Понашенското говорене

Застаряваща нация сме. Извод статистически. Няма начин да не се съобразяваме с тази особеност при всяко обществено дело. Част от радиопродуктите са в духа на някакво изминало време, със съмнителна естетическа стойност. Добре е, че тук-там се намират ентусиасти да пазят ценностите.
На чалга-инвазията "Хоризонт" отговаря с отказ да излъчва песни, които са твърде далече от разбирането за фолклор. В антифолк политиката влиза и "По нашенски" - двучасовото неделно предаване за фолклор с Юлия Цанкова. "Приземено" към народа, както личи още от заглавието. Музиката, подбирана за слушателите, е почти винаги отлична. Сред класическите фолклорни изпълнения се появяват естрадни миксове, сякаш за да подчертаят, че това предаване е отворено за "новото" във фолклора. (Винаги обаче остава доза съмнение в качеството на побратимяванията между поп и народната музиката.) Ползата от такова предаване би трябвало да се търси в две посоки: обръщане към ревностните почитатели на фолклора; възпитаване в "култура на слушане" на фолклор на безразличния слушател.
"По нашенски" е отворено към слушателския глас и обича да го пуска в ефир. Спекулативно, но и не далеч от истината е, че се обаждат главно немлади хора. Те се радват на по-различната стилистика (музикална и словесна) и на възможността за изява в точно такава стилистика. Що се отнася обаче до образователната или "зарибяващата" функция на предаването, нещата не са така светли и ясни.
Песните са точно подредени и за поклонници, и за безпристрастни. Песните обединяват. Говорът би трябвало да превърне в предаване поредицата песни. Той обаче разединява и "разминава" очакванията. Водещата е усмихната винаги - това създава хубаво настроение и се усеща през микрофона. В желанието си настроението й да е в синхрон с разбиранията й за възрожденски характер на народната музика, тя обаче преиграва. Съчинява сложнопроизносими есета, които декламира с люлеещ се глас. Като стил напомня за Георг Краев, който също самоцелно натяква на слушателите знаенето си (иначе неоспоримо негово качество) на остарели думи, срещани единствено във фолклора. Склонна съм да приема, че поклонниците се трогват точно от този начин на водене. Сигурна съм обаче, че той трудно може да накара неразбиращия да повярва, защо си струва да послуша фолклор, а не фолк. (Колкото е близко като заявка "По нашенски" до народа, толкова се словесно извисява, че шанс няма да го достигнеш...) Освен в есетата си водещата въвежда неестествения тон и в разговорите със слушателите. А слушателите, за да са в крак с нея, почват да говорят и те измислици. Това ги стряска, защото не са свикнали да се чуват да приказват така. От устите им се отронват неща, които не са искали да кажат, но са ги казали за момента "добре".
Като следя предаванията по националните ни електронни медии, стигам до извода, че българинът обича кичозния, изкуствен изказ. Хората от "понашенското" говорене очакват да има осезаема разлика между делничния език и този на медиите. Като отговор, при други границата между двата езика се разми до такава степен, че се загубиха редица качества на езика въобще.
Нормалното, не самозабравило се приказване е единственият възможен мост между различните поколения и изкази.

Вяра Ангелова




















От въздуха подхванато