Достатъчно-недостатъчно
Традиционната класация на в. "Култура" за галериите и изложбите през 1998 г. се забави заради петата годишна изложба на Центъра за изкуства "Сорос". Тя бе открита на 17 декември в Централна поща. И доколкото предходните експозиции на центъра независимо от качествата си са били винаги сред най-значимите изяви в художествения ни живот, очакваше се, че и тази ще промени драстично общата картина на изминалата година. Изненадващо е, че това не се получи.
Според замисъла на куратора Камен Балкански изложбата "Формално-неформално" има за цел не обширно представяне на тенденции в съвременното българско изкуство, а чрез работите на Георги Тушев, Иван Кюранов, Петър Райчев, Расим Кръстев, Хубен Черкелов фокусира вниманието си върху по-различна плоскост: бягство от формалностите, от официалността, концентриране на творческото усилие върху диалога автор - натурална среда, работа в нетрадиционно пространство, в което огромното количество хора, преминаващи по друга причина, ще бъдат волни и неволни зрители. По-нататък пише, че "концепцията на изложбата предполага и търси активния поглед към зрителите. Този разрез се прави с теоретичното желание за анализ и виртуален запис на реакциите. Провокацията е търсена и преследвана..."
Като начало ще отбележа, че евентуалният запис на реакциите би показал само, че такива няма. Че в едномесечния срок на изложбата наистина огромно количество хора мина по свои причини през пощата, но така и не се превърна (поне при моите периодични наблюдения) в зрители. Било то волни или неволни. Такива имаше само при откриването, когато на видеостена във фоайето се прожектираше "игралният" филм на Хубен Черкелов. Авторът поясни на подготвената публика, че работата се основава на цитати, но, както обикновено, не бе отбелязал първоизточниците (при неговите творби винаги ми липсва едно dedicated to..., което отделя коректността от кражбата и превръща простото повторение в интерпретация). При всеки случай филмът и най-вече стриптийзът в лимузината имаше успех сред чакащите на опашка за коледни картички достолепни господа. Минути след това обаче удоволствието им се превръщаше в неприязън, когато трябваше да крещят на ухото на продавача, за да преодолеят музикалния фон. И един любопитен момент: непосредствено до видеостената една госпожа надписваше картички, слушаше ни как говорим с колеги за изложбата и за филма, поглеждаше ни от време на време, но нито веднъж не обърна очи към екрана. Изглежда й пречехме ние, а не гърмящата в ухото й музика. На втория ден видеостената бе махната, с което от изложбата изчезна единственото пряко провокативно произведение.
В I зала на Централна поща експресивните портрети/автопортрети на Георги Тушев, окачени над гишетата, и работата на Иван Кюранов по кичозните порнографски писалки (някои ги помним от детството си), висяща на същото ниво в средата на залата, практически останаха незабелязани. Няколко пъти наблюдавах входа с надеждата, че разкриващата се оттам панорама на двете творби ще привлече погледа на влизащите. Но не, посетителите целенасочено се отправяха към нужното им гише и дори когато скучаеха на обичайните опашки за препоръчани писма, не вдигаха очи към произведенията.
Единствената според мен успешна работа в изложбата бе на Расим Кръстев. Двата плаката на изграждащия себе си и тялото си художник, залепени стратегически на пода пред входа на II зала, определено "спъваха" половината посетители. В целенасоченото си стремително движение те долавяха, че има нещо пред краката им, поглеждаха го и реагираха според нагласата си - или внимателно го заобикаляха, или решително го потъпкваха. Тук наистина гражданите ставаха неволни зрители и реагираха на провокацията.
Произведението на Петър Райчев така и не успях да видя - представено също само за откриването, то е било разположено в зала, достъпна само от служебния вход на пощата. (Тук концепцията на изложбата издиша още по линия на пространството, в което очевидно не влиза "огромно количество хора".)
За мен изложбата като цяло е неуспешна, но не заради замисъла си (без да е особено оригинален, той има потенциал за развитие) и не заради липсата на качества в произведенията. Нямаше я провокацията. За разлика от хората в други страни, българите рядко обръщат внимание на обкръжението си и промените в него наистина трябва да са драстични, за да бъдат забелязани. При тази нагласа кротко поместените в пощата творби нямат никакъв шанс. В наши условия замисълът трябваше да предвиди не "украса" и вписване в пространството, а агресия, натрапчивост, възпрепятстване - за да има поне някаква реакция от "публиката".
Диана Попова

Идеята за "изнасяне" на изкуството на обществени места, извън изложбените салони и галериите датира поне от средата на XIX век - можем да си спомним начинанието на Гюстав Курбе, благородната инициатива на "Передвижниците" в Русия с техния лозунг "Изкусство - в народ!", опитите, осъществени у нас през 70-те и 80-те години. Не съм сигурен дали петата годишна изложба на Центъра за изкуства "Сорос" в Централната поща в София може да бъде вписана в подобна традиция. И времето е друго, и изкуството също. След рухването на утопиите просветителският патос и вярата в преобразователните сили на артистичния жест като че ли са поизчерпани. В същото време съвременният художник усеща, разбира се, липсата в повечето случаи на пресечни точки между онова, което той прави, и очакванията и нагласите (доколкото въобще ги има у нас) към изкуството от страна на общественото мнение.
От тази гледна точка в намеренията да се атакува едно активно функциониращо градско пространство няма нищо лошо. Проблемът обаче е в това как и доколко те са осмислени визуално и концептуално. Как и доколко в ежедневния функционално организиран поток могат да се "отворят" зони за контакт на гражданина ("евентуалния зрител") с опусите на художниците?
С известни усилия откриваме имената на тримата автори Иван Кюранов, Георги Тушев и Расим, които трябва да свържем с онова, което виждаме във фоайето и една от централните зали на пощата. Апликираните към пода фотоси на Расим са поредните щрихи към изгражданата персонална митология на този автор. В залата над гишетата са окачени едромащабни живописни глави, чиито напрегнати, фронтално насочени погледи сякаш напразно очакват да се засекат с отегчения взор на посетителите, засуетени в обичайните си грижи. В центъра над масите, подобно на двустранна икона, виси композиция, мултиплицираща фигурата на жена, която стадиално променя конфигурацията на прикриващото облекло като своеобразна метафора на пясъчния часовник.
Мисля си, че щом подобно пространство е било избрано като терен на изложбата, то вероятно би могло да бъде далеч по-обхватно и "агресивно" модифицирано - елементи от сферата на визуалната комуникация и чисто информативни допълнения никак не биха били излишни. Освен това изпитах и усещането за "изложбена недостатъчност" - само това ли е поредното издание на една съществуваща макар и отскоро, но вече достатъчно авторитетна художествена проява? А състояла ли се е изобщо изложбата?

Чавдар Попов


Последното по-голямо и забележмо събитие през миналата година беше годишната изложба на Център "Сорос", носеща общо заглавие "Формално - Неформално". Изложбата, както знаем, беше "инсталирана" в сградата на Централна поща. Концепцията и целите на изложбата личат ясно в кураторския проект на Камен Балкански. Въпреки това се учудих от противоречивите реакции на много колеги. Често ми беше задаван въпросът защо съм класирал изложбата в годишната класация на изложбите във в. "Култура". Мотивацията ми да го направя би могла да бъде изложена съвсем ясно. Изложбата представлява едно компактно представяне и именно това предопределя и компактна оценка.
Защо ми хареса изложбата?
1. Концепцията. Намирам, че идеята за социализиране на изкуството, но не чрез гръмки манифести или радикалистки жестове (които в повечето случаи намирисват на псевдо такива) е уместна. Крайно време е у нас да се постави професионално въпросът за нормалното функциониране на арт продукти, които не са поставени задължително в галерийни условия. Разбира се, сегашната изложба не е първият пример за изнасяне на изкуство извън галерия. Тук обаче не става дума просто за "изнасяне". Мисля, че от всички опити до този момент "Формално - Неформално" най-добре очертава периметъра и спецификите на това, което в съвременното изкуство се разбира, когато се употребява понятието "публично пространство". Публичните арт пространства не са само алтернатива на музея или галерията. Те изискват друго отношение, съобразяване с принципно "нехудожествени" дадености и най-важното - създаване на произведения, правени и мислени за коренно различна обществена реализация. Тези произведения не биха могли да съществуват, ако не включват в себе си задължителна доза провокативност и дори агресия. И ако това е задължително в публичното пространство, то агресията и провокацията, поставени между стените на галерия, твърде често са смешни или изглеждат като поза. В този смисъл основен плюс за коментираната изложба е това, че тя успя да избяга от най-важната грешка, която се допускаше преди в подобни прояви. Произведенията в никакъв случай не бяха механично пренесени от някоя галерия направо в сградата на Централна поща.
2. Реализацията. Другият плюс беше, че бяха включени подходящи автори. От опит знаем обаче, че понякога добри автори с добри произведения са пропадали заради необмислено експониране. Смятам, че в годишната изложба беше намерено оптимално място за всяка една работа.
3. Участниците. Освен че бяха подходящи, те бяха успели и да направят интересни произведения. Разбира се, не навсякъде нещата бяха на еднакво ниво, но желанието за работа именно в такава среда присъстваше във всички произведения. Реализациите не бяха новост за никого от художниците, но бяха успешно мащабирани (не само в буквалния смисъл) към пространствата и специфичното им функциониране.
4. Комуникацията. Тя беше най-комплицираното звено от цялата проява. Като основна задача организаторите си бяха поставили евентуалната връзка с "неподготвена" публика, която неволно се сблъсква с произведенията. Обективно погледнато, някаква осезаема реакция от страна на гражданите, посещаващи пощата по коледните празници, нямаше. Факт, който би трябвало да е показателен относно степента на подготвеност и разбиране, които обществото ни демонстрира днес по повод съвременно изкуство.

Борис Костадинов

Формално-неформално

Пета годишна изложба на Фондация "Център за изкуства "Сорос" - София

Участници:
Георги Тушев,
Иван Кюранов,
Петър Райчев,
Расим Кръстев,
Хубен Черкелов

Куратор: Камен Балкански
Централна поща - София 17 декември 1998 - 15 януари 1999