Стоте градуса
на филхармонията

- Все още необичайно звучи за концертния ни живот това гръмко "генерален музикален директор". Каква е целта на титулуването?
- Никаква по-специална цел няма освен изравняването със стандартите в европейските оркестри. Поне като наименования. За да можем да си поддържаме контактите с универсални за концертния живот понятия. Иначе, пристигне импресарио от чужбина и аз започвам да му обяснявам какво е това уникално нещо главен художествен ръководител. Представяте ли си каква нелепост? Е, в края на краищата винаги стигаме до това, че европейското съответствие на непреводимата длъжност е генерален музикален директор. Имаше опити това название да се премахне, сигурно на някои ръководители в културния ни живот им се е струвало префърцунено... Аз пък мисля, че уеднаквяването на понятията е за удобство, как ще се нарича длъжността ми е все едно, важни са отговорностите.
- Съмненията около наименованието сигурно идват от всеобщата ни ирония към промените, които започват от външната страна на нещата, а същността си остава непроменяема. Какви са отговорностите на генералния музикален директор?
- Генералният музикален директор ръководи дейността на института, носи отговорност за репертоара, за художественото равнище. В много случаи той е и работодателят. Във филхармонията е естествено това да е така - аз си знам кой как свири, какви точно музиканти са необходими за изграждане на общия ансамбъл... Логично е аз да съм работодателят. Но независимо от различните варианти, както се прилагат, характеристиката на длъжността зависи от човека, който я заема. За един оркестър е много важно да има на върха си личност - достатъчно известна и силна, която да бъде като емблема, като запазена марка. Административният директор би трябвало да бъде действената, енергичната и делова фигура, а генералният музикален директор - да притежава широкия поглед, да осъществява художествената стратегия. И да има правото на вето в решителни моменти. За нашата концертна практика мисля, че е най-подходящо структурата на оркестрите да се определя конкретно, за всеки отделен случай в зависимост от личностите, с които разполагаме. А те не останаха... Ако обявят конкурс в Германия например за такава ръководна длъжност, сигурно ще се явят двеста души. Тук не можем и да сънуваме наплив, който да осигурява възможност за избор. И идва отново тъжната съпоставка - за престижа на професията, за това кой какво получава, за това, че да ръководиш културен институт е едно, а да дирижираш съвсем друго. По едно време се направи опит за финансово разграничение на тези две дейности, които често се съвместяват в една личност и дирижирането минава ей тъй, даром. Но се оказа, че данъчната ни система обезсмисля подобни опити за внасяне на справедливост.
- Навлязохме в прозата. Неизбежно. Имате ли още спомен от емоциите, когато застанахте за пръв път на диригентския пулт пред този оркестър?
- Как да нямам!
- Страх ли беше или радост?
- Усещането е уникално. Изведнъж заставаш пред филхармонията. Пред Софийската филхармония си!
- Толкова неочаквано ли се случи?
- Беше дълго чакано. Много пъти Константин Илиев бе отварял дума, че ще ме поканят, но все се разминавахме. А дебютът ми през 1984 година, въпреки предварителните уговорки, стана най-случайно. Нещо се беше случило и аз трябваше да взема палката. Деветата симфония на Дворжак направихме много добре. За подробности не мога да говоря, но със сигурност спомените са свързани със светли усещания.
- По това време си имахте "Софийски солисти". До колкото зная, дори ви се е наложило за известно време да се раздвоявате. Оркестърът отива на честването на Берлин в ГДР, а на вас по същото време - 1987 година - ви се е отворил път със "Софийски солисти" в САЩ.
- Влечението ми винаги е било към големите форми. Камерната музика също е много ценна като школа, и то доста по-различна от големия оркестър. В "Софийски солисти" не отидох с голямо желание. Все гледах към симфоничния оркестър. Да, когато бях назначен в Софийската филхармония, веднага се наложи да замина със Солистите на двумесечно турне в САЩ. С тях трупах репертоар и опит в звукозаписа, с тях обиколих света и на този ансамбъл дължа много като музикант. Дълго време работата ми с тях и с филхармонията се застъпваше. Е, накрая се отдадох само на филхармонията. Попаднах там в момент на "тъмна дупка" в биографията й. Също както в "Софийски солисти" - и там бях постъпил в момент на криза. В тези състояния на ансамблите, според мен, има някаква циклична закономерност. Дойдох във филхармонията със светли чувства, защото знаех, че самият оркестър ме е харесал и е настоявал за мен.
- Как изглеждаше този оркестър, погледнат отстрани?
- Като нещо много хубаво, което, ако си диригент, те съблазнява да го овладееш.
- А как изглежда оркестърът, погледнат от диригентския пулт? Като стълпотворение от много и различни лица или като една душа?
- Тук има личности, всеки е различен. Моята работа е да ги убедя да се обединят, за да се превърнат, както казвате, в една душа.
- Неизбежно е да попитам за качествата, които трябва да притежава диригентът.
- В диригентската професия от всичко трябва да си имаш - да притежаваш дипломатичност или някакъв свой си начин за разбирателство с хората, да умееш да администрираш и да обединяваш, да можеш да контактуваш с всекиго поотделно и с всички заедно... И всичко това, за да накараш толкова много хора да направят това, което ти искаш, а те понякога не искат. Ама не насила, а съвсем неусетно да ги накараш.
- Това са универсални изисквания за ръководителя.
- В случая специфичното е, че трябва да си идеален музикант с добра мануална техника. Но това се подразбира.
- Кое е по-присъщо за диригента - диктаторството или манипулирането?
- Трудно е да се определи. И двете често се преплитат. Но самата ситуация диктува кои рефлекси да излязат на преден план. Представяте ли си сто души да се съберат заедно и да започнат да се самонавиват за нещо. Силата им нараства като лавина и, разбира се, трябва да си нарочат някаква мишена. Обикновено това е ръководителят. Той е сам, освен това е по-нависоко, много е подходящ за жертва, върху която да се излеят отрицателните енергии. Нямам намерение да се сравнявам с никого, но аналогиите в историята с различни области от човешката дейност ни напомнят, че на кладата се пече един, а тези, които го гледат, са много.
- По време на концерт случва ли се да си правите самоанализ?
- По време на концерт за мен най-важна е концентрацията. Случвало ми се е впоследствие да си кажа: това бе добре, това не. Анализът идва постфактум. Докато дирижирам, имам усещане за ток. Дирижираш и си абсолютно наясно има ли го, няма ли го. Най-странното е, че и публиката усеща как се чувствам аз, а аз получавам информация за нейните усещания. С гърба си разбирам как публиката слуша. Диригентът иска да постигне нещо, но не става - публиката е наясно с напразните усилия - диригентът е наясно, че публиката е наясно... И става страшно.
- Получава се нещо като ефекта на огледалата, за който Булез често споменава по различни поводи. Но това рефлектиране може да бъде и с положителен знак, нали?
- Да, да. Тогава става много хубаво. Стоте градуса се постигат обикновено след първото парче. Дошъл си на себе си, постигнал си необходимата концентрация и токът потича - от теб в оркестъра, после в публиката, публиката ти го връща, ти отново й го отпращаш.
- Новата архитектура понякога поставя диригента и оркестъра в концертни зали, в които публиката е от всички страни. Всичко е на показ.
- Свирили сме в такава зала, в която те гледат и отпред, и отзад, и отстрани. Е, тогава е немислимо да овладяваш положението с физиономия, която само оркестърът може да понесе. Нито пък можеш да си позволиш да псуваш като Челибидаке. Да, да, великият Челибидаке на воля си ругаеше на румънски. И това сигурно е имало своя ефект, ако съдим по музиката, която се получаваше като резултат. Но в залите, за които говорите, майсторлъкът е да се въздържаш от грозните гримаси. За чуждите очи и уши трябва да остане само финесът.
- Ползвате ли медитационни техники, за да постигнете концентрация? Не питам за по-сложните извисявания на духа, за които говореше Серджо Челибидаке.
- За да постигнеш кондиция, е необходимо време. Знам, че големите диригенти го отделят, за да постигнат добрата форма. Те вероятно живеят с друга степен на натовареност и при съвсем други условия. За да се получи нещо, всеки търси своите методи на концентрация. Аз скачам от партитура в партитура. И това е само част от работата ми. За юбилейния концерт в чест на 70-годишнината от първата репетиция на оркестъра под диригентството на Саша Попов подготовката ни е само от понеделник до четвъртък - деня на концерта.
- Звучи героично. Като си помисли човек, че тази историческа първа репетиция със Саша Попов е била на 18 декември 1928 година и усилията са се увенчали с публично представяне едва на 4 март 1929 година. Тук дори можем да възкликнем: епично!
- Времената са били други. А и какви професионалисти са били тези музиканти? Та в Русе през 70-те години все още работехме с любители - лекари, адвокати... Ентусиасти... Така си представям, че е работел и Саша Попов - с много групови репетиции, с постепенно събиране на отделните елементи в един ансамбъл.
- Познавате ли сега оркестрантите поотделно? В разговор, който водехме с вас преди години, бяхте споменал, че "текучеството" е толкова голямо, че не успявате да запомните лицата зад пултовете.
- И сега се сменят, идват все нови и нови. Някога във филхармонията са работели само личности от висок ранг. Сега хората се отказаха от музиката, отношението към изкуството не е това, което беше. През тези години от пътуванията ни с филхармонията в чужбина имам интересни наблюдения. Напоследък има осезателна разлика между това, което можеш да видиш и усетиш тук, и преживяванията там. Обноските са съвсем други. Но мисля, че това се дължи не толкова на възпитанието на отделната личност, колкото на състоянието на държавата като цяло. Естествено е по-високо развитата държава да има и по-високо развита култура. Включително като култура на взаимоотношенията. И без да те познават, и без да са те чували дори, като разберат, че си артист, те гледат с уважение. Освен това самият артист в такава среда започва да уважава своята професия. Неотдавна бях гост-диригент на Оркестъра на Ил дьо Франс с шест концерта в зала "Плейел". На първата репетиция с Втора симфония на Рахманинов имаше проблеми, свързани с особеностите на самото произведение. Музикантите обаче поеха вината върху себе си, чувстваха се неудобно, започнаха да се извиняват, защото считаха, че те самите не са достатъчно подготвени. Според мен това не беше излишно признание за някаква временна слабост. Това бе пример за професионално достойнство. Оттам нататък дадоха максималното от себе си. У нас все по-често музикантите се отнасят по съвсем друг начин към това, което правят, за което са се готвили от най-ранно детство. Обичайно е вече да се смята, че репетицията е място и време за самоподготовка. Вместо да бъде за спояване и постигане на художествени цели. До самия концерт учим и това се смята вече за нормално. И как няма да бъде така! Тези, които продължават да са музиканти, имат горе-долу следния режим: сутрин - репетиция на постоянното работно място, после - нещо с някой малък оркестър, вечер или нощем - звукозапис. И на сутринта - пак репетиция на постоянното работно място. Така то остава на най-заден план. Какви могат да са резултатите при такова свръхнатоварване? Но въпреки това, когато трябва, музикантите свирят така, както трябва, дават всичко, на което са способни. Дори свръхвъзможностите си.
- Има оркестранти, които са убедени, че с този извънреден труд, който им носи средства за поддържане на жизнен стандарт, те се превръщат в спонсори на филхармонията.
- Не на филхармонията - на държавата! Тази филхармония е държавна. Но заплатите с много малко се отличават от някои провинциални оркестри. В националната филхармония репертоарът е тежък, ангажиментите са много, натовареността е несравнима. Но цялата ситуация около нас превръща това място за елитни артисти в непрестижно. Виж, появим ли се в чужбина, самочувствието става друго. Там все още бъркат София с Букурещ - не защото са прости, а защото името на страната ни рядко се споменава. Но когато се появят български музиканти, географията се изяснява.
- Проблемът с инструментите все още ли е на дневен ред?
- Този проблем става все по-сложен. Картинката е жалка - свирим с калайдисани корни, нямаме тромпети... Ако погледнете по-отблизо, по блестящите медни духови инструменти ще видите калай и лепенки. Известно е, че всеки голям европейски оркестър сменя този вид инструменти през десет години, понякога и по-начесто. Ние обаче свирим с истински антики. Не е чудно, че когато оттук изчезват инструменти, случва се да ги откриваме в антиквариати. Така стана с един любовен обой например. Има и нещо друго - България се превърна в благодатно място за упражнения на любители, които са решили да задоволят мечтата си, като хванат диригентска палка. И успяват. Сбират оркестранти оттук-оттам. Посъберат и пари от някоя фондацийка. И ето ти оркестър за един-два концерта. Да, но парите стигат колкото да се изплатят хонорарите. Такива ансамбли не разполагат нито със зала, нито с инструменти. И взимат тези на филхармонията. Нищо не може да им попречи, ако имат официалното разрешение за това; защото ние сме държавна филхармония и инструментите не са наша частна собственост, че да не си ги даваме. Наскоро пак ни беше представено едно такова разрешително, издадено от Министерството на културата в услуга на поредния нов симфоничен оркестър. Когато стане дума обаче за обновяване на това, с което разполагаме, оказва се, че никой няма насреща.
- Доколкото зная, в някои държави самите оркестранти се грижат за професионалното си оборудване.
- Да, в Германия например е така. Но държавата е осигурила там на музиканта такъв стандарт, че той може да си го позволи. Тук има музиканти, които получават по стотина хиляди лева. Как да се сдобият с приличен инструмент? На турнето ми във Франция бях поразен от това, което чувах. Страхотен звук! Но не само защото музикантите са добри, а защото инструментите са прекрасни. Там оркестрантът изглежда щастлив, дори външният му вид е различен заради вътрешното равновесие.
- Сигурно не само заради равновесието.
- Не, разбира се. Когато сме на турне, щом оркестрантите се облекат в концертно облекло, гледат много, много да не се разхождат, да си спестят движенията напред-назад. Сядат зад пулта и се скатават. И това няма нищо общо със самочувствието и моженето им като музиканти. Те просто внимават да не се забележи излинялото им облекло с протритите ревери. При нас фраковете са от осемдесета година, смокингите - от осемдесет и пета. Как да не се криеш на сцената. Че то няколко поколения музиканти са влизали и излизали от тази дреха, хората отдавна са минали-заминали. А които все още са останали, вече не са същите. Добре е, че умеем да се насърчаваме. Някои махват с ръка и казват: "Важното е как свирим, а не как изглеждаме". Но всички сме наясно, че това не е така, че нас ни слушат, но ни и гледат.
- Кои са вашите корективи в работата?
- Интересувам се кой къде какво казва. Понякога узнавам, друг път само дочувам. Интересувам се как изглеждам в чуждите очи и уши. Това не е суета, а просто оглеждане. Все едно след концерт да се разгледаш на видео. Какво точно си направил, какво можеш да поправиш.
- Злопаметен ли сте към критиката?
- Помня много, може и да избухвам, но след време ми минава. Чрез критиката обаче най-често научавам какво съм постигнал.
- Какъв е емоционалният градус по време на репетиции?
- Понякога крещя. Но не ей така, за да излея отрицателни емоции. Крещя, когато знам, че има смисъл. Крещя, защото ми пука как ще се представи този оркестър. Знам, че ако няма здрава ръка, особено в сегашната ситуация, всичко ще се разпадне. Мое задължение е да постигна максимума. И то не само в отделен концерт, а като цялостна картина. Стремя се към някаква системност в работата, която да осигурява успехи не от ден за ден, а високото ниво да се превръща в стил. Искам, когато дойде чужд солист или диригент, да постигне с този оркестър резултат не само благодарение на собствения си талант, но и благодарение на моята систематична работа с оркестъра. Всекидневието на един оркестър с ръководителя му си личи, дори когато палката е в ръцете на някой гост.
- А когато вие самият сте гост, в какво се изразява взискателността ви?
- Веднага усещам стила на работа на титуляра. В такива случаи преценявам докъде могат и трябва да се разпростират моите усилия, усещам границите на възможностите на оркестъра. С ансамбъл, който има определен таван, каквито и усилия да положиш, не можеш да го надхвърлиш. В такива случаи се опитвам да достигна тавана.
- В Белград правите ли компромиси?
- Там съм диригент пети сезон; и там се случва да викам - главно за да преодолея липсата на дисциплина. Накрая горе-долу става...
- Като диригент на филхармонията алергичен ли сте към българската музика?
- Знаете, че напоследък правим авторски концерти. Интересно ми е като диригент чрез няколко произведения да огледам творчеството на един автор. Приятно ми е по този начин и да водя публиката. Но и аз, и Съюзът на българските композитори прекрасно знаем, че максимумът публика в такива случаи е 700 души, че всичко това означава извънредни усилия, че не носи приходи... На оркестранта по принцип му тежат поредиците от концерти с нови български произведения, защото обикновено са съпътствани от организационни неуредици. Но аз мисля, че чрез репертоара си успяхме да научим публиката да среща в циклите ни съвременна музика и български автори.
- Мислите ли, че снобизмът може да се използва като средство за привличане на публика?
- Според мен снобизмът постепенно прераства в истинско отношение към изкуството. Стремя се винаги да има нещо в репертоара ни, което да предизвиква интерес. Сигурен съм, че някои хора идват за пръв път на концерт на зряла възраст не защото до момента не са обичали музиката, а просто по стечение на обстоятелствата. После така се пристрастяват, че започват да идват редовно. Това в никакъв случай не е снобизъм - те вероятно не са знаели до момента за какво става дума. И ето че най-сетне са открили. Но дори и да допуснем, че това е снобизъм, оказва се, че е изиграл добра роля.
- Споделяте ли идеята, че за успеха на един културен институт е добре, ако успее да внушава известна доза непристъпност. Така, както операта в някои страни се сдоби с име на луксозно изкуство за привилегирована публика.
- Това й отива, защото тя наистина е много скъпо изкуство. Нейният случай е специфичен поради факта, че в едно оперно произведение са съсредоточени уменията на много по-широк кръг творци. И съответно успява да привлече любопитството на също така широк кръг публика с различни интереси. Не мисля обаче, че внушението за лукс и непристъпност може да замени ефективната реклама. Както споменах, в други страни отношението към човека на изкуството е друго. В Италия например уважението към твореца е прераснало в боготворене. За добро или за зло, България не е страна на култове.
- В историята на филхармонията няма диригент, който да е работил така успешно с телевизията, както вие успявате. Нека не споменаваме клишето "звезда", но факт е, че това ви направи популярен. Получавате ли писма от фенове, както това е обичайно в други жанрове?
- Да, много.
- Има ли такива, които биха предизвикали ревност?
- Има, сигурно....
- Имате ли приятели?
- Нямам приятели. Нямам време за това.
- С оркестрантите общувате ли извън репетиции и концерти?
- По време на турне, когато дълго пътуваме, се случва. Но така, специално да дружа с някого - не. Не мисля, че е подходящо. Аз напоследък не дружа...
- Това "напоследък" означава, че сте загубили приятели, така ли?
- Да, много приятелства загубих безвъзвратно. Приятелят е човек, на когото трябва да отделиш време. Приятелството не се поддържа с "дай да пийнем по една ракия". Още повече, че докато пиеш тази ракия, се терзаеш от мисълта, че това е време, в което можеш да седнеш и да научиш някоя партитура.
- С кого обичате да си разговаряте?
- Много често си разговарям сам със себе си, особено нощем. Получават се полезни диалози.
- Големият ви син Юлиан не последва семейната традиция в музиката, но стана интересен моден дизайнер, чийто необичаен звуков фон на ревютата веднага издава потеклото. Накъде се е запътил пет-шестгодишният Мартиан ?
- Въпреки че е малък, той вече прекрасно знае, че музиката е труд. Вече сменихме няколко инструмента и той разбра какво усилие се изисква, особено в началото. Не зная дали след това начало ще има продължение. Засега се радваме на невероятната му способност да различава отделни творби, безпогрешно отличава опери по отделни откъси. Има страхотен усет за музикалните стилове.
- Като творец чувствате ли се ощетен от това, че ви се е паднало да бъдете главен диригент точно в този момент?
- Напротив, радвам се, че това ми се случва точно сега. Опитвам се да преодолявам препятствия и да водя филхармонията към нещо ново.
- Имате ли си план за изход от ситуацията, в която сега се намира културата?
- Това не може да бъде някакъв изолиран и отделен план. Изходът е във възхода на държавата ни.
- Музиката с какво може да допринесе за този възход?
- Малко ли е това, че в тези времена филхармонията има вярна публика, която не пропуска концерт. Ако погледнем държавата си през призмата на музикалната й култура, ще видим, че лицето й е привлекателно, че няма защо да се срамуваме заради него пред света. Икономическите несгоди си остават за вътрешна консумация, културата ни представя като нация навън. Банално е да го кажа, но трябва: държавата е длъжна да се грижи за културата. Сигурно всяка икономика и промишленост при определени условия могат да постигнат съвършенството на "Мерцедес". Но само една страна е родила Гьоте например. Тъкмо уникалността на таланта е онова, което ни отличава и за което си струва първо да се погрижим.

Разговора води Елена Драгостинова








Разговор
с Емил Табаков