Сантиментът на метала

Симфоничен пролог

- Мислите ли се за нестандартен човек?
- Избягвам да... "се мисля". Все пак, поласкан съм от въпроса.
- Нали отнякъде трябва да тръгнем...
- За да стигнем до какво? Ако очаквате сега да разкрия неподозирани неща за себе си, не разчитайте твърде. Това, което съм правил и правя, достатъчно показва какви са моите стандарти, моите намерения. Ако щете и какъв човек съм.
- На кого показва?
- Естествено на онези, които се интересуват от подобен род усилия.
- Не ги нарекохте "творчески".
- Банално е. На никого не отказвам правото да се усеща творец, следователно и на себе си. Въпросът е какво сътворяваш и как понасяш последствията. Рядко се случва те да са в абсолютна хармония с очакванията ти. Ефектът от появата на ново произведение в съвременната музика, продължителността на неговия живот, въздействието му, паметта за него съвсем не зависят само от композитора. Не става дума за изпълнителското партньорство. Дори да е идеално, куп други причини са в състояние да изтласкат или потиснат съществуването на творбата във времето. Съдба музикантска. Но ето, виждате ли, започвам да приказвам най-обикновени неща, като че ли не ги знаят всички, а и зазвучава някаква жаловитост. Не ми е присъщо.
- Тоест не се чувствате ощетен лично.
- Не се оплаквам. А и не намирам, че е прилично да занимавам публиката със самооценки. Има си хора... Да речем, че го направя. И какво от това? (Казвам си наум - да взема тогава обичайните "по-важни произведения", после да напиша едни хубави думи за тях, няма да е трудно, и готово, работата е приключена. Само си го помислям, но той очевидно схваща и отговаря на незададения въпрос, като гледа много светлосиньо и малко насмешливо.) Не го приемайте лично. Винаги съм се притеснявал от това да се саморазкривам, пък и днес някак не съм в такова настроение. Може би защото е събота. Всъщност ето нещо странно: по особен начин възприемам дните. Когато работя, знам кой ден е, понеделник или петък, когато не работя, помня датите.
- Изглежда двойствеността не ви притеснява. Дори когато съчетава привидно полярни понятия. Което впрочем личи в заглавия като "Контемпо ретро"
- Да. Обичам неочакваните обрати. Но пък и такова ни е времето. Хем ни се ще да бъдем напълно съвременни, значи "контемпо", хем сме и малко "ретро".
- Да ви върна в такъв случай към премеждията във времето.
- Беше едно от първите изпълнения на Концерта ми за пиано в зала "България". Малко след началото, знаете, Концертът започва с голяма солова каденца, внезапно изгасна осветлението, Иван Дреников продължи да свири на тъмно, изсвири я по-добре от всеки друг път, но трябваше все пак да спре, като дойде ред за оркестровото встъпление, нямаше как музикантите да продължат в пълна тъмница, без да виждат диригента. След това почти колабира Иван, изяде десет пакетчета захар, за да му се върне ищахът да свири по-нататък. Не стига това, но при същото изпълнение, след като светнаха лампите, в последната част седем транзистора на синтезатора изгърмяха, така и не прозвуча по партитура... Беше просто зловещо съвпадение, направо инфарктен концерт. Разочарование, което не зависеше от мен.
- Това с осветлението изглеждаше като нагласен номер.
- Ама аз си го попитах Иван Дреников колко плати за тази "драматургия", четиридесет минути беше мрак и нито един от хората не стана да си отиде. Значи е било интригуващо.
- Че защо тогава говорите за творческо разочарование?
- А-ха, не питате какво ми е било на мен в онези кошмарни минути. Излиза много просто: когато човек не е сигурен в успеха на едно произведение, откача бушоните и създава "съспенс" в залата.
- Успявате и без подобни сценични ефекти.
- Щом казвате!?... Не е там работата. Случва се при напълно нормални външни обстоятелства първото изпълнение да те накара направо да се разкаеш, че си написал това. Учтивата зала е непоносима, предпочитам скандал или т. нар. критическа секира. Беше не толкова отдавна, премиера на друг мой концерт. Не прозвуча. Никой от присъстващите не отбеляза подобно нещо, напротив, имаше ги ординерните ръкостискания и поздравления, но аз самият се чувствах като на тръни (или "на тръне"). После получих запис на същия концерт в чуждестранно изпълнение, тогава видях, че моята вина за изкуствената любезност при премиерата в България не е чак толкоз голяма. Длъжни сме да осъзнаем, че има такива моменти. Предполагам, на всеки творец се случват подобни разочарования, те го съпътстват неизбежно, защото успехът или неуспехът никога не са постоянни величини, те се преплитат и толкова повече на базата на нещо неуспешно, другото изглежда много приятно и хубаво. И обратно - на фона на "големия успех" неуспехът изглежда фатален. Впоследствие се оказва, че нито едното е фатално, нито другото е Бог знае колко значимо, тъй че, създава се едно равновесие. Колкото да ни отрезви.
- Не ви ли опияняват наградите?
- ?!
- Добре, как се отнасяте към тях?
- Абе човек да бъде награден, няма да крия, някак си е много приятно. По-неприятното е, когато след това вземат, та ти отнемат наградите по една или друга причина.
(Разбира се, тук се смеем от сърце, тоест ясно е, че като казват "това, дето е било, не е било, сега почваме на чисто", семейното възпитание на Минчев допуска единствено усмивката...)
- Сигурно е имало подозрения, че някои от тези много престижни награди са били "нагласени".
- Знам ли. Може да имат основания. Спомням си как се избираха "заслужили и народни", имаше нагласени истории. Кога ли е нямало, сега няма ли? И в България ли само?
- Но "по света" българин тогава трудно си нагласяше наградите.
- Изобщо не можеше. Пък и сега също. Светът е абсолютно дезинтересиран към нас. Дали се страхуват да не ги покорим (в добрия смисъл на думата), дали се боят от инвазията на българския талант, да речем, в областта на изкуствата, културата и пр., но вратите са затворени с много по-сериозни сейфови заключалки, отколкото навремето, тъй наречената и бивша "желязна завеса". И тази завеса не е само Шенген, тя не е във визовите правила. Тя е в манталитета на хората. Малцина са тези щастливци, които успяват някак си да пробият преградите, издигнати от предразсъдъците човешки. Скъпият ми професор по композиция Марин Големинов наскоро каза в интервю, че България е културен спонсор на Европа и на света с таланти. Аз обаче съм много по песимист от него и си мисля, че нито България "спонсорства" в културните изяви на Европа, нито състоянието на културата ни в момента се дължи на липсата на спонсори. Да предположим, че творчеството започне да се спонсорира богато. Силно се съмнявам, че изведнъж композициите и изпълненията на музикантите ще станат много по-талантливи и оттам цялото общество ще ги постави във фокуса на полезрението си. Да, пари в изкуството са необходими, но не бива да го превръщаме в единствен проблем. Интересът към изкуството е доброволен. Не може да бъде насилван. Рекламата и пропагандните кампании могат да осведомят, но едва ли да събудят нещо, което човек го няма. Не е като покупко-продажбата на стоки.
- Отказвате да ви купуват?
- Не е там работата. Има нещо сбъркано и си мисля, че грешката е у нас самите. И не единствено в България. Светът е прекалено комерсиализиран вече, забелязвам навсякъде духовното обедняване, независимо от икономическото състояние на страната. Ама това нещо не пречи на хората. Все повече робуват на технологията, все повече си купуват скъпи коли и евтини компактдискове. Имам предвид качеството, иначе апаратурите са от скъпи по-скъпи. Продуктът вътре е просто удобен или моден, обаче не изисква никакво напрежение. Може би това е естественият стремеж по-просто да се живее, знам ли.

Сентиметъл

- Понякога композиторът иска да бъде "семпъл", но не му се удава.
- Има такова нещо. Бях много учуден, когато някои смилаха трудно дори музиката за балета "451 градуса по Фаренхайт". Казах си - къде повече да дръпна. Съобразявах се и с вкусовете на балетната публика и с изискванията на сцената, търсил съм го, дето се казва, адресатът е друг, нагласата. Трябва да си има и адажиото, да си има архитектониката на един балет, драматургията, тоест параметрите на жанра. Ако сравните Фаренхайт с партитурата на Концерта за виолончело, ще забележите колко различни и сложни са нещата в оркестровата пиеса. Ама там съм насочен към публиката в концертната зала, която знае къде отива, има нагласата да слуша и съвременна музика, а не е изключено да знае кой е Лютославски. Значи няма да се чуди защо му е посветен Концерт за виолончело.
- ...със заглавие "Сентиметъл". Не сте го коментирали.
- Имам и други такива заглавия като "Контемпоретро" или "Динамични пространства", но никой не ми е задавал въпроса защо. Може би защото е елементарно. Защо "Сентиметъл"? Ами допуснете, че съм много сантиментален човек, който не желае да се разбере това и иска да сложи малко метал. За прикритие.
- Пак се шегувате.
- Не, сериозно. Всъщност това ми е натурата. Наистина съм сантиментален, но се срамувам от това. И се опитвам сантименталността ми да преминава винаги през рацио-то. Не знам дали това е деформация на епохата, но така или иначе у мен винаги се блъскат тези две начала. Ето например винаги съм искал, като са ме питали кому дължа нещо, да кажа, че може би всичко дължа на моето семейство, на моята съпруга. Но "черупката" не ми е позволявала. Да бе, като го кажа и всички ще помислят, че се преструвам. Сега вече, като се сдобих с повечко бели коси, искам някъде да го кажа. Само че този път вие не питате за такива неща.
- Ето, казахте го.
- Само давам пример къде е сблъсъкът между "сенти" и "метъла". Едното се бои от другото при мен страшно. И като резултат се получава някак плахо държание в обществото. Страхът да не кажеш повече, отколкото е необходимо, защото ще се разкриеш. Страхът да разкриеш себе си.
- Не се забелязва.
- Е, аз съм минал през обработващите механизми на обществото, добре съм шлифован. Успявал съм да изляза от всякакви ситуации, да кажа едновременно какво мисля, без да предизвиквам негативизъм. Тъй че това не е личен проблем. Но ми е струвало определени усилия. Имаше период, когато отказвах всякакви интервюта и изявления, обърквах се. Напрежение, самосъхранение, както искате го наречете.
- Никога ли не излъгахте?
- Истината е, че във времето направих едно собствено откритие - много по-"евтино" е да кажеш истината, отколкото да излъжеш. Не рискуваш нищо. Докато, ако излъжеш, рискуваш всичко. В момента изглежда нямам толкова задръжки. Приятелите ми го знаят.
- Мнозина ли ви останаха верни?
- В миналото бяха повече. Във всички случаи съжалявам за разминаването с някои. Житейски пътища, какво да се прави, но и творчеството влиза вътре, всичко заедно. Говоря за това да вярваш в някого и годините да бъдат доказателство, че е имало защо и изведнъж нещата да се окажат други. Ето това е голямото разочарование - не толкова в постъпката, колкото във времето. Когато част от живота ти се ангажира с една личност по един или друг начин, не самото разминаване, а фактът, че времето няма да се върне, е най-болезнен.
- Как "изведнъж"?
- За мен е било така. Всички пъти досега.

Динамични пространства

(Забелязвам как всичкият хумор на Минчев се изпарява и идва време за последната част:)
- Когато неколцината от известните европейски авангардисти закръглиха 60-те, появи се ироничната сентенция "Дойде време буйните глави, които рушаха каноните, да се превърнат в достолепни мастити професори, които създават канони".
- Слава Богу, обстоятелствата ме опазиха от това да стана "мастит" (нямате предвид килограмите, нали?). От друга страна, и особен "рушител" не съм. Просто се опитвам във всяка композиция да оставя мое печатче и да не занимавам хората със серийно производство или неизпипани неща. Сега, защо някои са достолепни професори на моята възраст, впрочем нищо лошо не виждам... Композицията, както знаете, не е професия за прехрана, поне в моята област. Единици са онези, които са успели да постигнат това. Обикновено човек работи нещо друго. Е, някои стават професори в консерваторията и времето ги налага като мастити професори. Други нямат този шанс. Аз например не съм го имал и не знам дали можех да стана добър преподавател и професор. Ако някой ме беше поканил, сигурно щях да пробвам силите си.
- Не се ли е случвало?
- Никога досега. Не съжалявам, ако питате. Та това е. Понякога за тези странни пътища на композитора причините са доста елементарни.
- Имате достатъчно международни връзки. Помните ли случаи, когато сте се почувствали пренебрегнат само защото не сте представител на голяма европейска страна?
- Не е имало такива случаи. Вероятно средите, в които съм се движил, нямат подобни предубеждения. Друг е въпросът, че като цяло на българина не му се обръща особено внимание, все още...
- А обратно, някаква особена подкрепа срещали ли сте? Дето има една дума, "птичето на щастието да кацне на рамото ти..."
- Когато бях награден с голямата европейска награда за музика във Флоренция "Лоренцо Великолепния". Не птиче, ами...

Кончерто бреве

- Последно - какво става у нас?
- Безпокоя се да не би примерно "гръцкият модел" да бъде нашето бъдеще. В момента икономически са сравнително добре, което не мога да кажа за културните стойности. Боя се финансовата криза да не повлияе върху манталитета на хората и да удави духовните им интереси. Тоест да предпочетат изцяло консуматорския модел. Но аз съм във възраст, когато ме засягат само по-глобалните неща.
- Опитвате се да се изтеглите от суматохата?
- Вече съм се изтеглил. Не е тайна, че страня от всякакви видове съюзи, дружества и пр. И какво му остава на човек, освен да разчита на малкото общество от хора, които в годините са доказали съпричастие, общи интереси, дух, човещина. "Черупка", да. Но чувствам се добре именно в този малък кръг. От малцината, които уважавам и ценя.
- Все пак, кажете нещо нестандартно.
- Ставам на шейсет.

Разговора води Маня Попова












Разговор
с Георги Минчев