Кадифе с дантели,
но без злато


В "Златно кадифе" няма нито един мъж. Има мадами. И мъже, които се държат като мадами. Те все са хомосексуалисти.
Иначе филмът на щатския режисьор Тод Хейнс не е пряко посветен на хората с обратни наклонности. Той има претенцията да е нещо далеч по-глобално, философско, екзистенциално и други такива сложни работи. Добре, че към тая му претенция е добавена и лека (само)ирония. В противен случай мазалото щеше да е пълно.
"Златно кадифе" тръгва от случка с Оскар Уайлд и едно бижу, дошло от небето като дар Божи. През вековете то сменя собствениците си. Който го притежава, той става голям творец. И личност, разкъсвана от диктата на нездравия интерес на тълпата и собствените си саморазрушителни инстинкти. Тъкмо драматичното съвместно битие на градивното и съсипателното начало у орисаните за оригинални и силни фигури е главната тема на филма. Или по-скоро би трябвало да бъде, ако "Златно кадифе" не се разпиляваше ненужно в десетки посоки. В него се преплитат реалното и иреалното, суровият репортаж и ефирната фикция, грубият натурализъм и изфинения визион. Накрая се оплитат тъй, че няма измъкване от стилистичната маниерност и фабулна мъглявина.
Става въпрос за глем-рока - течение, възникнало в английската музика в края на 60-те, проникнало в цяла Европа (без източната й част) и Америка през 70-те, и отшумяло в началото на 80-те. Преди да изчезне в чистия си вид, като всяко мощно, макар и преходно явление в музиката, то успява да влезе в сърцата на доста хора. И да моделира живота им - начин на поведение, стил на обличане и т.н. (Същото, което сториха примерно пънкът, хеви-метълът, грънджът...) И, разбира се, да роди митология и да излъчи своите легенди (някои от които по-късно поеха по друг път) - Дейвид Бауи, Брайън Фери, Иги Поп.
Във филма сборен образ на глем-рок иконите под името Брайън Слейд прави актьорът Джонатан Рийс-Майърс. Той обаче е засенчен от "трейнспотинг"-героя Юън Макгрегър. Неговият Кърт Уайлд е много по-въздействащ, а и аналогиите с реални кумири - по-ефектно направени. Макгрегър започва на екрана като ранния Мик Джагър, за да завърши като Кърт Кобейн. Той е основният коз в амбицията на режисьора да не се ограничи в явлението глем-рок, а да прокара мост към музикално-житейски култове преди и след него. В края на краищата по едно нещо всички те си приличат: пътят към славата на най-талантливите им представители често се оказва път към Голгота.
Мостът на Тод Хейнс обаче е от хлопащи дъски. Защото звучи лековато, когато имаш за цел сериозни обобщения, с болезнена преднамереност да акцентираш върху хомосексуализма. И да го развяваш едва ли не като знаме на творческия гений. Така просто гарнираш кадифето си с дантели, дантелки и дантелчици. Но злато няма.

Борислав Колев






















От пръв поглед