Мрежата в полуналичност

В България днес Интернет хем я има, хем я няма.
Все повече я има, разбира се, изненада би било обратното. Дигиталната комуникация и по нашите земи започва да излиза от ерата на инженерното любителство. Мрежата се разпростира извън социокултурния ареал на луксозната престижност. Въпреки че в популярното мислене Интернет все още се брои за елемент от мобифонната парадигма. Въпреки че темата за конвергенцията на технология и култура все още се бистри под шарена сянка: инвазията, консумативните ценности, субкултурата и прочие.
Е, всичко това го има в Мрежата, най-вече културната инвазия. Може да го потвърди всеки, който види списъка с географските идентификации на компютрите, от които се чете (всеки ден, вече 15 месеца) дигиталното издание на вестник "Култура". Ето я пределната антиутопия на българщината: над много повече от три морета се е разпростряло българското, а и всичко "чуждо" е влязло във всяко читалище, в което някой е благоволил да инсталира компютър и кабел (и да плати месечната такса за достъп). Това няма как да стане очевидно в софийските писателски кафенета, но е ясно за клиента на всяко киберкафене в Амстердам или Ню Йорк.
Междувременно на местна почва тече бурен процес по масмедийното опитомяване на Мрежата. Негова могъща движеща сила е непоклатимото убеждение, че Интернет у нас все пак още я няма. Българските вестници, радиостанции и телевизии все по-често и все по-ентусиазирано симулират всякакви форми на дигитална комуникация. Както им падне. С бодро вдъхновение издатели и редактори въвеждат форми и формулировки, които изпълняват всички изисквания за принос към световната история на пресата. Зад уточненията "Както предаде Интернет" и "Снимка Интернет" се крие планина от незнание и неразбиране. Всеки, който е прекарал поне веднъж 2-3 часа в Мрежата, веднага вижда тази планина и се отказва да я изкачва. Обнадеждаващото е, че поне някаква част (и то все по-нарастваща) от масовата аудитория знае: Интернет не е информационна агенция, въпреки че всякакви лица и институции разпространяват в нея своята продукция. Просто защото в Мрежата всеки може да "публикува" всичко (и, поне засега, никой не може да му попречи).
Всичко, видяло дигитална форма, става за препечатване, преразказване и преписване. Или поне така мислят предприемчивите родни издатели на списания за "последните клюки от Интернет" и на вестници с "новини от световната мрежа". Ресурс неизчерпаем за пълнене на вестникарски страници. Вече имаме дълголетна традиция в преноса на съдържанието от порносайтове (до които другаде достъпът става срещу заплащане и е само за лица над 18 години) върху уличните сергии, на височината на погледа на 7-годишно дете.
Всъщност, оптимизмът за битието на дигиталната култура у нас се подхранва и институционално. Един от емблематичните й феномени - интерактивността - вече е вписан в български закон (за радиото и телевизията, където тя за по-удобно е сведена до обратната връзка). Което идва тъкмо навреме, за да напомни, че веднъж станала част от културата на гражданина, Мрежата няма да заобиколи държавата.
Следва: Оруел наопаки.

borislavb@hotbot.com













Цифрово сечение