче.
1954 - Увеличен и обособен е съставът на Музикално-историческата секция с ръководител ст. н. с. Венелин Кръстев. Там вече е Агапия Баларева, учен с основополагащ принос в изследването на българското хорово дело. Колега, благодарение на когото всеки от нас е изкачил стъпалата на академичната йерархия с максимално спестени от нея усилия.
С пренасочването на Елена Тончева от музикално-педагогическата секция (в института е от 1959 г.) към музикално-историческата започна обособяването на ядро за средновековна българска музикална култура, в което вече работят първостепенни учени. Днес проф. Елена Тончева е сред световно признатите музикални медиевисти, носител на Хердерова награда. В областта на православната църковна музикална култура през онези години с нейния подтик бе организиран и паметният международен симпозиум, посветен на "Болгарски роспев". Дойдоха светила на науката, издадени бяха плочи, проф. Венелин Кръстев разказваше какви луди пари е струвало всичко това на държавата и как не друг, а ЦК на БКП е дал благословията си за тях. (Питам се откъде тези разлики у нас? Помня, в Ленинград от храм в центъра на града бяха направили дом на атеиста, а в Киев пещерите под лаврата бяха обсипани с надписи - разобличение на целебната сила на светите мощи...)
Топло-топло, се казваше в една от игрите ни като деца. Почти горещо става с доближаване до мъчните ни дни. Ще се върна пак назад, към два поредни доклада на Райна Кацарова до директора на института в началото на 60-те години: "Крайно време е да се запишат литургиите на нашите големи манастири. Старите монаси измират. Рилският манастир е вече музей. Чува се, че Троянският, Бачковският и Преображенският манастир ще бъдат превърнати също в музеи... Час по-скоро да се вземат мерки. За историята на българската музика е много важно да бъдат записани тези паметници на българското черковно песнопение, тъй като те представляват изключително важен материал за проучване на развоя на византийското църковно пеене на българска почва."
Привършвам. Останаха недосегнати безброй дела, колеги, чувства към тях. И книги, книги, сборници с песни и студии, списания със статии, кое по-напред. Ще припомня и изключителната, решаваща роля, която изигра институтат и конкретно музикално-педагогическата секция с Генчо Гайтанджиев в нея, за прелома в музикално-образователното дело у нас. Прелом, който издигна обучението по музика в България на признато европейско ниво и даде основанията нашият учен Гайтанджиев да бъде споменаван в европейските изследвания наравно с Бърнстейн. Редом с томовете от комплексните експедиции и сборниците с осмислена от съставителите музика - дейност от също тъй огромно значение за българската наука и днес! - ще спомена отново издадената през 1967 година "Енциклопедия на българската музикална култура" и все още ръкописната "История на българската музикална култура" (под печат е едва първият от вероятните пет тома). Следват с единични изключения многобройните монографични и други трудове, излезли до 1989 - на Райна Кацарова, Николай Кауфман, Венелин Кръстев, Тодор Тодоров, Агапия Баларева, Елена Тончева, Ана Илиева, Светлана Захариева, Димитър Христов, Светла Куюмджиева, Розмари Стателова; по-малобройните, но съвсем не по-малко значими като принос в съответната област трудове на Елена Стоин, Михаил Букурещлиев, Тодор Джиджев, Иван Качулев, Стоян Стоянов и особено на дошлите след тях Леон Москона, Искра Рачева, Димитрина Кауфман, Любен Ботушаров, Генчо Гайтанджиев и Светлана Нейчева, Божидар Карастоянов, Елисавета Вълчинова, Божидар Спасов, Виолета Консулова, Павлина Цалова, на Петър Льондев и Лиляна Витанова, на Клер Леви, Йорданка Диева и Божанка Ганева, някои мои опуси и т. н.
Нито време имаме, нито се смятам подходяща да подбирам и подреждам, нито ми се влиза в конкретни разпри с колегите за стореното от тях, затова предпочитам накрая да цитирам откъслеци от един по-малко известен документ в Научния архив на Академията: доклад от 1962 (обърнете внимание на годината), писан от директора на института ни акад. Петко Стайнов до тогавашния секретар на Отделението за езикознание, литературознание и изкуствознание при БАН.
"Другарю академик,
Във връзка със застъпеното в проектоплана на Президиума на БАН за перспективното развитие на Академията мнение, че би било целесъобразно двата института, занимаващи се с изкуствознание - Институтът за музика и Институтът за изобразителни изкуства - да бъдат слети в един общ изкуствоведски институт, или да бъдат придадени към съответните висши училища, изказваме следното становище:
Музикознанието е строго обособена и специфична област на науката - сбор от научни дисциплини от групата на обществено-историческите науки - история, етнография, езикознание, философия, право и др., занимаващи се с проявите и развитието на обществата - в случая на българския народ... При изследване на музикалния фолклор... вземат участие много елементи и методи от общата етнография. Историята на българската музика пък е дял от културната история на нашия народ... и в нея се прилагат не само всички обичайни историографски методи, но и специални музикални анализи, което също я обособява в самостоятелна научна дисциплина... Идеята да се придаде Институтът за музика към учебните и административни институти и учреждения е неоправдана, защото..." и т. н., и т. н.
И какво се оказа накрая? Че освен история на научните изследвания и кълбо от човешките ни съдби, историята на нашия институт в немалка част от своите пет десетилетия е и история на неспирно зараждащи се и отмиращи идеи за владеене и административни преустройства. Добре, че поне работа е вършена през това време, развило се е неимоверно българското музикознание, "оазисът" не е мираж и днес има място да се приютят наистина посветените в науката музикознание.
Розалия Бикс













50 години
Институт
за музика