Боб като ритуал

"Боб" е заглавие на текст, написан от Елин Рахнев и предназначен за театър, а не заглавие на поредната му стихосбирка. Само по себе си заглавието е привличащо, защото автоматично отключва асоциативна верига и размножава нейните разклонения към "бита и душевността" на нашия народ. Отдавна част от родна битова баналност, бобът е як знак на българщината, кулинарната й традиция, светли трапезни обичаи и пр. А също (и не само от Славейков насам) е и не по-малко светъл символ на мрачна простотия. И не само това. Разиграването на значенията, сраснали и обраснали бобовия образ, е и фасулска и иронична игра за работещото читателско въображение. Тъкмо чрез играта между предметната реалност на бита и тази на разместващото знанията, спомените и образите въображение се цели и зрителите да бъдат въвлечени, заплетени в тъканта на текста. Но за театралния зрител тази игра сравнително бързо приключва, защото малко от това, което вижда, му помага в умножаването на възможностите за разиграване на метафората на боба.
В публикуваният (в сп."Сезон") текст тази игра се води по-леко - докато пресичаме словесните терени на описанията, направени от двете действащи лица. А тези описания са меки, малко лениви, малко уморени, предметни, попили опоетизирана телесност, еротика, четена поезия и драма... Те тихо и леко иронизират своето знание, разтворено в ежедневие, и отсъствието на страсти... Литературнотехнични и леко невротични, меланхолни и лилиевски безплътни, тези описания разказват за яденето, готвенето, саденето, пазаруването на боба и заедно с това за живота им като експеримент за зачеване. Както и да бъдат интерпретирани, те все изричат всичко, което имат за изричане. На сцената й остава само да ги чуе. Да чуе ежедневното хранене на двойката с боб и Чехов, да чуе как заедно с това са изяли почти цялото време на века - от Първата война насам, - изяли са своите и нечии познати спомени, живота си (фактологично те са на 72) - безплодно. Жената зачева от Пианиста. Децата, наследници на тези ненужни хора (като Чеховите Серябряков и Елена Андреевна), ги няма. Заминали са за Нова Зеландия (Стратиев ги пращаше в Канада). Напуснали са това безплодно място. Образите са много познати, малко нереални и съвсем размити.
Режисьорът Георги Михалков е преобразувал в ритуал описателното говорене на текста, за да го театрализира. Преорганизирал го е във формализираното поведение на двама души, циклично приготвящи своя боб (текстът е променян за тази своя първа театрална премиера). Михалков е посъкратил от говоренето им за Чехов и Елена Андреевна, за да се опита да създаде ситуация, в която описанието на преживяванията да се наслагва. Но тъй като ситуацията не се зарежда с визии, с напрежение между различни реалности или езикови игри, тя се възпроизвежда монотонно. Дори красивозакачливата изтънченост в жестовете и гласа на Мария Каварджикова не е достатъчна, за да зареди образа на жената с нюанси в поведението, с емоционалност и преливаща реалностите на спомените и виденията пластичност. Не са достатъчни и усилията на Валентин Танев, играещ мъжа с присъщата си интуиция за комичното, помнещ музикалните импровизации в Теди-Московите представления или ролята си от Бекетовия "Годо", да превърне думите в игра - в игра на взаимоотношения, водена с чувство за хумор... Описанията зациклят в монотонна образност, без да могат да заиграят в образите на изплелите ги думи. Защото са писани за четене. Фигурата на Пианиста, въведена към финала, е нелепа и излишна, отдавна случила се в разговора на двамата. Музиката присъства в изречения преди това текст - оплодила и жената, и сюжета, и този безплоден век. В скучновата вече (пост)абсурдност на говоренето между двама души на сцената отекват леко "тихи песни" и любима музика, но не и драма. Бобът - холандски, белгийски, прорасъл на българска почва - почуква по пода, в съда на масата, между тях - подрънква в думите на една двойка, без да се въздигне до мощта на обещаната от заглавието метафорична игра.

Виолета Дечева




















Реплика от ложата