Visions capitales
- Как се оформи идеята за изложбата?
- В семейството ни татко беше литераторът. Той се занимаваше с книги, с езици: руски, френски, Достоевски, Русо... Майка ми беше художничката, така че като ми предложиха да направя изложбата, естествено моментално си помислих за нея... Но в началото идеята за изложбата дойде от една книга, която бях написала и която сега излезе на български. Превели са я под името... "Обладания". Там става дума за една жена, която я обезглавили. Това е полицейски роман... Става дума за страданието на жените в съвременния свят и метафората на това страдание. Ние големи успехи постигнахме, но имаме и много трудности! Когато ме помолиха да направя изложбата, решихме, че ще я направим по темата на обезглавяването, която е много важна тема в световното изкуство и е свързана с религиозни проблеми, със свещеното, с жертвоприношението и така нататък.
- В светлината на темата за обезглавяването, какво е мястото на славянската икона, която посреща посетителите на изложбата още на прага?
- Когато започнах да издирвам кои са най-големите художници, които са работили в тая област, попаднах на един странен обект, в който няма буквално обезглавяване. Главата е представена, сякаш е "откъсната" от тялото. Това се нарича "veronique" в западната черква, "mandylion" в гръцката черква и в превод на български е "неръкотворният образ", което е свързано с вярването на християните от първите векове, че лицето на Христос се отпечатало на една кърпа. Този елемент играе голяма роля в спора във Византия между иконофили и иконоборци. "Бог сам се отпечата", казват едните, значи изобразяването не е нещо езическо, щом Бог се е отпечатал, и ние имаме право да продължим този вид "богоявление"... С други думи, художниците започнали да "преписват" това първоначално изображение. Андрей Грабар пише в една книга, че една от най-старите икони, които са запазени, се намира в катедралата в Лан, близо до Троа, и че тази икона е от славянски произход. Тя е била пренесена през 1249 година от бъдещия папа Урбан IV, който бил архидякон в тази катедрала. В Рим той срещнал пратеници от балканските земи, които му дали тази икона. Той я изпратил на сестра си, която била в манастир в тази област и иконата е запазена оттогава. Тя станала обект на посещения, даже понякога се стигало до крайности... Никой освен Грабар не е говорил за тази икона. В едни български книги за иконите просто я споменават, но само толкова. Оказва се, че сръбски учени искат тя да се счита като от сръбски произход, а на нея има надпис на старославянски: "Образ господен наубрусе". Този старославянски може да бъде и български... Просто е чудно, че българските византолози не я изследват и не търсят доказателства, че тя е свързана с нашата история. Поне, доколкото ми е известно на мен.Много трудно, но успяхме в последна сметка да я изнесем от катедралата и да я покажем в Лувъра и за пръв път тази икона е показана на голямата публика. За мен това е много, много важно.
- Цикълът "Право на мнение" в Лувъра съществува от десетина години, в него своята дума са имали чрез своя поглед към изкуството световноизвестни философи, интелектуалци, но вие сте първата жена - "домакиня" на изложба в този цикъл. И мисля, че посетителят още от прага се чувства "в плен" точно на това женско мистериозно присъствие/отсъствие, на особената мекота на "следите", които невидимата "домакиня" е оставила, на гласа й, който сякаш дочуваме чрез силата на текста, съпътстващ картините и който неусетно и изкусително ни придърпва в лоното на жертвоприношения и ужас... Имахте ли усещането, че приемате едно предизвикателство именно като жена, с една такава тема...
- Просто не си поставях такъв въпрос, исках само да покажа как жертвоприношението е нещо много важно в съвременния свят. Има много варварство по света и хора се принасят в жертва за съвсем варварски идеи, но в друг смисъл жертвата се принася и всекидневно. Има много ограничения, страдания. И за тази област от живота ние не мислим... Ние я изстрадваме, но сякаш това състояние няма своето модерно изображение, своя модерен език, поне такова впечатление имаме. Затова исках да събера от миналото на човечеството предмети, скулптури, картини и други изображения, които свидетелстват за жертвоприношението. Така в изложбата има "Главата на Медуза", "Неръкотворното изображение" и други, които идват от Библията или от Новия завет, например "Св. Йоан Кръстител" или "Давид и Голиат", "Юдит и Холоферн", а също и модерни художници: Пикасо, Сьора, Бейкън... И идеята ми не беше да се докосна до този проблем като психоаналитичка или като лингвистка, поне не съзнателно, а като човек и като жена. И публиката е много чувствителна към това интимно подреждане и представяне на човешкото страдание. Трудността идваше от друго - да не се получи много варварско, много брутално... Всъщност това не се получи, защото художниците са се докоснали до ужаса, но са го сублимирали, и остава, мисля, в съзнанието на посетителите, тази идея за сублимното... Или как можем да посрещнем житейските изпитания, като ги сублимираме.
- Отново се връщам към темата за жената, защото имаме усещането, че тя "върви" паралелно с жертвата, символизирана с обезглавяването... В едно от паната с текст на изложбата, цитирайки Фройд, вие подчертавате "апотеоза на жената "с глава", способна да "обезглави" и най-неумолимия мъж". Това реванш над мъжа ли е?
- Това е една идея на Фройд..., че жените се чувстват уязвени от сексуалния акт, от това, че мъжът има орган, който е по-мощен, и че имат желанието да кастрират мъжа. Той третира темата за обезглавяването като израз на желанието за "castration" у жената, но и у мъжа, и прави връзка между кастрирането и обезглавяването. Това е нещо, което може наистина да се защитава като теза. Аз не отхвърлям Фройдовата идея, но развих и една друга теза. В развитието на мисловната дейност на детето има един период, в който детето е способно да се откъсне от майчината прегръдка и от това, което се нарича "corps a corps avrc la mere", телесното единение. И става следното. Аз вече не виждам майка си, нея я няма, тя си отива, аз мога да понеса това, нямам нужда да се вкопчвам в нея, но как го понасям, ами като си представя лицето й, като си представя нейната глава, нейното тяло, но започвам с главата, защото това е, което виждам, това е, което е останало голо... И тази първа представа е началото на мисленето. Детето вече не се вкопчва за майка си, но си представя лицето й, изображението, "неръкотворното изображение" и оттук нататък се развива мисълта. То почва да халюцинира, бърборигмите започват да стават език, който се отнася към това изображение, стават знаци и цялата мисловна дейност се развива на базата на това първоначално изображение. Затова изображението на лицето е на базата на мисловната дейност. Това, което е интересно, е, че за психоаналитиците тази способност за изобразяване е свързана с така наречената "депресивна позиция", меланхолия. Всички ние изживяваме известна меланхолия, която е свързана с откъсването от майката. Майка ми вече не е с мен, тя не се занимава с мен, тя си има друга работа и аз страдам. Това е първата меланхолия. Някои не успяват да преживеят това страдание и оттук се получават разните патологии в мисловната дейност на децата и тъй нататък, но повечето от нас успяваме да превъзмогнем тази меланхолична позиция именно защото ние инвестираме в изображението. "Майка ми не е с мен, нищо имам изображението. Аз ще мисля за нея, ще си я представям", и това значи, че ние всички сме меланхолици, които преодоляват меланхолията чрез изображението и мисълта. "Ще мисля за нея..." И за мен това е много важно, защото майка ми е в България, не се виждаме директно, ние си мислим и мисълта идва като компенсация на разделението!
- Чрез рисунките, вдъхновени от библейски сюжети - Юдит, Саломе... си даваме сметка за активната позиция, която човечеството е отредило на жената в самия акт на жертвоприношението, или с други думи, позицията й на фигура, даваща и отнемаща живота... Даже се изненадваме от количеството легенди за известни "главорези" - жени, които човешката памет пази в дълбините си и които в изложбата виждаме, увековечени от творбите на велики майстори като Рембранд и Микеланджело! Жестокостта женски приоритет ли е?
- Жените имат много жестокост, но те са способни да осмислят тази жестокост. Някои, тъй като животът им се е сложил в лоши условия, не са стигнали до способността да я осмислят, и това дава вещиците и разни други женски фигури, много груби, които сме виждали и във фашизма, и в комунизма, навсякъде, но основно, мисля, че жената познава тази своя способност за жестокост, но тя успява да я обуздае. Майката знае, че е способна на жестокост, но тя я обуздава, за да може да отгледа детето си, и на базата на това обуздаване се получава нещо много интересно. В историята на психоанализата жените са тези, които са мислили за "la pulsion de mort", "инстинкта за смъртта", агресивния инстинкт, като Мелани Клайн, например. Фройд също е работил над тази област, но жените са били по-креативни, по-дълбоко са отишли в тази насока, осмислили са този инстинкт за агресивност и за смърт, което също е нещо много интересно и се опитвам да говоря за това в каталога. Не знам дали тази изложба ще може да се пренася, това пренасяне ще е трудно, защото експонатите идват главно от Кабинета за рисунките в Лувъра, други десетина картини са дошли от други изложби в света, но ако може да дойде в България, много ще се радвам, ако тогава се преведе и каталогът.
- Темата за човешкото страдание в различните му форми, меланхолията, депресивните състояния, болката на жената всъщност пронизва цялото ви творчество. Този избор свързан ли е с вашия личен опит?
- Понякога си мисля, че нашето поколение, ние бяхме хора, които минаха през страданието, но не живеехме с това страдание като жертви. Ние успяхме да преминем страданието, защото се уповавахме на нашите родители и главно на майките, на жените през това комунистическо минало, които взимаха много на гърба си, но без да се проявяват като героини, а просто нормално: "Ние ще минем през тия страдания!". И това сублимиране, за което говоря, жените всекидневно го извършваха, затова за мен женското преживяване на страданието е това: способността да го сублимираш. И майките предават това на децата си: "Има страдание, има ограничения, но това не е страшно, ние ще го преживеем и ще отидем по-далече." Нещо такова искахме да предаде на хората тази изложба и ако сме успели, е добре...

Разговора води Румяна Татарова-Дьоманж
Париж - София











Разговор с Юлия Кръстева