Какво се случва
с българската култура?


Най-напред за “високата” (елитарна, “литературна”) култура - едно безспорно ценностно понятие. В посткомунистическата епоха тя стесни базата си като персонал и институции, изгуби голяма част от влиянието си и изпадна в състояние на колапс. Нещо повече, нейното разграничаване и отграничаване от “ниската” (простонародна, масова) култура стана трудно удържимо и тя като че ли се срути до нивото на последната. Това се дължи на факта, че след държавния социализъм отслабнаха или изобщо бяха премахнати инстанциите, които бдяха за разграничаването между “висока” и “ниска” култура (което се преплиташе с разграничението “официална” и “неофициална” култура). Държавните културни институции като институти, музеи, художествени галерии и пр. днес едва живуркат. Критически инстанции като художествени, творчески, конкурсни и пр. съвети, комисии, журита и пр., които преди не само налагаха идеологически “правилната линия”, но и съблюдаваха някои критерии за художествена стойност на творбите, днес са на изчезване. Спряха да действат и различните дисциплинарни механизми, които изтласкваха “ниската” култура в “ъндърграунд”, т.е. “под земята” (напр. подвизаващият се едно време като “Хисарски поп”). Както е известно, концепцията на държавния социализъм изобщо беше за “издигане” на масовата култура до високи художествени образци, разбира се, дефинирани и селекционирани по определен начин. Тази политика се провеждаше чрез насърчаване (и материално стимулиране) тъкмо на високата култура, докато “простонародната” култура биваше маргинализирана чрез лишаване на достъп до медиите и пазара и дори чрез дисциплинарни мерки. (Наистина, съществуваше стилизирано и авторизирано “народно творчество” или “фолклор”, което в действителност - по начина на създаването му, ако не по изпълнителите, принадлежеше към “високата култура”.) Нека това не се схваща като защита на културната политика на държавния социализъм, която не допускаше алтернативност (и през ранния период смазваше всяко инакомислие), а само като критика на сегашното състояние на нещата.
Какво стана след държавния социализъм? Дойде пазарът. И той направи своя избор, който - естествено, е изборът на масовата (”народна”) култура. Въпросът е какъв тип култура е това? В нашия случай тя се оказа - нещо, пред което сме си затваряли очите - предимно ориенталска култура на “чалгата”, сладникавия ритъм и кючека (а съвсем не “фолклора” от комунистическо време). И ако на въпроса: Запад или Изток? днес повечето наши политически дейци казват Запад, то битовата култура дава тъкмо противоположен отговор.
Трябва ли да се съжалява за подобно състояние на нещата? Въпрос на вкус и ценности, и на възпитание в определен вкус и ценности. Със сигурност може да се твърди само, че творците на новата българска култура са били привърженици на “европеизирането”, т.е. издигането в еталон на високи европейски културни образци, считани за “световни” и “универсални”, и че повечето от днешните културтрегери са възпитани в същата културна традиция. Но с времето е възможно това да се промени.
В чисто социологически план причините за безсилието на високата култура са ясни - те се дължат на материалното изпадане на нейните носители и на финансовата слабост на образователните и културните институции, а оттук културната сфера загуби и обществен авторитет. Посткомунистическата криза и разруха засегна особено силно тъкмо хората на изкуството, науката, т.е. на “високата култура”, които преди бяха почти изцяло на бюджетна издръжка. Съкратеният по ред причини бюджет ги отритна (както отритна и много от “социално слабите”), а прохождащият и все още “див” и “пиратски” пазар на културни творби просто не може да ги издържа. При това той ощетява тъкмо стоящите в началото на производствената верига автори на творбите, които са безпомощни да защитят правата си върху интелектуалния продукт (от който по правило се възползват звукозаписни фирми, мениджъри и импресарио, разпространители, занимаващи се с “реализацията” на продукта, и пр.). Но и без друго пазарът за български автори - творци от различни сфери, е крайно ограничен, сведен често до техния собствен и съвсем безпаричен кръг. Пазар у нас има (тук не говоря за преводните жълти и розови романи и за незаконно копираните дискове) само за учебници и учебни помагала, както и за “фолк” творби от рода на “Червена шапчице, ела/ела при мене във нощта/ аз твойта кошничка сега/ ще я напълня с яйчица.” При това положение културтрегерите се оказват в невъзможност да крепят не културата, а дори самите себе си (и много напуснаха по принуда “полето” на културата - насочвайки се към по-практични полета - зеленчукови и други подобни). В нашенски условия, противно на теорията на френския социолог Пиер Бурдийо, интелектуалният капитал не може да се превръща в паричен (наистина, и паричният капитал не се поддава на обръщане в символен, а клони към физическата сила).
Съществува възгледът (на Георги Гачев) за ускорено развитие на българската (”висока”) култура, според който тъкмо поради своята закъснялост, тя ускорено и сгъстено преминавала през стадиите на европейския културно-исторически процес. А също едновременно и синхронно, доколкото у много български творци и произведения могат да се видят белезите на различни и разновременни епохи на културата и интелектуални стилове. Наистина авторът уточнява, че тогава те не се възпроизвеждат в чист вид, че се среща синкретизъм (в смисъл на причудливи и парадоксални съчетания) и анахроничен енциклопедизъм, дължащ се на изостаналост (“симптомът Берон”). Като оставим настрана проблематичната метафорика на времето и идеята за повторението на вековното европейско развитие в българското, подобно положение на нещата може да има и друго, далеч по-прозаично обяснение. С не по-малко (и може би дори по-голямо) право може да се каже например, че културните процеси у нас не могат да се разгърнат и остават незавършени, в “наченки”, във вид на “зародиш”. Това се дължи не само на липсата на време, а и на подходящи условия, особено за “висока култура”. Последната изисква развита градска и бюргерска среда (днес - средни класи), творчески общности и - при липсата на достатъчен пазар - някаква държавна подкрепа. Българските условия обаче предоставят твърде слаба почва за разгръщане на култура над и отвъд битовото всекидневие. А специално чуждите културни (и научно-хуманитарни) присадки се хващат трудно и повърхностно и дават слаб плод. И как би могло да бъде иначе, когато те са породени от други условия и са резултат от “самодвижещи” се културни процеси там, а у нас се привнасят като “моди” по силата на авторитета на “чуждото”; и на сурово битовия фон стоят като гола претенция. От друга страна, родната действителност е давала и дава изобилен материал за сатира и ирония, и оттук развитието на политическия фейлетон, комедията, абсурдисткия театър, есеизма и пр. И причудливости като Радичковите.

* * *
Може да се говори и за частични култури като например политическата култура, културата на бизнеса, професионална култура, битова култура и пр. Няколко думи за тях. Политическата култура на посткомунизма може да бъде описана като култура на политическото плячкаджийство, при което политическата власт се експлоатира чисто икономически от онези, които я притежават в момента (на централно и местно равнище) за самообогатяване по всевъзможни начини - комисиони от заеми и сделки, разгръщане на собствен (или роднински) бизнес под защитата на заемания пост (в партийна йерархия, имунитета на народен представител и пр.), извършване на платени политически услуги на изцяло или полукриминални “бизнес”-групировки, превръщане на държавния пост в брънка от престъпна верига (както в митниците), продаване и препродаване на всевъзможни “разрешения” и легализации на доходоносни обекти и дейности, пряко присвояване на държавни средства, разните форми на корупция, личен дял в приватизацията и пр. Американският термин за подобно състояние на нещата от едно отдавна отминало там време е “плячката на властта” (spoils of office”), а у нас по-рано се е говорило за “държавна ясла”, “държавна зестра” и подобни. Но по мащаб и задушаващо въздействие върху стремящия се да действа относително законно и днес, както и по деморализиращо въздействие върху обществото като цяло, посткомунистическата епоха надминава всичко познато от нашето минало. Преобладаването на държавния сектор в икономиката дълго след обявяването на “структурната реформа” (и все още) даде възможност за изстискването му по всевъзможни начини под политическа егида (и с дял за политическия протектор), като всяка смяна на властта обяснимо повличаше смяна на назначаемите от министерствата шефове на големите държавни предприятия (и съответна смяна на облагодетелстваните). Положението постът в държавната бюрокрация да се схваща като икономически оползотворим (и колкото е по-висок - толкова по-добре) естествено води до ожесточаване на политическите борби за власт, до безпринципни и непоследователни коалирания и разцепления, а също до преследване на политическите противници. Политическата култура на посткомунизма включва и политическото партизанство, т.е. уволняване и назначаване на чиновници по чисто партиен принцип (а не според способности и работа) и политическа протекция на “своите” дори когато те са корумпирани.
Що се отнася до културата на бизнеса, досега в нея господстват грубото насилие (на т.нар. силови групировки), измамничеството (спрямо клиенти и държава) и нелоялната конкуренция. Вместо прокламирания свободен пазар и движеща се в законови рамки икономическа дейност - насилствено монополизиране на пазара и на всякакви доходоносни дейности и обекти. Това не е модерният рационален, почиващ върху методична дейност и пресмятане на риска и печалбата тип капитализъм, а някакъв вид груб плячкаджийски капитализъм, процъфтяващ върху беззаконието и липсата на ред, корумпираността на държавните служители и абдикацията на държавата от нейните функции изобщо. Ненапразно знак на нашата посткомунистическа бизнес-култура станаха... борци, наложили бруталността като стил на “икономическо” действие.

* * *
У нас съществува и професионална култура. Това е култура на високи технологии (”хай тек”) и (високо)класни компютърни и други специалисти, завещана от времето на държавния социализъм, когато науката се поддържаше от бюджета, а хората не можеха свободно да напускат страната. Наистина, през последните години много от мозъците “изтекоха” по света, но някои остават и у нас. Остават, за да се мъчат в слабо организираната и високо рискова среда, в която нищо не е сигурно, надеждно и калкулируемо, като се започне от наличието на електричество, вода и комуникации и се стигне до действието на законите и личната безопасност. При това положение професионалната култура образува островчета сред морето от непрофесионализъм, некомпетентност, незаинтересуваност и мудност.
А над всичко господства битовото всекидневие. Характерно за него е пълното обемане на времето от грижата за прехраната, разцвета на натуралните икономики на бурканите, на “направи си сам” и на взаимните услуги в избягване на посредничеството на парите. Все икономики на оскъдицата. И това битово всекидневие оплита всички или почти всички - само у нас, например, могат да се срещнат учени, които правят кисело зеле и туршии за “зимнина” (буквално - за да могат да презимуват). Хора, които са свързани с целия свят чрез Интернет и електронна поща, и такива, които са отдадени изцяло на борбата за оцеляване - ден за ден и за единия хляб (понякога това са едни и същи лица). Надали може да се измисли по-голям контраст и съвсем не е ясно коя е “неадекватната” на условията страна. Подобни аномалии и парадокси са възможни поради универсалния и всепроникващ характер на съвременните технологии и комуникации и относително високото ниво на образованост и квалификации в нашата страна, напук на грозното икономическо положение. Пост-модерно и пред-модерно съществуват у нас в едно наистина неудобно съжителство...

* * *
Ако говорим за култура като стилове на мислене и “светогледи”, у нас днес едновременно съществуват поне няколко типа култури - националистична, комунистическа и такава, която търси на Запад модели и образци на общество. Националистичната култура е, общо взето, концентрирана върху “своето” и върху миналото и малко се интересува какво става в Европа и по света (а когато се интересува, го тълкува изцяло в термини на национални борби и господство на “велики сили”). При това за националиста е характерна непоколебима убеденост в собствената правота и усещането за онеправданост (от чужди сили), както и насочването на всички недоволства към някакъв Друг (Враг) - външен и вътрешен. А също силна емоционалност на “любенето и мразенето”. Мисли се главно за (висока) политика и дипломация, при затъмняване и елиминиране на икономическите и социалните проблеми. Национализмът е особено силен сред “македонстващи” (”автономисти” и “върховисти”, т.е. привърженици на българската кауза) и сред бивши комунистически среди. И проблемът е, че на Балканите национализмът изглежда винаги оправдан от обкръжението, а всичко останало - политическа наивност.
Нео-комунистическото мислене пък схваща света в категориите (и идеологемите) на държавно-социалистическата епоха и от времето на студената война. То бленува за стария обществен ред с неговата почиваща върху полицейщина “сигурност”, с относителната социална изравненост и осигуреност на екзистенц-минимума, патерналистката “социална държава” и пр. Във външнополитически план това мислене вижда съюзник отново в Русия (отказвайки да разбере промяната във външния свят и в нея) и има за враг Запада. То забравя или не се интересува от цената на старото положение, от неговите необходими предпоставки, както и от това, че то е спряло развитието. Носител на тази култура естествено са много от свързаните със “стария режим” и впоследствие изтласкани от обществената сцена хора. Но към миналото носталгично гледат и множество хора, чието положение след комунизма се влоши и очакванията им бяха измамени. Тази интелектуална култура е продължение на социалистическия мисловен свят в новата епоха, когато неговите термини са още по-неадекватни на действителността (оттук усещането за архаичност, когато несподелящ това мислене човек се сблъска с него). И двата тези мисловни стила са силно догматични, недиалогични и дори некомуникативни и блокират изцяло, когато е необходимо, по-широко разбиране, аргументиране, поставяне в положението на друг, релативиране на позициите и пр.
Що се отнася до ориентирания към Запада стил на мислене, той е по-гъвкав и обикновено почива върху някаква запознатост с “цивилизованите страни”, издигани в модел и образец за България (и в нормативна мярка за критика). Но пък това води до пожелателност, липса на реализъм и оттук неудовлетвореност. Този начин на мислене изпада в някои противоречия и фрустрации, дължащи се на хладното отношение на Европейския съюз към България и на компенсаторната потребност от позитивна национална идентичност в индивидуален план, особено при сблъсъка на идващия от нашия свят човек с унизителните процедури, подценявания, изключвания и отхвърляния на Запад. Отделно от това са симулациите на западна ориентация като политическата демагогия, играеща върху позитивния образ на Запада, а в личен план често срещащото се парадиране с “чуждото”, зад което се крие просто желание за самоизтъкване (а не някакъв опит и знание). Диалог между трите култури е невъзможен, както може да се наблюдава по тоталното разминаване във възгледи и начин на мислене на всички форуми, където са събирани техни представители.

* * *
У нас съществуват, разбира се, и етнически (и религиозно) диференцирани култури. За отбелязване в това отношение е, че най-многобройните малцинствени култури - на турци, помаци и особено цигани - са белязани от господстващата култура със знака на изостаналост и примитивност. Те се схващат като резервати в националната българска култура и като непредставителни за нея. Напоследък чуждият интерес (и финансиране) ги извади на бял свят и им даде известна гласност. Времето, когато можеха да бъдат изолирани в “гета” в градовете и в отделни райони на страната, свърши и сега те се движат свободно в разните сфери на обществения живот. При това в посткомунистическите борби за оцеляване някои (по правило непрестижни или незаконни) икономически дейности къде доброволно, къде поради изтласкване от други сфери бяха засебени за етнически малцинства. Пример е заетостта на турци и помаци в отглеждането на тютюн, докато циганите открай време стават чистачи и хамали, а след комунизма се захванаха с фалшифициране на спиртни напитки. Може да се каже, че мултиетничността и мултикултуралността на българското общество изпъкват все повече, колкото и болезнено да е това за някои и каквито и реакции да буди то (като в съдържащото културно подценяване определение “цигания”).

* * *
Състоянието на посткомунистическата ни култура - и тук имам предвид най-вече нейните по-популярни, медийни форми - се характеризира най-общо с отсъствието на каквато и да е организираност и йерархия, изобщо на свързаност и подредба, състояние не на културна децентрираност (предполагащо все пак наличието на “център”) и алтернативност, а на тотална безформеност и хетерогенност. Това дори не е “кич”, който търси съзнателно художествен ефект, а културен миш-маш, стигащ до пълен нонсенс. От гледна точка на “високата култура” сме изпаднали в някакво безкултурие или ниска културност. И то въпреки някои “авангардни” форми на театър и живопис - но “авангардът” всъщност предполага културен истеблишмънт, а тъкмо той загива материално и професионално днес. Съзнавам, че като говоря така, се излагам на обвинения в културен консерватизъм, но заемам тази позиция съвсем преднамерено - за да има авангард и критична алтернативност, трябва първо да има истеблишмънт, грижещ се за престижа на културата (и задаващ някаква йерархия на стойностите в нея). Далеч съм от това да оплаквам старото културно единство, наложено чрез официална идеология, която налагаше единен “смисъл на света” и филтри за тълкуване на явленията. Но едва ли и липсата на всякакви обединяващи нишки, на общи културни цитати, референции и авторитети е признак на добре функциониращо общество и публичност.
Причините за подобно състояние на културата са много. Отчасти то е ефект на медийното “отваряне към света”, довело до приемане на новини с други акценти и приоритети (и на културно деградиращи сълзливи телевизионни поредици и поредици от поредици). Също на предпочитането на приемани чрез спътник чужди телевизии при пълната нищета на българската. Но липсата на що-годе центрирана и йерархизирана българска култура днес се дължи най-вече на споменатия колапс на оставената без подкрепа “висока култура” (съответно на безсилието на нейните носители) и на доминацията на силно ориентализираната масова култура, а също на разпластяването на културата по вече разгледаните начини. Разпаднахме се културно така, както се раздалечихме социално и се разбягахме пространствено (чрез емиграция). Остана да ни свързва само всемогъщата битова култура - културата на консервата собствено производство.

P.S. Току-що бях написал този текст, когато слушах концерта на “Щурците” за 30-ата им годишнина - истински културен празник. Знаменателно концертът бе прощален.


Румен Даскалов





























Румен Даскалов,
авторът на тази статия, е преподавател в Центъра по културология на СУ “Св. Кл.Охридски” и автор на излезлите наскоро книги “Между Изтока и Запада. Български културни дилеми” и “Нещата наоколо. Наблюдения и размисли върху промените”.