Пречупи се гръбнакът
на епохата

- Вие сте завършили железопътен техникум и Химико-технологически институт. Помагало ли ви е преди, а и сега вашето некинаджийско, работническо минало?
- Някога съществуваше закон, според който трябваше да се отработва три години първото висше образование - така попаднах в завод. Добих известен житейски опит и организаторски навици - все пак завърших кратката си заводска кариера като началник на голям цех. Но най-вече това минало сега ми дава възможност точно да се ориентирам какво става в страната ни - не се оказах “чист художник” в кула от слонова кост. Просто добре разбирам от финанси, от производство, наясно съм как се оправят хората у нас и така живея без особени илюзии.
- С постоянния си сценарист Миндадзе имате вече 11 филма. Бихте ли направили филм по нечий чужд сценарий?
- Трудно ми е да отговоря - работим заедно вече 25 години, такива неща не са се случвали. Всичките сценарии сме писали по общи идеи. Миндадзе започна с друг режисьор - Павел Любимов, направи с него два филма, писа и за един ленинградски режисьор, но това беше все между другото, без да искам да обиждам колегите си. Винаги сме работили върху “нашите” филми.
- Предупредихте ме, че не държите да говорим за старите ви филми, тук те са гледани...
- Да, с много от тях съм гостувал, говорил съм за тях и е писано.
- Да не би филмите ви да остаряват?
- Неотдавна гледах “Влакът спря” по телевизията. В актуалността му малко неща са се изменили, защото основният конфликт там не е между следователя и журналиста, а е по-глобален - между човека, който се опитва да промени живота, и мрачната, тежка съпротива на целия град. Не е ли съвременно? А “Плумбум”, а “Слуга”? От нищо не се срамувам, не бих променил нищо. Е, като всеки режисьор бих преснел отделни кадри, но това е чисто професионално. Не бих нанесъл поправки в същността.
- Не ви ли съблазнява жанровото кино?
- С Миндадзе нямаме проблеми с жанровете: дипломирането ми беше със сатирична комедия - 40-минутния “Спрете Потапов”, която много се хареса. Жанровите ни експерименти се трансформираха в търсене на собствена условност за всеки конкретен филм. В киното най-вече ме привлича (и Миндадзе също) фотографската безусловност на изображението, но с надстроено над “буквалността” условно време и пространство. Какво имам предвид: в “Плумбум” например реално не може да съществува момче, което едновременно е на 15 и на 40 години - това вече е вид условност. Друга е и природата на условността в “Парад на планетите” - някак не съвсем реалистична.
- На пръв поглед във вашите филми всичко е “достоверно”, но после се преобръща, не е каквото изглежда, и то не на сюжетно ниво, за разлика от американското кино.
- Да, така е - там има условност на самата история. А нас ни интересува природата на киното - как въпреки своята фактографичност и фотографичност позволява да се варира с различни видове условност.
- Какъв тип истории ви вълнуват? Имате исторически, съвременни, безвременни филми...
- Различни.
- Как се случва при вас - героят ли се появява първо или историята?
- Всеки път е различно. За “Плумбум” например си говорехме непрекъснато за някакво момче, което има власт в ръцете - това беше интересното. После се появи сюжетът.
- Но усещането за власт в ръцете ви занимава и в “Слуга”, и в “Пиеса за пътник”...
- В “Плумбум” обаче властта е в ръцете на момче, което още не е дозряло за нея.
- Плумбум като герой беше възприет крайно противоречиво.
- Избягваме еднозначността в изграждането на образа. Във всичките ни 11 филма нямаме нито един изцяло отрицателен персонаж - всеки е с истината си и с обективната си правота.
- Но нямате и другия тип герой - положителния протагонист, който да изразява вашата авторова позиция. Особено във “Влакът спря” или “Парад на планетите”.
- Такова алтер его е резоньорство - скучно ми е.
- Поздравите в “Парад на планетите”, сега във “Времето на танцьора” думата Качканар - имате едни такива загадъчни имена-заклинания, думи-пароли...
- Качканар е реално съществуващо градче в Урал, където скоро бях и исках дори да покажа филма си, но там вече няма кино. Героите на “Времето на танцьора” са оттам, те кръщават коня си с това име и постоянно го произнасят - така то наистина се превръща в знак. Разбира се, има някаква метафоричност в имената...
- Преди години заснехте филма “Алмавир”, който далечно напомня за “Титаник” или по-скоро обратното.
- “Алмавир” в известен смисъл много предусети процесите в страната, но е за нещо различно от “Титаник” - в него става дума за това, че всички ние плуваме на кораб, който потъва. Във филма няма трупове и удавени, в този смисъл нищо страшно не се случва, хората някак си се спасяват. Течението ги разхвърля по брега и на сутринта те започват да се търсят един друг. Това търсене на хора, които животът е разпилял, всъщност е сюжетът на филма. Пресичат се и се заплитат във възел съдби и патосът е, че повече няма да можем да плуваме, докато не възстановим тези основни, най-близки човешки взаимоотношения между роднини и приятели, тъй като останалите връзки не си струват. Ето, баща дълго не може да открие дъщеря си, а когато я намира, тя просто не може да го познае; приятел търси напразно приятеля си, жена намира мъжа си, но той вече е съвсем друг човек... Това го наблюдаваме и в живота - имал си добър познат, приятел, но времето се е променило и не можеш да го познаеш.
- Май говорите за сегашното положение в Русия.
- Разбира се. Макар че филмът е от 1991-ва, струва ми се, че имаше пророчески усещания за настъпващите процеси. А беше правен в атмосфера на еуфория, на желание за промяна, за пътувания, за перестройка...
- Отнасяте се предпазливо и недоверчиво към промените.
- Естествено. У руснака тази предпазливост към всякакви промени е генетически недостатъчна. Той задължително трябва да разруши всичко до основи, а после да създава нещо си. Историята показва, че това дава тъжни резултати.
- Как се отнасяте към новите поколения в киното?
- Не мисля, че съществува ново поколение в творчески аспект. Има редица отделни талантливи режисьори и филми, но поколение няма. То възниква с раждането на някаква художествена идея, която обединява отделните имена - както е при неореализма, новата френска вълна или вашите и нашите поколения от 60-те. Но нека да се снимат повече филми - важното е да съществува технологическият процес. Талантът е от бога, но хората трябва да работят, да упражняват професиите си. Друг е въпросът, че в много филми ме смущава недостигът на съдържателност.
- Все пак споменете няколко заслужаващи внимание заглавия.
- Бях в журито на един нов фестивал - “Евразия”. И видях изключителни филми на киргизкия режисьор Бешкемпир и два хубави грузински. Бих отбелязал и дебюта на младата режисьорка Садилова “Честит рожден ден”.
- Да поговорим за “Времето на танцьора”. От последните показани у нас филми оставаме с впечатлението, че Русия разчиства сметките си със завоевателското си минало. Как гледате на хората, които остават да живеят по новопридобитите територии, купуват си там къщи, изгонват местните... В този условен град от филма сякаш всички са чужденци.
- Не е съвсем така. Не става дума за натрапници в геополитически смисъл - те са хора, които напразно са воювали и си го казват направо. И в това е ужасът, трагизмът на тяхното положение. Да не говорим, че според Фокнър “От войната не можеш да се върнеш победител”. Русия само изостри отношенията си със съседите и напреженията в страната - не завоюва колонии, при които империята забогатява. Конфликтите можеха да се избягнат. А може да се заснеме и друг филм - за съдбата на руските бежанци, които местните гонят - това също е страшно.
- Вашият филм е песимистичен. Според местния герой благородството на руснака да го остави жив не променя нищо.
- Точно така, защото липсва нормална, естествена перспектива. И никой не е щастлив, всичко е разрушено.
- Вие давате шанс не на този, който живее в реалността, а на танцьора, на този, който актьорства в живота и се спасява от ужаса образно и буквално на кон. Той е извън времето, винаги е живял в измисления си свят.
- Да. И няма хепиенд, а сарказъм, защото да се измъкнеш от ада можеш само така, фолклорно.
- Може да се разчете и иначе - ще оцелееш, оставайки само в измисления, но по-благороден свят. Единствено танцьорът никога не убивал и вероятно по тази причина съдбата е снизходителна към него.
- Затова съм и направил филма.
- Кой е следващият ви проект?
- Тъжен въпрос, защото нищо не мога да отговоря. Остава ни още месец да приключим новия си сценарий с Миндадзе, но няма перспектива да го заснемем. С парите е много тежко в Русия.
- А от чужбина? - На тях пък не сме им интересни.
- Вие не сте интересен в чужбина? Трудно ми е да повярвам.
- Да. Често ми предлагат по разни международни фестивали - ето от нас парите, а вие снимайте каквото си искате. По-рано от неопитност си мислех, че е истина, но зад тези думи не стои нищо реално. Когато започна да предлагам нашите сюжети (и ви уверявам, че са наистина интересни), чужденците вдигат рамене и отсичат: “Ама зрителят не познава този живот, а ние работим за зрителя”. За следващия проект казват, че пък зрителят трябвало да познава историята, за по-следващия - че е прекалено песимистичен... И изведнъж някой наистина доброжелателен продуцент ти казва - а не може ли да направите филм за герой, който се връща от Афганистан, любимата му вече е в ръцете на наркомафията, местните власти също са подкупени и нашият човек започва борба с всички... Тоест предлага ни се нещо, което нас не ни интересува, защото е алгоритъм, модел по западен образец. И така - до следващия спонсор, въодушевен от поредната ни международна награда и вниманието на критиката и всичко отново се повтаря. Филмите ни се възприемат добре в Русия, а на западняка не му е ясно какво се случва в тях.
- Вие самият не сте ли пробвали да си бъдете продуцент?
- Това е условно определение за нас. Винаги сме снимали с държавни пари. А за спонсорите не сме интересни, на тях им трябват прости филми с прост сюжет и зрителски успех, което вероятно е и правилно. Ако в страната имаше закони, които да стимулират меценатството, както е по цял свят...
- Но освен проблема с парите съществува и проблемът на прекалената свобода, която обърква.
- Това имах предвид, като говорех за недостиг на съдържателност при младите. Отсъства художествена идея - нова. Кога, откъде, в какъв вид ще дойде тя - не зная. Повече ме тревожи, че я няма и в литературата, а аз чета много, макар и отчасти по принуда - за сценарен портфейл в собственото си обединение. И не срещам нищо, дори не знам какво да ви препоръчам. Иначе текстове непрекъснато се пишат. Прекалено рязко се измени животът, пречупи се гръбнакът на епохата, а изкуството не може веднага да откликне. За тази обърканост са и последните ми филми: във “Времето на танцьора” героите разбират, че се е случило нещо нередно; и двамата антагонисти от “Пиеса за пътник” имат усещането, че вече губят почва под краката си. Мисля, че посоката в руските филми ще е към демократизация на кинозрелището - зрителят ще се върне в залата да гледа само филми, в които ще вижда самия себе си, а точно такива не се правят.

Разговора води Петя Александрова











Разговор
с Вадим Абдрашитов