Без излизане от гадостта

Светлина в Ефира: "Вълшебна нощ" на Александър Морфов. На фона на екранната безликост изразително-печалното лице на спектакъла дава надеждата, че "човешката ситуация" в БНТ не е чак толкова отчайваща. Показва, че има ресурси и находища, от които може с пълни шепи да се черпи, за да се въздигне екранът от камериерка на политиците в херолд на културата.
Бекет и Морфов не са за всяка уста лъжица. Въпреки това дори моят 11-годишен син се стиши и вгледа, заинтригуван от странността и изненадата на представлението. Споделям факта не за друго, а заради упреците, че българската култура е елитарна, неразбираема, следователно неинтересна, поради което нямала място в телевизията. Но напук на туй тотално объркано мнение, примерът показва, че, напротив, тя знае, може и прави успеха на своето достигане до по-широка ауди/визио/тория. Въпросът е само да й се даде възможност.
"Вълшебна нощ" потвърди усещането ми, че Александър Морфов е "краевековен" режисьор. Втъканите архивни кадри - илюстриращи, прекъсващи, фонови на случките с Гого и Диди, са своеобразен контрапункт, противопоставящ оптимизма в началото на разрухата в края. Няма какво да се лъжем: ХХ век го изпращаме с нескрита въздишка на облекчение; това обаче не значи, че посрещаме ХХI с ентусиазъм и възхищение: по-скоро сме примирени, отколкото обнадеждени. Театралният и кинематографски изказ на столетието подсказва очакването: идното ще бъде повече "вечно завръщане", не "нов свят". Обречени сме да повтаряме или най-малкото да поправяме миналото. От него не можем да се измъкнем, можем само да се опитваме да осмисляме: "без излизане от гадостта".
Разпилени вестници, приятелства от безизходица, Чаплинова меланхолия (прекрасно демонстрирана от Тодор Елмазов и Пламен Пеев), абсурдност на екзистенцията, разруха на "големите надежди" - визията на Александър Морфов за бъдното не е много бляскава. Така той, заедно с приятеля си Людмил Станев и с шотландеца Ървин Уелш, оформя днешната чувствителност на останалите без надежда наши и чужди "краевековни" "сърдити млади хора".
Светът е лош, отчайващ, непоправим; днес е подобно на вчера, че и по-зле; за утре важи същото. Докато чакаме да дойде времето, можем да се забавляваме, но това не отменя фаталността; така или иначе, всички ще захапем дулото, ето защо вместо да се пилеем в ненужни фундаментални въпроси, по-добре да се примирим и да пърдим в тоналността на Бах и Моцарт. Бал преди края. Но обречени на свършек, ние, въпреки всичката безалтернативност, не трябва и не бива да си затваряме очите за несправедливостта и глупостта. Критика от отчаяние. "Вълшебна нощ" е тъкмо критика от отчаяние, изтанцувана преди финала. А синоним на "отчаян" днес е "естествен". Телешкият възторг от "настъпването на новото столетие" е изкуствена приумица, нормалността е скептицизъм и песимизъм. Светът не дава повод за надежда: няма да има ХХI век, защото още дълго ХХ ще се оттича. И ще вони не само през 2001-та, но и след това. "Вълшебната нощ" е "Вартоломеева нощ", не "нощ на Шехеразада".

Митко Новков