Свирим в памет
на Димитър Манолов


Маестро Емил Табаков дирижираше поредния концерт на Софийската филхармония. Той започна с две съобщения. Едно лошо и едно добро. Първото, посрещнато с нескрито разочарование от многобройната публика, изпълнила зала "Света София" на 28 януари, гласеше: четвъртият концерт от абонаментния цикъл "В" ще се състои отново тук, а не в зала "България". Второто, по-артистично и затова поднесено от самия диригент, имаше характер на посвещение: "Тази вечер ще свирим в памет на Димитър Манолов (1940 - 1998). Избрали сме три от често изпълняваните под негово ръководство творби." А те бяха "Шехеразада" на Римски-Корсаков, Шумановият клавирен концерт и увертюрата "1812 година" от Чайковски. Странна програма е най-мекият израз, който успях да намеря. Въздържам се от други коментари, тъй като силно подозирам нечий чужд, може би импресарски избор. Но все пак Римски-Корсаков, Чайковски за финал, при това с увертюра, колкото и да е шумна, и по средата Шуман!? Не заслужаваше ли Димитър Манолов нещо по-стилно?
"Шехеразада" на Римски-Корсаков Емил Табаков "взема" обикновено за 48 минути. Това не е малко време, през което софийските филхармоници имаха предостатъчно възможности да покажат, че се намират в добро здраве. Ако игнорирам отделни моментни неблагополучия на медните (сигурно е известно в какво окаяно състояние се намират техните инструменти), всички останали оркестрови групи демонстрираха европейска класа. Пиша го без колебание, защото и общата звукова картина, и солата (най-важното бе на Павел Златарев - цигулка, в ролята на прелъстителната Шехеразада) даваха основание да се запитам: какво би било, ако... Но това отприщва такъв порой от реторични въпроси, че по-хубаво да не ги подхващам.
Пианистът Антон Диков, солист в Шумановия клавирен концерт същата вечер, от самото начало показа, че добре познава двете лица на немския романтик - Ойзебиус и Флорестан. Показа и кое от тях е по-близко до неговия артистичен стил. Допадна ми трактовката му в един благородно-сдържан, изчистен от всякакъв патос и фалш тон. Неговото фантастично "туше" накара рояла да зазвучи с рядко чувани красота и богатство. Сигурно такъв Шуман не би се харесал всекиму. По-често го чуваме истерично-необуздан, понякога почти "пиян", сякаш не е германец. Антон Диков обаче защити своето виждане напълно убедително. Маестро Табаков му партнираше с присъщата си гъвкавост и лекота. Ансамбълът солист - оркестър респектираше.
Финалът с тържествената увертюра "1812 година" на Чайковски внесе необходимия контраст в програмата. Тогава си казах, че може би тя не е чак толкова неловко съставена. Това "плакатно патриотично произведение" не би се състояло, ако не беше "изиграно" по подобаващ начин. Емил Табаков и софийските филхармоници го направиха великолепно.

Пламен Петров