Човек на всяко време

- Никита Сергеевич, утихнаха ли страстите около избирането ви за председател на Съюза на кинематографистите?
- Уви, не. Някои хора все още не могат да се успокоят, че аз бях избран. Периодично улавям в погледите въпрос: за какво му е това на Михалков, каква му е далаверата? Готов съм да повторя вече казаното: лично на мен нищо не ми трябва, но ми е съвестно да съм сред малцината работещи родни кинематографисти. Искам и на други да се даде възможност да снимат нормално кино, в нормални условия, с нормални пари - и да бъдат отговорни за работата си. Да снимат, а не да клечат пред Госкино или господа спонсорите, а след като не успеят да завършат филма поради недостиг на средства, да го ударят на просия. За съжаление, мнозина днес са на дъното, но отчаянието и унинието са смъртни грехове.
- Нима смятате, че само това са проблемите на нашето кино?
- И заслепяването.
- Какво имате предвид?
- Сатанизма. Много мои колеги се зарадваха, когато изведнъж разрешиха всичко. Може полов акт или зверско убийство да заеме целия екран, може да се напсува президентът, а полковникът от милицията да се представи като корумпиран негодник. Никакви табута! Но после стана ясно, че всичко е разрешено, но не всичко е необходимо на онези, които си плащат билета за кино. Оказва се, че хората изобщо не се тълпят да гледат целия този пошъл битпазар. Затова като излезе на дневен ред въпросът за финансирането на руското кинопроизводство (а то неизбежно ще се случи), ще отсечем: “Ето ви парите. Снимайте, каквото искате. Но ще ви се плати само за това, което ни е нужно”.
- Извинете, себе си ли имате предвид под това “каквото ни е нужно”?
- Защо? Имам предвид всички, които не желаят да ходят на кино сами, а със семействата си. Какво се случва в момента - принуден си непрекъснато да закриваш я очите на дъщеря си, я ушите на съпругата си. Нещата изобщо не опират до моето пуританство... Животът ще научи всички.
- Може и да ви се стори еретично, но животът не учи никого.
- Така ли мислите? Тогава ще се опитам да обясня по-простичко.
- И ще въведете цензура?
- Вече съм го чувал. Знаете ли от колко време насам все за това крещят? И главното - кой?
- Е, кой?
- Онези, които са свикнали да крещят, вместо да работят. Ами да си крещят. Тотална цензура никой няма намерение да въвежда. Това е глупаво.
- А частична?
- Всеки от нас трябва да си има свой вътрешен цензор, по-точно - камертон: съзвучно ли е или не, органично ли е или не. Границата между добро и зло съществува, нея никой не я е отменял. Човек се спира на чертата заради необходимостта от морални устои. Помните ли думите на Расул Гамзатов? “Всички могат да пият. Само е необходимо да знаят къде и с кого, кога и колко”. Всичко е просто, нали? Но ти е нужна култура, за да следваш съвета на класика. Културата впрочем е в основата на всяко занимание - от миенето на съдове до управлението на държавата. За съжаление, младите, а и не съвсем младите кинематографисти са некултурни. Всъщност по-голямата част от тях неправилно тълкува това понятие. Културата е мярка. Както казваше моят дядо, забележителният художник Пьотър Кончаловски: “Верният цвят на вярното място”.
- С тези ваши възгледи за културата рискувате да ограничите жанровете в бедното ни, нещастно кино.
- Може и да е бедно, но вече не е толкова нещастно.
- Според вашата логика трябва да се забранят филмите на ужасите. По всичко изглежда, те нямат право на съществуване. Ами ако у нас се роди новият Хичкок?
- Нека да се роди. Хичкок беше гений, истински философ. Той майсторски изостряше психологическото напрежение и правеше това абсолютно съзнателно и мотивирано. Във всеки негов филм се усеща пулсацията на разтърсващото авторово мислене. Нима такова нещо се забранява, какво говорите?
- А как се вписва Тарковски например във вашата концепция?
- Удивителен въпрос. Според мен Тарковски е един от най-руските художници. Независимо от сложността, от експериментаторството на неговото кино, в Русия той се възприемаше абсолютно органично. А е известно, че Тарковски не беше любимец на властта. “Андрей Рубльов” беше анатемосан, наложи се филмът да бъде изнесен тайно във Франция... А къде да изнесеш “Змийският извор”, кой ще ти гледа разказ за живеещ в гората маниак? И не става дума за това, че не бива да се снимат филми за маниаци. Просто трябва да си спомним думите на Чехов: “Талантливото е ново, новото е талантливо”. А в тоя “Извор” няма нищо ново. Всичко в него е скалъпено по западни образци. Само дето героите говорят на руски. Ама защо трябва да се спираме изобщо на този филм? Има по-сериозни филми, заснети от истински способни професионалисти. Например Алексей Балабанов и Валерий Тодоровски.
- Те пък с какво не ви харесаха?
- Не става дума на мен да ми харесат. Киното съществува за зрителите, хората влизат в салона не само за да следят движещите се човечета на екрана, а и да получат храна за ума и сърцето.
- И с какво ни хранят?
- Балабановият “Брат” хваща, започваш да съпреживяваш с героя, иска ти се да избегне наказанието. - Значи, трябва да поздравим режисьора.
- Да, филмът е направен отлично. И това е още по-страшно! След като гледах “Брат”, не ме напуска мисълта, че някъде по улиците броди човек, на чиято съвест тежат няколко живота - няма значение дали са праведни или не. Човекът е извършил грях, престъпление.
- Нима до появата на “Брат” не знаехте, че има и такива хора?
- Знаех. Но при Балабанов няма катарзис. Идеята му не съвпада с нравствено-естетическите закони, по които, да допуснем, е живял и творил Достоевски - посветил е петстотин страници на това, как младеж убива бабичка и какво му се случва после. Съзидателната идея си остава за мен (подчертавам - лично за мен) основата на руското изкуство. Навярно затова обичам передвижниците и се отнасям хладно към декаданса. Не бива да се обожава разложението.
- Тогава да признаем, че няма нищо по-гениално от американския хепиенд.
- Това пък откъде накъде? “Андрей Рубльов” не завършва щастливо, а пък е велик филм. И в “Чапаев”, ако си спомняте, финалът е трагичен, от което филмът не става по-малко жизнеутвърждаващ. Аз лично петнайсетина пъти съм го гледал и всеки път ми се струва, че брегът е по-близо и по-близо... Това е изкуство! Така че щастливият край не е залог за успех. Примери колкото щете: “Летят жерави”, “Четиридесет и първият”... Посочвам наслуки първите, които ми хрумнат. Между другото, и в Холивуд нещата не са така еднозначни. Спомнете си “Полет над кукувиче гнездо”. Или ще кажете, че в получилия “Оскар” “Изпепелени от слънцето” всичко завършва радостно? Работата не е в хепиенда, а в любовта към тези, за които разказваш. Не може, не бива от екрана да ни вълнува герой, когото създателят му не обича. Основата на всичко живо е любовта - истина, древна като света, но актуална, докато този свят съществува. Отговорно ви заявявам, че много от модните днес режисьори не обичат своите герои, не им пука за тях. Къде по-важно им е да построят мизансцена, да имитират напрежение, да монтират шоково. Но това, общо взето, е доста просто.
- Споменахте “Изпепелени от слънцето”. Мога да върна топката с обвиненията към Балабанов и другите режисьори. Упреквате ги в бездушие, а след този филм вас критиката ви нарече талантлив подлец, защото сте лакирал действителността. Чувал ли сте това?
- Как ли не са ме плюли. Дори и така. А вие защо си спомнихте точно това?
- Защото се опитахте да оправдаете онова, за което няма оправдание.
- Нищо не съм лакирал, само се стремях да го проумея. Това са различни неща! Не виждам основания да се ругаят и осъждат днес хората по на седемдесет и повече години, които са живели, както са могли, обичали са, раждали са деца, работили са, защитавали са родината си. Тяхната вина е само в това, че сталинската епоха на репресии е съвпаднала с годините на младостта и зрелостта им. Но човек не може да избере нито кога да се роди, нито къде, нито от кого... Не, никого не съм оправдавал. Но и не мога да се съглася, че историята на Русия започва от 1991-ва. Това вече сме го преживели. Не помните ли как след поражението на пуча срещу Горбачов по радиото и във вестниците обнародваха телефоните, по които да се ругаят привържениците на пучистите? Какво е това? Мен може да ме оплюват с всякакви думи, но аз никога не съм се отнасял користно към света, към страната си, към нашата култура. Не съм бил член на никаква партия и не съм си изгарял партийния билет пред включени телевизионни камери.
Огледайте се, погледнете какво съм постигнал през последните осем години, когато всичко се руши. Аз постоянно работя. Именно затова частната студиа “ТриТэ” е в момента най-надеждната за партньорство в Русия според авторитетното списание Variety, а Мосфильм е на второ място. Това известно ли ви е? Или на каква цена сме го постигнали? А колко кинаджии са заети само с това да пиянстват и да хленчат, колко принудително смениха професията или снимат каквото им падне? На тях им съчувстват, а мен от всички страни ме дъвчат.
- Сякаш не знаете колко мразят у нас успелите.
- Не съм сигурен, че публичното оливане е по-добрият начин да си върнеш симпатиите на хората.
- Ами учете се от другите.
- Кого имате предвид?
- Алексей Герман например. В Кан неговият “Хрустальов, колата!” се провали, но въпреки това Алексей Юриевич се върна герой и затвърди славата си на непризнат гений.
- Ако това е така, успехът в Кан навярно би се оказал за Герман трагедия... Между другото, когато в Кан през 1994-та изтикаха “Изпепелени от слънцето” на второ място заради “Криминале” на Тарантино, Герман бил казал в някакво интервю, че ако той бил в журито, Михалков нямало да види никаква награда. Ние просто живеем в различни Русии, снимаме различно кино и т.н...
- Обидихте ли се?
- Обидите ти пречат да живееш. Скоро Герман имаше юбилей - 60 години. От мое име му изпратили идиотска телеграма от типа “Поздравяваме ви, желаем творчески успехи и крепко здраве”. Звъннах му и казвам: “Алексей, изпратили са ви телеграма...”. Той дори не ме доизслуша: “Получих я. Благодаря.” Продължих: “Изхвърлете я, Алексей. Вие сте голям режисьор и не заслужавате формално отношение.” Мисля, че Герман не очакваше от мен подобна реакция. Но по-важното е, че аз наистина мисля така. Разбира се, хората не са длъжни да се обичат помежду си, но не бива да губят достойнството си.
- Да, да, на теория всичко е прекрасно - да обичаме, да уважаваме, да спазваме приличие. Навярно удържате положението, докато не ви ударят под кръста.
- Какво имате предвид?
- Ами някои публични изказвания на ваши колеги.
- Например?
- Иван Диховични, да кажем... В едно интервю той се изказва за конгреса на Съюза на кинематографистите: “Знам как Михалков всичко е изрежисирал. Те гласуваха за него като марионетки и при това с удоволствие. За мен това е робско удоволствие. Но и нямам намерение да разбунвам хора, които сами си избраха надзирател.” А ето как се изразява за вашия род: “Михалков доказва, че е потомък на някакъв камериер на някакъв цар. Тоест на някакъв подлизурко. Във Франция съм се срещал с истински аристократи, сред тях има абсолютни дегенерати”.
- Не мога да повярвам. Ваня е не само талантлив режисьор, но и умен човек. Първо, как може да нарече марионетки четири хиляди свои колеги? Второ, Иван е образован човек. Той би трябвало да е наясно, че по време на цар Михаил Фьодорович камериер е могъл да стане само царски роднина. Освен това смятам, че Иван е далновиден - защо му е да обижда нечии предци?
- Добре. Да допуснем, че журналистът е изопачил или просто не е разбрал Диховични. Но това не е всичко. Да вземем друго интервю: “Ние с Никита сме израснали в един и същи кръг. От петгодишни се опитваха да ни сприятелят. Но той е неспособен за такова нещо. Никита възприема хората като вещи, като свой фон. Той е дресьор, а не приятел. Разбрах го що за човек е, когато почина баща ми - Никита се обади и каза: “Идвай у нас, Ваня, искам да ти изразя съболезнованията си...”
- Отново журналистическа измислица. Кой ще повярва на това, ако научи само един факт: когато почина бащата на Ваня, чудният, изключителният човек Владимир Диховични, аз бях на 18-19, а Иван - на 16-17? На такава възраст да извикаш приятел, за да му изразиш съболезнования, си е клиничен случай! Дори на своите петдесет и нещо още не съм стигнал, надявам се, до такъв маразъм... Абе само очни ставки с Диховични ни липсват. Повтарям, смятам Ваня за талантлив човек, ала жалко, че на своята солидна възраст незнайно защо той все още се смята за млад режисьор.
А че пишат за мен гадости... Какво ли вече не ми приписаха. За щастие, с годините ставаш по-безразличен към нападките. Четеш поредната глупост и само вдигаш рамене.
- В “Сибирският бръснар” има следната сцена: на Сирна неделя започва юмручен бой и акордеонистът, гледайки млатещите се младежи, не издържа и се втурва към тях. След секунда изхвърча от тълпата с щастлива усмивка, изтривайки разкървавената си уста. Питат го: “Получи ли си го?” “Получих си го.” “Добре ли ти е?” “Добре ми е”. Подозирам, че това “добре” говори много за руския характер.
- Какво да се прави, ако е наистина така? На някои трябва да им ударят два шамара, за да разберат вкуса на живота. У нас много неща не са като...
- При хората?
- Като другаде. Още един цитат от филма: в Русия първо принасят жертва, а после мислят дали е нужна. Не се налага да говорим за идеалност на руския характер. В него има всичко: и буйство, и егоцентризъм, и равнодушие към съседа, и невъзможност за всеобща радост... Забелязали ли сте? Ние всъщност се обединяваме само когато ножът опре до кокала. И в този момент току виж се пръкнал някой тарикат, който започва да врещи, че той единствен знае изхода от задънената улица. И като нищо ще му повярват! Впрочем в отношението към Русия и към това, което се случва с нея, е ключът за проумяването на разликата между мен и брат ми. Ние с Андрон възприемаме фактите абсолютно еднакво, но ги оценяваме различно. Като чуе “Което е добро за руснака, за немеца е смърт”, Андрончик казва: “Ужас!”, а аз отсичам: “Добре е”.
- И кое за вас е добре?
- Никога не трябва да се предаваш. Например аз обичам комфорта, но след като съм служил в Тихоокеанския флот, съм наясно, че ако се наложи, мога да спя седнал или прав, мога да ям всякакви гадости, мога и нищо да не ям. Главното е да разбереш, че нямаш избор и трябва да се справиш. Понякога животът трябва да се възприема като даденост, така ще е по-леко.
- Що се отнася до армейската служба, къде беше вашата академия Уест Пойнт?
- Проверката издържах на Камчатка. На 26 години станах моряк... Но това е друга история.
- Тогава споделете от кого сте наследили таланта да създавате излишни проблеми?
- Да си призная, не съм забелязал у себе си такъв талант.
- А как тогава да си обясним сто и петдесетте хиляди изкуствени листа, окачени по ваша заповед за “Изпепелени от слънцето”, за да превърнете късната есен в горещо лято? Създава се впечатление, че търсите трудности, за да ги преодолявате геройски.
- Щом си помисля, че трябва да тичам по-бавно, тутакси хуквам още по-бързо. Това може ли да се нарече търсене на трудности? Да, може някому да се стори, че на Михалков му липсват приключения в живота. Но, повярвайте, всичко е наред. Става дума за друго. В известен смисъл аз съм перфекционист. Можеше ли “Изпепелени от слънцето” да мине без листа? По принцип - да. Но аз съм наясно: не направя ли нещо както трябва - свършено е. После цял живот все на това място ще се спъвам. Както е при акробатите от цирка. Знаете ли техния закон? Ако трикът не стане, длъжен си да го повториш и сто пъти, ако се наложи, докато не излезе. В противен случай се комплексираш завинаги. Да речем, че нещо не бях доизкусурил на снимачната площадка. Ей така, да го подмина от умора, осланяйки се, че никой няма да разбере. Но нали аз ще си знам, това стига! Ще загледам филма и ще започна да си бия главата в стената, че не съм потърпял още двайсетина минути, още един дубъл, за да е както трябва.
- А към какво се стремяхте, когато строихте декорите на панаира в “Сибирският бръснар” върху топящия се лед край Новодевичия манастир? Без малко и подводни снимки на Сирна неделя да направите - тежката конструкция можеше и да потъне.
- Стремях се към максимална достоверност - точно на това място в Москва са празнували Сирна неделя. Нямаше как да предвидя, че времето ще ни изиграе такава зла шега - през февруари температурата стигна тринадесет градуса и ледът започна да се топи. Спортисти плуваха с канута по Москва река - видях ги от стаята на хотел “Президент”. Но нямаше закога да се отказваме - декорите бяха построени, масовката събрана. Трябваше да спасяваме ситуацията. Наложи се всички хладилници на Москва да работят за нас.
- Да, в “Изпепелени от слънцето” - хиляди изкуствени листа, в “Сибирският бръснар” - тонове изкуствен лед... Само не казвайте, че изкуството изисква изкуствени жертви.
- За съжаление, изкуството изисква истински жертви...
- Пренасянето на снимките от Петербург в Москва също ли беше жертва?
- Не, това беше истинско щастие! Скоро бях в Петербург, още веднъж огледах града и си казах: браво на теб, Никита, че предпочете Москва. Никой досега не е виждал такава столица, каквато е в моя филм. Представете си преминаване с шейна през Червения площад, а петолъчките на кулите не светят.
- Впрочем как успяхте да загасите петолъчките?
- Наложи се да блъфирам. Такова нещо не се е случвало от 1941-а насам.
- По принцип ли искахте да загасите петолъчките или се наложи?
- Преценете сам - отпуснаха ми само едно денонощие. Трябва да успея да преработя куп неща, сняг все пак няма, а войниците ръсят Червения площад със сол “Екстра”, която бавно се превръща в сива киша. Затрупваме всичко с изкуствен сняг. На пръв поглед е красив, но стига масовката само веднъж да мине по него, и се превръща в черна каша. Ужас! А на всичкото отгоре и тези петолъчки. През деня може и да се избере ракурс, от който да не попаднат в кадър. А нощем какво ще предложите? Нито един общ план! Ето защо загасването беше единственият изход.
- Да ви бъдем благодарни, че поне Мавзолея не отместихте. И това можехте да сторите.
- Ако говорим сериозно, не е хубаво, че на площада лежи покойник, когото са забравили да заровят в земята. Това е кощунство! А и Ленин е искал да бъде погребан до майка си. Но това е друга тема. Разбира се, че не сме докосвали Мавзолея. Задоволихме се с изгасените петолъчки. Между другото, после ни разрешиха цялата Сирна неделя да снимаме на Червения площад. Там заснехме само две преминавания, но пък на екрана всичко това излезе много мощно.
- Харесва ли ви да преодолявате трудности?
- Не ми е нужно нещо, в което всеки на мое място би се вкопчил. Да речем, не обичам да използвам във филмите си звезди - далеч по-интересно е да ги създаваш. Например Ким Бейсингър мечтаеше да се снима в нашия филм. Прекара в офиса ми два часа. Беше се докарала специално като рускиня според нейните разбирания - с плитка с кордела.
- И не й направихте дори проби?
- Не. И с други актриси беседвах надълго - с Джоди Фостър, с Анди Макдауъл. Водих активна кореспонденция с Шарън Стоун. В последния американски кастинг участваха Макдауъл и Джулия Ормънд. Впрочем, когато се видяхме с Анди на закуска, тя ме попита: “Извинете, това вашият първи филм ли е?”.
- И в този момент въпросът за евентуалното й участие автоматично отпадна?
- Кълна ви се - не. Откъде накъде в Ню Джърси, където живее Макдауъл, биха могли да знаят за “Няколко дни от живота на Обломов” или за “Незавършена пиеса за механично пиано”?
- Макар че за “Оскар”-а на “Изпепелени от слънцето” все пак би трябвало да са чували.
- Хайде, хайде... Та, спокойно разказах на Макдауъл с какво съм се занимавал, преди да я срещна. После Анди си замина и помоли да й изпратя касети с мои филми. Изпратих й това, което намерих в магазина - “Робиня на любовта”, “Незавършена пиеса за механично пиано”, “Изпепелени от слънцето”. След три дни започна бомбардировка - телефони, факсове...
- Но предпочетохте Джулия Ормънд.
- Преценете сам. Да допуснем, че бях избрал Ким Бейсингър и я бях докарал в Москва. Какво щеше да се случи? Интервюта, пресконференции, суматоха... Безплатна реклама, добре е за филма, биха казали някои. Но на практика проблемите със звездите са много повече, отколкото изгодите. Особено ако дадената звезда трябва да прекара в Русия двадесет и шест седмици. Да прибавим и многобройната прислуга, договора от осемстотин страници и купищата претенции. Нямаш право на погрешна стъпка. Не мисля, че при такъв режим би останало време за творчество. И още, да си представим, че филмът се провали. Във вестниците излиза: “Дори прекрасната Бейсингър не спаси Михалков”. Или другият вариант - филмът е успешен. И вестниците: “Зашеметяващата Бейсингър измъкна филма на Михалков”.
- Изглежда, има проблеми не само с чуждите, а и с руските звезди. Доколкото знам, отначало Меншиков не е искал да се снима в “Изпепелени от слънцето”?
- Не че не искаше, но Олег си имаше определени съмнения. Та той още преди десет години участва в пробни снимки за “Сибирският бръснар”! Тогава проектът не мина, а Олег е такъв човек, че...
- Достраша го втори път да се свърже с вас, така ли?
- Какво означава “достраша го”? В “Сибирският бръснар” той пое огромен риск - реши се да играе герой, по-млад от него с осемнадесет години. Олег съзнаваше залога и затова така упорито работеше на снимачната площадка и на репетициите.
- Говори се, че след снимачния ден играете футбол?
- Това е вече традиция.
- Вярно ли е, че редовно ви ритат в кокалчетата? Своеобразна форма на удовлетворение: тормозите някого на снимачния терен, а той ви го връща на футболния?
- Такъв е смисълът на психотерапията, към която се придържам.
- О, вие, Никита Сергеевич, сте и тънък психолог?
- Е, братле! С готовност приемам ритници. След това усещанията са други, възниква различен контакт между хората. Осъществява се естественото сближаване, което е невъзможно да бъде постигнато по друг начин. Навярно сте наясно колко огромна е дистанцията на снимачната площадка между режисьора и осветителя например. Ние сме на полюсите на йерархическата стълбица. А във футбола сме отбор, за лош пас можеш и да напсуваш партньора си, без да те е грижа режисьор ли е, оператор ли е...
- А вие каква роля играете на футболния терен?
- Десен нападател.
- Не се и съмнявах.
- И в Москва впрочем ритам редовно - два пъти седмично.
- Като “Отче наш”?
- За мен това е светиня. В дъжд, в сняг. Както казват, мачът трябва да се състои. Първо се биеш, а после се кефиш.
- В кефа влиза и марковата “Комдив”?
- Да, водчицата не ни пречи, макар че не прекаляваме с нея.
- Говори се, че никой не може да ви надпие.
- Ами никой още не се е пробвал. И освен това... По-рано можех да си позволя дълъг запой след приключаването на някой филм примерно, а сега просто няма време. Нито за миг не забравям, че на другата сутрин трябва на всяка цена да съм в добра форма. Как да работя, ако съм бодърствал цяла нощ? А да пропусна цял ден за мен е непозволен разкош.
- Говори се, че имате намерение да пуснете нов вид водка със своя портрет като Александър III на етикета?
- Да допуснем, че не аз, а завод “Кристал” има такова намерение... И съвсем не е задължително моят портрет да е на етикета. Може да наречем водката “Юнкерска”. В края на краищата проблемът не е в името, а в качеството на продукта.
- Ще впиянчвате народа?
- Ако се канех да го впиянчвам, щях да пробутам някакво менте, а тази водка е чиста като сълза. Правят я по особена рецепта, която се пази в тайна. Заповядайте на премиерата на филма в Двореца на конгресите - ще ви почерпя.
- Нима ще стигне? Толкова народ ще се изсипе в Кремъл...
- Слушайте какво ви казвам. Щом съм казал: “Ще почерпя”, значи, ще почерпя.

Разговаря Андрей Ванденко









Premiere, 9/1998 г.