За природата на нещата
Заглавието на сборника “Българската мяра в литературата”* подсказва най-малко три проблема: има ли основание интерпретаторът да дели литературността на българска и небългарска, т. е. подчинена на похвати и правила от особен ред; с какво по-различен е художественият образ, подчинен на тази специфична мяра; и на трето място, ако българската литература споделя свои критерии, дали не се проблематизира самото понятие за литература, а заедно с него и стародавните категории за жанр, за художествен изказ, композиция, персонаж, въздействие.
Ако определяме художествената мяра като унаследена от европейските литературни образци, които могат да се подведат под общите и единни знаменатели за субект-обектни връзки, психологизъм, реалистичност, жанрови норми, то тези знаменатели могат да служат и при изследването на българските литературни факти. Защото, принципно погледнато, въпросът “що е литература” изглежда кристално ясен и наивен. Без да задаваме този въпрос към всяка национална художествена традиция, сме наясно кои текстове са “художествена литература”, наясно сме, че тя се продуцира от националния творчески дух във времето.
Казано иначе, безвъпросното присъединяване на българските високохудожествени текстове към литературата не би накърнило тяхното битие на класика, образец, естетически феномен и пр. Но критериите за литература, такива, каквито европейските усилия на културата синтезира, биха били само едната, и то външната гледна точка, биха били инструментариум, който не би помогнал да се активират особеностите на образа и особеностите на направата на текста. Класическите и проверени понятия създават впечатление, че литературата е материя на духа, организирана от категории, които изхождат от подчертано антропоцентрични начала.
Но в историята на българската словесност има образци, които подлежат на остойностяване не толкова с помощта на класически европеистки термини. Това е специфика на самата литературност, задължена не само на класическите изисквания, а и на други идентификационни модели, символи и действа. Сред тях най-активни са надиндивидуалната гледна точка, древните сказителски традиции, позчертаната двуизмерност на света, в който предлитературното (словесното), архетипното доминира и води формата, изказа, образа, емоциите.
Сборникът откроява онези големи текстове, които е недостатъчно само да бъдат наричани творби. Те са по-скоро носители на предчувствие, на някаква интуиция за общ сглоб от стойности, носители са на извечни комплекси, с които е живяло мисленето и подсъзнанието на българина и в края на краищата носят и памет за другото, трансцендентното. То не е единствено спомен за религия и Бог (макар че и това е важно). То е памет за древни техники на изказа, за оживели тук и сега форми на словесното действо, мотивирани от надиндивидуални причини. Сред тях просветват именно архетипите, комплексите за държава, за обективизъм и общностен космос.
Подобно нещо се случва и в Ботевата поезия, и в житието на Софроний, където индивидът се смалява, дори се разтваря в гигантския сглоб от първопричини. Тях можем да наречем двигател на образи и форми. Не субектът просветва в поп Минчовата “Видрица”, а поизличените спомени за род и общност. Това предопределя и образите в тези възлови текстове за българската култура. Те престават да бъдат само литература. Напротив, тяхната образна система и въздействени енергии са ангажирани не със субект-обектната жизнена противоречивост, а натрапчиво повтарят, възвръщат се към устойчиви модели, към архетипи. Такива образи са реформализация на типа и активиране в една индивидуалистична среда, каквато е литературната, на типове, на жизнени и устойчиви схеми, изведени до задачата да бъдат ключ към света и стойностите му.
Всичко това възвръща такива текстове до първоначалата на словесността там, където са митът, сказът. Чрез техните форми логично в сюжета на повествователно ниво доминират не характерите, а обстоятелствата, връх вземат ситуациите, които излъчват свои норми, изискват и специфична форма на изказ. Както е в “Записките” на Захари Стоянов, както е в “Бай Ганьо”, както е в “Под игото”, както е при Радичков.
Подобен особен и не-класически, ненормативен развой на литературните форми би означил и третото предупреждение, направено от мен в началото: дали не се проблематизира самото понятие за литературност. Излиза, че гръбнакът на българската художествена словесност споделя други закони, подчинява се на по-скоро обстоятелствени, колкото на характерологичните деления в езика. Но това не означава нови критерии за литература. А други мотивации за нея, други начала и съответно - друга интенция. Големите български образци кулминират не в реализма; те всъщност са отвъд него и по-точно - техните основания са преди него. Защото са подчинени на един ключ - техните сюжети и образи са мотивирани не от субекта, а от обективистични неща.
Подобно е състоянието и в художествения свят на Йордан Радичков. Преди десетина години Енчо Мутафов в монографията си за този автор схематично очерта това състояние като функция от действие на наивистичното поле, което пък е в основата на колективистичното съзнание. Но в новото издание на книгата “Бъди невероятен!” Енчо Мутафов очертава ясно древните матрици и символни ключове, които ползва Радичков. Те действат равносилно и в разказите, и в драмата. Дори по-точно - драмата е издържана в повествителния ключ на прозата. В разказите обстоятелственото обилие няма отношение към “историята” (или сюжета), а е ключ към загадката. Тя, загадката, замества историята, подменя динамиката на сюжетното развитие. Загадката е функция на наивистичното сказово поле и сказовото действо.
Книгата “Бъди невероятен!” анализира свободното преминаване през измеренията, дори бих казал, превръща в основен проблем това трансцендиране на герои и обстоятелства през границата на световете, което у Радичков е възлов стилов белег. В подобен динамичен бяг през измеренията човекът съвсем не може да се види като център на света, той престава да бъде и индивид, и субект на този свят. Точно обратно, човекът става все по-малък и разказът го въдворява в онази роля, която митът и сказът са му предопределили - да бъде частица, а не средище. При това разместване на пластовете и отношенията действа друга логика, работят други основания за литературна форма - в нея трайна и логически последователна нишка на действие не се следи. Логиката не е човекоцентрична, а космоцентрична.
Така “Българската мяра в литературата” и “Бъде невероятен!” стават първите две книги, които опитват да формулират наедро важните механизми, активирани в полето на образцовите български творби. Първата крачка в синтеза на безподобните български норми в разказа и в стиха е направена. Книгата за мярата ни в литературата е замислена в няколко части, които оттук насетне продължават с водещи теми. Новата книга на тази поредица е наречена на Софроний Врачански.
Сборникът е замислен като продължаващ периодично (два пъти в годината), като идеята на съставителите е той да бъде отворен към учени и текстове, които имат отношение към темата. За тази идея се оказват нужни не само нови интерпретации, но и позабравени и публикувани текстове, които нарочно или интуитивно напипват особеностите на българския начин на изказ и образотворчество. Сред тях стоят неприютени досега големите идеи на д-р Кръстев за Ботев, на Владимир Василев за Елин Пелин, на Никола Георгиев и Вера Мутафчиева за Софроний и ред други, имащи за свой обект спецификата на разказването ни.
Голямата задача е да се “подреди” или пък пренареди познанието ни за българската художествена словесност, за нейните водещи и не толкова известни книги, които не е задължително да бъдат изпитвани на натиска на високите литературни критерии. “Видрица” на поп Минчо, “Записките” и “Христо Ботйов” на Захари Стоянов, “Под игото” и “Чичовци” на Вазов, “Факийско предание на Б. Нейков, “Хоро” на Страшимиров, поезията на Ботев, разказите на Елин Пелин и Йовков, на Радичков и Ивайло Петров събират в себе си светоглед и интуиция за древни техники на сказа, за архаически модели на мисленето и за конструкция на образа, подчинен не на психологизма, а на регулативните формули на ситуацията. Това не е опит да се гради народопсихология в мащабите на литературата или споменните книги. Такава задача е най-уязвима, най-малкото защото текстовете са разноредови и разностойностни като насоченост, като поява и въздействени планове.
Затова съставителите замислят поредицата върху българската мяра в литературата да включва и авторски текстове, монографии и въобще цялостни изследвания върху тези особени проблеми и необичайни нормотворчески и текстотворчески процеси в българската словесност.

Цветан Ракьовски











и тяхната
друга литературна стойност










*По идея и обща редакция
на проф. д-р Енчо Мутафов