Културната политика
- от монолог
към дебат


В началото на декември 1997 година Министерството на културата организира първата от поредица срещи на тема “Българската културна политика: дилеми и перспективи”. На работната среща присъстваха експерти от Съвета на Европа, както и представители на културния живот на България. Тази среща постави и началото на националния дебат по културната политика на България.
На 30 ноември и 1 декември 1998 година се състоя втората национална среща по проблемите на културната политика. За тази една година много неща се промениха, много от предварителните очаквания придобиха по-конкретни измерения, появиха се нови проблеми и бяха приети дълго оспорвани и отлагани решения. Най-голямото предизвикателство в това отношение остава удържането на баланса между тенденцията към самозатваряне в рамките на утвърдените практики и необходимостта от координиране на действията в една неустойчива пазарна среда.
В цялото множество от проблеми и позици бих искал да спра вниманието си на един интригуващ факт. Неговите създатели очакваха той да се превърне в конфликт, при все че дебатът за културната политика вече е факт в българското общество. По време на тази конференция бе разпространен един документ (отпечатан на страниците на в. “Култура”, бр. 50/1998г.), който представлява интерес по-скоро с появата си, отколкото със своето съдържание. Важното все пак е, че като че ли това е първият по-артикулиран опит да бъдат представени специфични позиции в конструиращото се пространство за дебат. Именно затова има смисъл този факт да бъде оценен по-цялостно.
Сред предлаганите тези (по-скоро във формата на викторина - “Знаете ли, че...”, отколкото като реално експлицирани предложения) най-съществено място заемат въпросите, свързани с финансовите параметри на държавната политика в сферата на културата. Необходимото в края на 1996 година, според екипа на Чарлз Ландри, налагане на мораториум върху размера на средствата за култура от държавния бюджет, вече не е актуално, тъй като този обем от средства бе неразривно свързан и с определена структура на разходите. Именно тази структура трябваше да се промени, защото запазването й подлагаше на съмнение самите принципи на една либерална културна политика.
Направено обаче бе нещо по-важно - бюджетът бе преструктуриран така, че чрез освободените средства да бъдат подпомагани проекти за конкретни дейности в сферата на културата. Общият принцип бе - финансиране на проекти, а не на структурите сами по себе си. В условията на една свръхразвита и изцяло държавно субсидирана мрежа от културни институти отстояването на този принцип се оказа трудно, но все пак първите резултати са налице.
Всъщност, финансовите въпроси, поставени индиректно чрез разглеждания документ, насочват отново и отново вниманието към един проблем, който точно дефинира позициите на потенциалните и реалните участници в националния дебат. Специфичният вододел е разбирането за мястото и функциите на държавата в развитието на българската култура и изкуство след един дълъг период на пълно бюджетно субсидиране. Според застъпваното тук становище, най-общо функциите на държавата биха могли да бъдат представени в три основни направления - координация, информация и стимулиране на културното участие.
Относителният дял за култура в държавния бюджет за 1999 година, който също е обект на внимание от авторите на този документ, е по-голям, отколкото средствата, отделени през изминалата година. Би могло дълго да се спори какъв е оптималният относителен дял от брутния вътрешен продукт на една страна във валутен борд, колко пари са необходими на културните институти и кой трябва да ги даде. По-важното е, че практиката на смесеното финансиране (между Министерството на културата и общините) при поддържането на културните институти показа наличието на една важна промяна - местният интелектуален елит и местната власт подкрепиха своите културни институции. Постоянната публика доказа своята преданост към творците, работещи за нея. И може би именно затова един от най-ясно изразените приоритети на една променяща се културна среда в нашите условия би трябвало да бъде съхранението и развитието на регионалния културен потенциал на България. Специфичният културен профил на всеки регион, неговите ресурси и условията за тяхната реализация стоят в основата на една динамично развиваща се културна среда. Постигането на това обаче изисква много усилия за преодоляването на така дълго практикуваната централизация.
Периодичното поставяне на два проблема като непреодолима бариера пред развитието на българската култура предполага определена представа за динамично развиваща се културна среда. Първият проблем са данъчните облекчения, а вторият - независимите фондове за подпомагане на културни проекти. Данъчните преференции не са решение за всички въпроси, защото за да са налице реални предпоставки за подобна финансова политика, би трябвало да съществуват достатъчно цялостни и автономни пазарни субекти. Така дълго и гръмко исканите данъчни облекчения не биха довели до положителен резултат без ефективно функционираща система от културни институти. Формиращият се пазар на интелектуална продукция все още няма нито своята информационна инфраструктура, нито средствата, с които би могъл да моделира отношенията на търсене и предлагане. Липсата на ефективен маркетинг, дефицитите в сферата на управлението на културните институти и традиционното културно потребление задържат темпа на изграждането на достатъчно устойчиви пазарни схеми, чрез които реалната конкуренция би могла да определя приоритетите на културната политика.
Въпросът с независимите фондове стои по подобен начин. Извън Националния фонд “Култура”, предвиден в проектозакона за закрила и развитие на културата, според съществуващата нормативна база няма никакви ограничения за създаването на частни фондове. Липсата на такива фондове в момента е резултат не на законодателни бариери, а на желанието един такъв фонд да бъде разглеждан едновременно и като организация с идеална цел, и като търговско дружество, което би могло да формира печалба. Внушителният брой фондации, създадени по Закона за лицата и семейството, само отчасти разполагат със собствени средства, които могат да разпределят. Високото ниво на икономическия риск в подобен тип начинание кара мнозина да отлагат момента, в който биха се ангажирали в изграждането на подобен тип фондове за подпомагане на културни проекти. А дотогава - остава държавното подпомагане и отделните програми за финансиране на проекти на утвърдените български и чуждестранни фондации.
Но и тук проблемът не е само в малкия брой фондации и фондове за подпомагане на културни проекти. Дори и там, където съществуват някакви възможности за финансиране, количеството и качеството на предлаганите проекти показват дефицита на неизградената пазарна среда за реализиране на една цялостна културна политика.
Авторите на документа отбелязват, че Законът за закрила и развитие на културата не е бил достатъчно пълно обсъден, очевидно пропускайки факта, че това е един от най-дълго обсъжданите законопроекти след този за телевизията и радиото (в над 70 публикации в националния печат, в предавания по БНТ и БНР, в предавания на частните радиостанции и т.н. в рамките на близо една година). По сходни причини авторите са разтревожени от това, че “... докладът на европейския експертен екип няма публичност...”. Само няколко месеца след издаването му на английски език през 1997 година той беше преведен на български и отпечатан в тираж от 1000 екземпляра. Самите експерти от Съвета на Европа изразиха изненадата си от този факт, тъй като на други места преводът на националния език се е забавил с години.
На самостоятелна пресконференция още през 1996 година бе представен другият, аналогичен доклад - този на Института по културознание, който винаги е бил на разположение на всеки, който се интересува от цялостни анализи и прогнози. Но проблемът е именно в това, че подобни въпроси трудно попадат във фокуса на общественото внимание, тъй като медийната среда се оказва непроницаема за информация, различна от съществуващите или измислени интриги и клюки.
Примерите за тежкото положение на отделните изкуства, акцентирано в документа, се фокусират върху линията на отношението културна администрация - частна инициатива. Очевидно състоянието на частните галерии не би могло да е проблем на държавната администрация в един нормално функциониращ културен пазар. Не липсата на търговска площ за продажба на книги, а ограниченото търсене е истинският проблем на книжния ни пазар, защото при толкова много частни издателства самата търговска площ не би могла да бъде проблем. Липсата на книжарници е по-скоро липса на готовност сред представителите на частната културна инициатива да инвестират в нещо по-постоянно от дървената (или метална) масичка на площад “Славейков”.
Реално съществуващата мрежа от читалища в България продължава да бъде много повече пространствено, отколкото функционално пригодна за стимулиране на местния културен живот. Проектът на Програмата за развитие на ООН и на Министерството на културата за развитие на читалищата в България дава добри резултати, но именно читалищата са ярко доказателство за това, че наличието на законова база не е достатъчното условие, за да съществува пълноценно една институция.
Тенденцията към депрофесионализация е като че ли единствената тревога за творците, изразена пряко в личната позиция на авторите. Това е проблем не само за творческите професии, а за почти всички сфери на интелектуалния труд. Неговото преодоляване няма да бъде по силите на всички, нито това ще стане скоро. По-важното е, че именно в тези условия онзи, който наистина иска да прави култура или наука, може да осъзнае реалните перспективи и да оцени собствените си възможности много по-добре, отколкото преди пет или десет години.
Дебатът в своята истинска част, след едно дълго и многоречиво предисловие, вече е започнал и трябва да продължи. Много важно е в този дебат да се откроят и да се легитимират в публичното пространство реални интереси. Той не би могъл да остане “закрепен” в нито едно от трите нива, които ни предлагат авторите от семинара по проблеми на културата - държавна администрация, интелектуалци и общественост. Истинската му същност е в координацията между тях, в непрекъснато увеличаващия се обем и качество на информацията, която се разменя между тях, и в зараждащите се модели на културно участие сред българската публика. Именно тук е истинската роля на държавната политика при изграждането и развитието на българската култура.

Д-р Антоний Гълъбов



























Бел. ред.:
С настоящата публикация продължаваме поредицата,
свързана с националния дебат по културната политика на България.