Възстановяване
на нарушения консенсус


Книгата на Михаил Неделчев “Раздробяване на наивния консенсус” отново (за кой ли път през последните години!) спира нашето внимание върху едно понятие, станало емблематично за демократичния ни преход - консенсус. Разбира се, книгата не изневерява на традицията консенсусът да се изследва преди всичко в областта на “политическото” - като вид “съгласие”, “диалогичен акт”, “рационално постигане на смисъла”, “обединителна инициатива”, “плурализъм”, “зачитане на правото на противника да съществува”, “толерантност” и др. между политическите партньори или опоненти. Михаил Неделчев е разочарован от “лошата българска ориентация към консенсуса”, при която “контактът се осъществява само в сблъсъка”, “диалогът се изключва по принцип” и “консенсусът се превръща в своята противоположност”, а именно: консенсус да бъде продължено статуквото на политическото противопоставяне, еднакво удобно за воюващите страни - според автора именно този “консенсус” трябва да бъде раздробен и дори разрушен.
Убеден, че общественият дебат по въпросите на консенсуса не бива да прекъсва, мисля, че би било полезно, ако дебатът надхвърли сферата на политическото. Например, поставяйки въпроса на една по-широка плоскост, Лефевр разглежда консенсуса като вододел между две фундаментално различни етически системи: едната - стремяща се към съгласие и толерантност, уважаваща различното, допускаща компромис, при който и двете страни съхраняват своето лице и достойнство; другата - безкомпромисна и авторитарна, подчиняваща малцинството на мнозинството, нетърпяща инакомислието, решаваща конфликтите или с победа, или с поражение, но никога със съгласие. Признавайки, че у всеки от нас живеят кодовете и на двете етически системи, той счита, че единната култура не може да съдържа два толкова противоречиви образци и затова се изгражда върху един от тях. Тогава общество, в основата на което е втората система, неминуемо става тоталитарно - там, където има толкова много безкомпромисни герои, неизбежно започва война на всеки срещу всеки. Обратно, истинската демокрация е възможна само в общество, основано на такава етическа система, при която достигането на съгласието издига личността в собствените очи (и в очите на другите) в по-голяма степен, отколкото достигането на целта. Или, както казваше Джон Ф. Кенеди: “начинът да вървиш напред, е да вървиш с другите”...
Така различни гледни точки по въпроса за консенсуса хвърлят понякога неочаквана светлина върху него. Стимулиран от подобна възможност, ще се опитам да ситуирам проблема на едно неочаквано място: в архитектурната среда. Впрочем, защо да е толкова неочаквано - нима всеки от нас няма горчиви спомени не само от политическата, но и от архитектурната нетолерантност (най-често втората е естествено продължение на първата)? Нима няма достатъчно доказателства, че пространствената среда, която ни заобикаля, е модел на обществото, отразяващ и най-интимните, понякога старателно прикривани социални механизми? Действително средата, която сме наследили, отразява цялата многоцветност на досегашното обществено битие - тя може да включва среди от различно време, свързани с различни етноси, служещи на различни религии, инспирирани от различни идеологии, предназначени за различни функции и начин на живот, изразяващи различни естетически идеи. От гледна точка на обществото (а от тук - и на архитекта), тази противоречива, конфликтна, разкъсана съществуваща среда трябва да придобие интегритет и организация, адекватни на актуалните социални потребности. Новият архитектурен/урбанистичен модел трябва да разреши конфликтите в тази наследена от миналото среда, да създаде равновесие в нея, да даде ориентация към бъдещето. Това може да се осъществи с различни подходи.
Анализът на архитектурния исторически процес от гледна точка на подхода към наследената среда дава възможност да бъдат условно обособени две основни линии на архитектурно мислене и поведение:
Едната - линия на приемственост - отразява готовността за диалог и компромис със съществуващата среда, респект към нейната памет, контекстуалност, толерантност и съгласие между противоречивите пластове, интереси, функции, идеи. Да наречем това архитектурен консенсус в средата. Класически символ на това качество е Рим - вечен, защото чрез подобен вид консенсус е съхранил своите стойности за бъдещето.
Втората - линия на прекъсване, отразява подценяването, дори нихилизма по отношение на съществуващата среда, отказа от консенсус, нежеланието за диалог и компромис, противопоставянето, стремежа към радикално нови пространствени модели, заличаващи паметта на средата, постигащи равновесието в нея чрез налагането на изцяло нов архитектурен ред.
Вековната характеристика на архитектурната среда по българските земи до 50-те години на нашия век отразява по-скоро първата линия - иманентната готовност за приемственост, диалог и компромис по отношение на наследената среда - една толерантност към епохи, стилове, култури и религии, оцеляла въпреки пораженията, нанесени от нашествениците. В съхранените примери тази среда притежава пространствен континюитет - например възрожденското селище е резултат от истински консенсус между интереси, начини на живот и пространствени представи на хората. Нещо повече, българските вечни градове като Пловдив, София, Несебър, Кюстендил, Стара Загора и др. притежават и континюитет във времето, тъй като съхраняват в своята дълбочина многобройни архитектурни пластове (праисторически, тракийски, антични, византийски, средновековни, османски, възрожденски, следосвобожденски, съвременни), съжителстващи в урбанистичен плурализъм - истински културни кладенци!
Наистина, до края на миналия век това бе все още един спонтанен, “наивен” консенсус в архитектурната среда. Но по-късно, когато европейският възглед за приемствеността доби по-ясни доктринални форми, младата българска държава чувствително реагира с едни от първите в Европа закони за опазване на културното наследство (от 1890 и от 1911 г.). Всъщност, консервационната идеология цели именно консенсуса между архитектурните исторически пластове - като резултат от преосмисляне на миналото и толерантност към неговите послания.
Посоченият дух на приемственост в българския архитектурен пейзаж е толкова силен, че е наистина необичайно, когато през 50-те години се появява една съвършено нова линия на архитектурно поведение: линията на прекъсване и нетърпимост към наследената среда. Нейният първоначален тласък е чисто политически, свързан с установяването на комунистическата власт в България. Оруел обяснява този политически интерес към миналото така: “Който управлява настоящето, управлява миналото; който управлява миналото, управлява бъдещето”. Новата комунистическа власт иска да покаже, че историята прекъсва и започва отново, че старото е обречено и че върху неговите руини ще бъде изграден един нов свят (”Ще строим живота нов!”). За тази цел са нужни демонстративни актове на прекъсване: ритуално е взривена Часовниковата кула от ХVIII в. в Карлово, като “останка от черното минало”. Нужен й е нов архитектурен модел: V партиен конгрес лансира архитектурата на социалистическия реализъм (”социалистическа по съдържание и национална по форма”, задължително “жизнерадостна” и “разбираема”), а чрез новия център на София (”жизнерадостен”?) е узаконен духът на авторитарния, силов урбанизъм, скъсващ с контекста, налагащ нов и съвършено чужд модел на спонтанно развиващата се до този момент среда. Архитектурата на бъдещето трябва да бъде “монументална и величава”, изградена “завинаги”; старите хармонични и мащабни градски площади - да се превърнат в обширни ритуални пространства, където масите се струпват, растат и се превръщат в “отворени маси”, по смисъла на Канети (”Хитлер срещу Шпеер”). Архитектурата на миналото трябва да бъде коригирана, допълнена и хиперболизирана, за да съответства на величието на настоящето.
Така някогашният консенсус в архитектурната среда бе нарушен, паралелно с формирането на една нова етическа система, провокирана от политическото, но проникваща навсякъде и във всичко.
Разбира се, би било твърде просто, ако приемем, че архитектурата от това време е само еквивалент на една политическа система или ако я отнесем единствено към нейния съветски еталон. Мисля, че тя има по-дълбоки, по-трайни корени. Вероятно в нея политическата утопия се свързва с архитектурната утопия, винаги ориентирана към изграждането на радикално нови светове, към победата на реда над хаоса - идея с магнетична привлекателност за архитекта. Също - и със социалната утопия, която внушава, че архитектурната среда сама по себе си е способна да промени обществото. А не на последно място - и с философията на архитектурния рационализъм, съдържаща убеждението, че се поставя началото на един нов архитектурен ред, който не е продължение на досегашния, а радикално го променя; който не допуска “тайни флиртове с историята” (Наги) и слага “кръст на миналото” (Дзеви). Вероятно на дъното е и вечният архитектурен егоцентризъм, отразяващ представата за божествената роля на архитекта да създава нови светове, да налага нов порядък върху “хаоса на реалността”. Така професионалните амбиции на архитекта да създава нови пространствени модели изненадващо се съчетават с политическите амбиции на тези, които утвърждават новия политически модел.
И все пак трябва да признаем, че в България посочената вековна толерантност към наследената среда не позволи радикалното приложение на твърдия тоталитарен архитектурен модел. Виждаме как тук той се пропуква, трансформира, смекчава, за да се съобрази в определена степен с историческата урбанистична структура и да включи фрагменти от други исторически пластове: антични - например в пешеходния подлез на софийския център; средновековни - ротондата “Св. Георги” в двора на Президентството, или възрожденски - църквата “Св. Петка Самарджийска”, нарушаваща строгата парадна ос на центъра. Можем да си представим, че архитекти като Цолов и Васильов (автори на изградената преди войната Българска народна банка в София - един еталон за приемственост и контекстуалност) са изпитвали мъчително раздвоение между идеологическата принуда и професионалните принципи - чувстваме го в тяхната Национална библиотека (1953), чиято предна фасада е издържана в духа на официалната доктрина, докато задната е едно плахо обръщане към европейския рационализъм.
При тези условия напълно закономерна бе и липсата на съгласие между консерватори, от една страна, и творци на новата архитектура - от друга. Първите, верни на консервационната идеология и нейната най-нова доктрина - Венецианската харта на ИКОМОС (1964 г.), продължаваха да защитават принципите на приемствеността при новата архитектурна вълна - така бяха спасени от унищожение стотици ценности, съхранена бе традиционната структура на много селища. От своя страна част от творците на новата архитектура се отчуждиха от историческата среда и, поощрени от екстензивното селищно развитие, предпочетоха Tabula rasa на свободния терен и монопластовите архитектурни структури. (Разбира се, имаше и друг тип архитекти, чувствителни към историческия контекст.) Конфликтът между двете страни провокира двете противоположни крайности: фетишизма - обърнат изцяло към миналото - и нихилизма - обърнат изцяло към бъдещето; по същество идентични, макар и с различен знак. От този конфликт пострадаха както новата архитектура, която бе лишена от богатството на историческите напластявания, така и наследените културни ценности, в подхода към които не бяха включени изразните средства на съвременния архитектурен език. Пропуснати бяха ценни шансове за успешен диалог на новата архитектура с наследените исторически пластове. И когато през 80-те години властите предприеха радикални урбанистични операции в редица селища (Пловдив, Бургас, Шумен, Сливен и др.), целостта на историческите центрове бе тотално застрашена. Именно тогава консерваторите направиха първи опит за постигане на урбанистичен консенсус, като лансираха нов инструмент за диалог с урбанистите - урбанистичните планове за опазване. Властта не ги узакони - те биха били пречка за свободата на местните партийни лидери да наложат радикални урбанистични модели според собствените си представи и интереси. Това бе времето на трудните битки на консерваторите и на стремежа им към консенсус за спасяването на редица културни ценности: градски центрове (Бургас, Пловдив, Сливен, Варна, Благоевград), ансамбли (Ботаническата градина и Арсенала в София), археологически зони (Русенски Лом) или за запазването на автентичността на паметниците (църквата “Св. 40 мъченици” във Велико Търново) и др. Някои от тези битки бяха предварително загубени, но други - все пак спечелени в диалог с архитекти и урбанисти, притежаващи контекстуална нагласа и чувствителност към паметта на средата.
Политическите събития след 1989 г. промениха много неща - настъпи процес на демократизация, на отхвърляне на старите тоталитарни структури, на откриване на пътя към пазарната икономика, на плурализъм на видовете собственост, като частната получи качествено нова роля. Това бяха нужни и желани промени. Но възстановен ли бе нарушеният консенсус в българския архитектурен пейзаж? За съжаление не, въпреки обнадеждаващите прояви на най-новата архитектурна вълна, включваща и последното архитектурно поколение. Причините за това са различни.
Преди всичко острата политическа конфронтация в един екстремен преходен период трудно може да стимулира обществена нагласа за консенсус. Както отбелязва Михаил Неделчев, в политическата битка апелът към консенсус звучи зле: като съглашателство и нежелана легитимация на противника. Там е нужно ясно политическо обозначение за “край” и “ново начало”, за “победа” и “поражение”. Тази логика е разбираема, но до момента, преди да напусне областта на политическото и да започне да се глобализира. Тогава се появява образът на “четиридесет и пет годишната черна дупка”, на “несъстоялия се живот” и желанието той да се изживее отново, но вече “правилно”, без атрибутите на миналото, без знаците на старата презряна митология - в биографиите, в бита, в архитектурната среда, навсякъде. Очертава се рискът да бъде изтрит цял един исторически пласт в средата, без преосмисляне на историята, без селекция на частта от миналото, която би могла да бъде полезна и поучителна за бъдещето. Разбира се, тази селекция е болезнена. Но благодарение на нея е съхранен за бъдещето “Освиенцим” - признат за световно културно наследство, а едропанелната “Карл Маркс алее” в Берлин - една абсолютна еманация на социалистическия реализъм - бе обявена за национален паметник на културата на нова Германия. Смисълът на тези драматични прояви на консенсус в центъра на Европа са да не бъде лишена средата от натрупване на памет и от историческа контекстуалност, да не бъде обречена на амнезия.
От друга страна, новото време създава нови проблеми, допълнително ограничаващи възможностите за постигане на консенсус в архитектурната среда. Например, настъпилият плурализъм на собствеността наруши досегашното изкуствено поддържано равновесие в рамките на единната и неделима социалистическа собственост върху средата и предизвика неовладяни противоречия. Ако преди 54 години Часовниковата кула в Карлово бе взривена с политически подтекст, то през 1995 г. Старото кметство на София бе взривено вече с чисто комерсиални мотиви, произтичащи от интереси, свързани със собствеността. Цели градски части (например квартал “Лозенец” в София) загубиха своя ценен традиционен облик под натиска на безогледна строителна експанзия; много архитекти капитулираха пред вкуса на малокултурни новобогаташи - вече по силата не на политическа, а на икономическа принуда. Деградацията на Старинния Несебър е тъжен резултат от липсата на консенсус между държавните, общинските и частните интереси за съдбата на световния паметник. Нима градове, световни паметници, като Авиньон (Франция), Залцбург (Австрия), Бамберг (Германия), Флоренция (Италия), Кордоба (Испания), Единбург (Великобритания) са по-малко подвластни на законите на пазарната икономика, та са съхранили своята културна идентичност и достойнство? Не, просто напредналите граждански общества отдавна са открили разумни закони, правила и механизми за постигане на консенсус между противоречивите (и там също!) собственически интереси, а третият сектор - неправителствените организации, играе ролята на разумен коректив при тяхното хармонизиране в рамките на обществения дебат.
Трябва да оценяваме тази липса на консенсус не само според тясно-егоистичните интереси на нашето поколение, а и в контекста на “нравствения пренос” на ценностите между поколенията изобщо. Посланията от миналото в средата са само временно в нашите ръце, за да бъдат предадени автентични на бъдещите поколения - идеята за този междупоколенски консенсус е в основата на Венецианската харта на консерваторите. Впрочем консервационната наука и практика дава ценни поуки далеч не само в строго професионалната сфера, особено когато въпросът е за възстановяване на нарушени стойности.
С други думи, необходимостта от възстановяването на нарушения консенсус в средата произтича преди всичко от нашите отговорности пред бъдещето, тя е важна и за самите нас повече, отколкото можем да си представим. Разбира се, би било илюзорно да очакваме, че това възстановяване може да се осъществи извън контекста на нашето трудно придвижване в посока към една по-различна етическа система, в която постигането на съгласието е фундаментална цел. Архитектурата не може да надхвърли морала на своето време.

Проф. д-р арх. Тодор Кръстев