Простота и естественост

Седемте последни слова на нашия Спасител на кръста" - оратория от Йозеф Хайдн - "Гега Ню", 1998
Не е чудно, че тази уникална творба на Йозеф Хайдн не се нарежда сред фаворитите на диригенти и звукозаписни фирми. Действително спокойно бихме могли да кажем, че за мащабите и размаха на звукозаписната индустрия регистрациите на "Седемте последни слова" - особено в нейния ораториален вариант, са направо малко. Очевидно и този факт е бил сериозният аргумент за фирмата "Гега Ню" да издаде записа на творбата, при това (като се вземат под внимание аплодисментите в края на изпълнението) записът е от концертно изпълнение, което се е състояло на 14 април миналата година. Защо ли наистина "Седемте последни слова..." не е така "употребявана" от изпълнители и фирми, както например други композиции от жанра? Може би самият характер на една творба за хор, четирима солисти и оркестър, в която седем части (наречени сонати) и две интродукции представят върховната драма на разпятието в най-бавно темпо (предписанията са "граве", "адажио", "ларго", "ленто"). А това безусловно изисква висша степен на концентрация и вглеждане в останалите елементи на музиката, които "правят" експресията на драмата и които я изграждат с невероятна интензивност. "Разчитането" и усвояването на тази особеност на Хайдновото решение предполага един интерпретаторски подход, в който ефектът се създава от интересното и многостранно съчетание на предимно "неефектни", при това преобладаващи качества на музикалния материал. Бавното в темпово отношение развитие се прави в преимуществено тихи динамики, деликатно, тънко взаимодейстиве между хора и солистите, между вокалните и инструменталните линии на творбата.
Може да се каже, че френският диригент Ги Кондет е извлякъл максимума от българските изпълнители - смесения хор "Анимато" (хормайстор Михаил Милков), ансамбъл "Оркестрал" и солистите Бистра Златкова, Галя Павлова, Веселин Христов и Николай Петров. Струва ми се, разковничето на добрия, въздействащ резултат тук е, че Кондет е компенсирал някои несъвършенства на звукоизвличането с общото решение да заложи на естествената емоционалност на своите изпълнители и на онази привлекателна експресия, с която българските гласове генетично са дарени. Инструменталното равнище и академичен перфекционизъм в записите на майстори и познавачи на тази музика като ансамблите на Николаус Харнонкур и Хелмут Рилинг, например, ти дава една великолепна картина на произведението... Но слушателят не е провокиран от изненадите на неочакваното или на неподозираното. Записът, за който става дума тук, има качеството да предава вълнението от една драматична колизия, която хористите и солистите интерпретират "на ръба" на стиловите граници. Но от това само печелят. Защото този вид изразителност е по-близка на натюрела им, на природата на тяхната музикалност. Като прибавим към това и чудесно артикулираната тиха звучност на хора, нюансираното "звукопреливане" на солистите, с едно нонвибрато, което не е фанатично изпълнено, но затова пък с простота и логика, и преобладаващата балансираност на оркестъра, се получава въздействие, което държи слушателя до края на изпълнението. Съществен принос за него има и "саундът" на тонрежисьора Атанас Байнов - в който обемът, отзвучаването и балансът общо създават атмосфера на яснота, прозрачност и на чудесно отразена динамика.


Екатерина Дочева




















Вградени ноти