За добродетелността
на първия поглед
"Лолита" е най-скучният роман, който съм чел" - така започва бележката на Борислав Колев от 47 брой на в. "Култура" (от 27.11.1998 г.), но не това ме впечатли дотолкова, че да реша да отговоря. Чувала съм го и друг път и зачитам правото на съществуване на такава (и всякаква) позиция, макар самото име на Набоков да би следвало да подсети читатели като Б. К., че едва ли могат да очакват от него "Островът на съкровищата". Мога да си представя обаче ситуация, в която книгата да бъде зачетена без особена подготвеност или пък не с литературен мотив. Та това беше една от първите "забранени книги", които се появиха, когато любопитството и ентусиазмът бяха още горещи и затова се радваха на неимоверно разнолик читателски апетит. Оказва се обаче, че злополучният опит на Б. К. с Набоков не е успял да охлади желанието му отведнъж. Той (Б. К.) е решил да посети също така и филма на Ейндриън Лайн - "Лолита". Това, че въпросният филм не е допаднал на Б. К., не ме изненадва. Изненадва ме, че след това двойно разочарование той е решил, че има какво да сподели с читателите. При това го прави с иронично нихилистичния тон на студент по операторско майсторство, който се опитва да впечатли колежка. Тъй като обаче самият той подозира, че за да бъде окончателно сразителен, все пак трябва да поназнайва - сиреч да бъде "над тези неща", той се опитва да компенсира, като подрежда няколко оценъчни изречения. "Лолита" не е единствената жертва. "Хлебният човек" на Робърт Олтман дели неговия "позор".
Случаен ли е този подбор? Би могло да се приеме за съвпадение, че точно това са двата филма, които представляват примамка за ценителя на уникалното майсторство в афиша за седмицата (изсред множеството екшъни, приключенски филми и всякакви други развлекателни жанрове за по-непосредствена консумация). Би могло обаче и да не е така и това ми се струва по-вероятно.
Без да съм страстна почитателка на споменатите вече филми и без да претендирам тези набързо нахвърляни думи да имат някаква особено професионална тежест, ще се постарая да изпитам надеждността на едно такова мнение.
Ето какво казва за "Лолита" Б. К. в своята бележка (наречена: "Страстта като морско свинче"). Според него Лайн си прави професионално "харакири" и изневерява на своята предишна "жизненост" за сметка на "многото мисли". И още - филмът му се оказва "безпомощно затънал в своята лепкава патологичност" (в сравнение с него дори "многомисловният" роман е милостиво пожален). "Най-зле в тази ситуация - продължава Б. К. - е Джеръми Айрънс като Хумберт... заставен да надене една бутафорна маска на виновност и си седи покорно с нея почти от началото до края".
Авторът изглежда познава филмите на Лайн, но пък е забравил тежкото амплоа на Джеръми Айрънс. Така наречената "бутафорна маска", за която говори Б. К., лесно може да бъде разпозната като обичайна за актьора - достатъчно е да си спомни "Мочурища", "Завръщане в Брайдсхед", "Кафка" и др. - не защото Айрънс е скучен или немощен актьор, а защото - ако заема езика на Фелини - той е един "тъжен шут". Така лаконичната оценка на Б. К. силно се нуждае от дообговаряне.
Твърде тъмно обаче звучи определението на играта на Доминик Суейн като "външна". Осмелявам се да приема това в най-елементарното му и най-буквално значение - "Тук няма дълбок психологизъм" или "детайлно разгръщане на психологическия портрет" и т. н. Все пак редно е да допуснем, че това е съзнателен режисьорски избор - при това, по мое мнение - съвсем подходящ. "Лолита" е - и това ми се струва безспорно - визионерски филм и следователно "външен" - ако това е думата.
Друг въпрос е доколко е правомерно да се оценяват достойнствата на един филм, като за това се съди по стиловата му или идеологическа близост до литературен образец, т. е. да бъде еднозначно и безпрекословно обявен просто за "екранизация" (в това Б. К. е категоричен - "ученическо-буквалистична" вярност на романа, чийто "дух... се изплъзва" и без това). Интересна е консервативността на Б. К. по отношение на "мястото" на режисьора - "Набоков стои над героите си, Лайн - до тях (но не и с тях)". Уважаеми Б. К., киното познава толкова начини на третиране на материята на филма, толкова различни позиции на режисьора спрямо своите герои и теми, че тази на Лайн едва ли би могла единствено поради споменатата тук причина да получи укор или похвала.
Това обаче, което бих нарекла твърде безсмислено, е да се гледа "Лолита" през оптиката на "Девет седмици и половина" (или още по-зле - на "Флашданс"). Един по-автономен ценителски поглед може по-скоро да се впечатли от такъв широкоспектърен талант като този на Лайн. И ако киноопитът на Б. К. го е подвел, завеждайки го при "Лолита", т. е. предлагайки на любителя на страстната динамичност в киното една режисьорска "изневяра", то само негова е била грешката, когато е решил (ако това е било импровизация) да прочете "Хлебният човек".
"Липсва главното - душата на жанра. Тя не е в сюжетните перипетии..., а в цялостната атмосфера и детайлите. Този жанр изисква много любов".
Всеки, който и най-бегло е осведомен за режисьорската работа на Олтман, знае какво да очаква от филмите му, или поне - какво да не очаква. Във всеки случай той не би могъл да очаква вярност към чистия класически жанр (условно казано), еднозначно вживяване в централна фабулна тема или проблем. Да се търси в Олтман добрият майстор на екшън е все едно да искаш от Годар да направи "криминале" от класата на "класическия" - "Сбогом, ченге".
С риск да прозвуча просветителско-наставнически, ще се опитам да загатна (без никакви претенции за изчерпателност или дори авторова репрезентативност) това, което, така да се каже, се набива на очи в поетиката на късния Олтман.
Той - по всеобщата оценка на кинокритиката - може равноправно да бъде приет в обществото например на режисьорите от "Новата вълна" във Франция. Най-грубо и по-скоро ориентиращо, киното му може да бъде наречено постмодерно. Неговите герои (и актьори), особено от по-късните му филми, са най-вече "типажни", емблематични и в същото време правят на "пух и прах" собствения си "тип", постоянно "дразнят" зрителя или с безцеремонното си престъпване на законите на родоначалния им жанр, или като съвсем очевидно преподчертават вписването си в него.
Когато започнах да пиша този текст, бях решила да се въздържам от оценки собствено върху тези два филма, но, изглежда, се налага да спомена няколко думи в тази посока:
Олтман играе твърде "нежно" (за собствения си стил) с - най-общо казано - криминално-психологическия жанр. И все пак тези, които го познават, получават това, което са очаквали. Например - типажните предпочитания и общите места - адвокатът, детективът, "кучката", побърканият сектант, бившата съпруга, отношенията в света на правосъдието и др. Това са темите и героите, които - и затова свидетелства тяхната масовост - се радват на най-голяма популярност и "потребителство". И понеже това е Олтман, в рамките на една класическа по този именно начин история могат да се различат (по мярата на личната кинообразованост) множество визуални, звукови и тематични цитати и автоцитати. Най-очевидно е постоянното обиграване (с обратен знак) на "всеведението" на клетъчните телефони. Да си припомним "Три цвята, Червено" на Кшищоф Кешловски. При Олтман обаче те са постоянна причина за отделеност, откъснатост - зловещ знак за беда. Същото може да се каже, без особен риск за грешка, и за натрапливата игра с водната стихия, червеното (предчувствие за кръв); и по-нататък - разразяването на урагана, финала на кея, котката, заминаването за Нашвил ("Нашвил" е един от особено прочулите се филми на Олтман), сектантската индоктринация, архетипните страхове и ранни психологически травми, безпомощността на либералното законодателство, конфликтите между съда и полицията (особено любими за американското кино теми). Изборът на актьорите е още една широка тема, на която няма да се спирам.
Ако трябва обаче да представим поне една явна слабост на "Хлебният човек", това според мен трябва да е именно вниманието, с което Олтман "потулва" обичайната си (особено напоследък) иронична доктриналност - не се виждат ясно прорезите на пъзела.
Сигурно това е причината Б. К. да се заблуди при определянето на жанра и неговите критерии и да допусне такава патетика в очакванията си - "любов" и "живот", макар че все пак името Олтман трябваше да му внуши известна предпазливост. Без да съм злонамерена към аристотелианските вкусове на Б. К. (те имат своето право), налага се да повторя добре познатото на мнозина и възприето вече като норма мнение, че модерното изкуство в своите шедьоври като всяко декадентско изкуство не може да се услажда само и просто "от пръв поглед". То е контекстуално, игрово, "замисловато". Най-често целта му е насладата от "играта на стъклени перли", а не ползата от "очистването".
Трябва да се признае, че бях твърде учудена да срещна такъв текст във в. "Култура". Едва ли камуфлажната му ирония може да прикрие дори при "пръв поглед" липсата на подготвеност за възприемане на филмова "култура" като тази, която авторът на статията се опитва да обговаря. Може би появата на неговата статия (и други подобни на нея) се дължи на все по-узряващата толерантност на списвателите на този вестник - нали и възторженият ценител на масовото "изкуство" е Друг. И не особено образованият - и той е Друг. Тук обаче наднича гибелният парадокс на интелектуалния либерализъм - той изяжда себе си, ставайки "отворен", например за тези "Други" и (за съжаление) постепенно престава да бъде интелектуален.

Слава Янакиева

Бел. ред. Затрогваща е тъгата на Слава Янакиева по изчезващата интелектуалност на "Култура". Още по-затрогващо е желанието й да спаси вестника - само отказът от интелектуалния либерализъм, според нея, ще спре интелектуалния му разпад. Какво точно г-жа Янакиева разбира под интелектуален либерализъм, не е много ясно. Ясно е обаче, че собственото си писане тя предлага като мостра за интелектуален аристократизъм, следователно за естетическа норма. Бихме се вгледали по-внимателно в образеца на госпожа Янакиева, ако някога решим да изберем нейната норма. Засега обаче предпочитаме нормата/йерархията, която вече шеста година защитава нашият кинонаблюдател Борислав Колев. И не възнамеряваме да се отказваме от нея. А това, че г-жа Янакиева открива този автор чак сега, ни кара да се тревожим за нейния интелектуален аристократизъм. И да се питаме няма ли опасност аристократизмът, ако е вторачен само в себе си, да престане да бъде интелектуален.
К