Творци на живо се наричат срещите с писатели, които организира Издателско ателие "Аб" съвместно с НДК. Миналата седмица "Творческото ателие" се проведе за 11-ти път и срещата беше с писателя Йордан Радичков. Поводът е изданието "Бъди невероятен. Книга за Радичков" от Енчо Мутафов, издадена от "Свободно поетическо общество" (следващата му заявка е книгата на Емил Андреев "Ломски разкази"). Срещата водеше Анго Боянов.
Енчо Мутафов не използва случая да говори обстойно за създаването на книгата си. Спомена само, че тя е втората му книга за Радичков. Първата е от 1985 г. и е писана заедно с Димитър Стайков; всъщност съставена е от два отделни дяла и носи заглавето "Йордан Радичков". Проф. Мутафов не говори за книгата си, но даде воля на цялото си възхищение от писателя, на когото тя е посветена. От Радичков той се е интересувал още от 1964 г., когато излиза "Шарената чанта". Сигурен е, че може да цитира по-добре от автора им датите на изданията на произведенията му.
Актьорите Кирил Кавадарков и Иван Петрушинов, които също участваха в "Творческото ателие", влязоха в своеобразна конкуренция с автора на книгата "Бъди невероятен", разказвайки и изигравайки случки, които ги свързват лично с писателя и с произведенията му.
Център на срещата беше, естествено, самият Йордан Радичков, който не остана длъжен на актьорите с разкази на случки от собствената си театрална биография, и с характерната си ирония и чувство за мярка смекчи патетиката на изказванията, идващи от публиката.
Случките на Радичков бяха, разбира се, повечето весели, аз обаче тук ще цитирам две сериозни, които, според мен, също носят "радичковски дух":
"Мисля, че хората имат нужда от общуване. Не знам дали от общуване, но от повече грижа, повече съпричастност едни към други. Онзи ден бях в една циганска махала край София и си спомних, че когато в Гориград дойде голяма вода и загинаха много хора, повече от 100 човека загинаха, сутринта рано от бързия влак Видин-Лом на гарата във Враца слязоха група хора да проверят, да видят дали не е загинал някой човек. Тая група бяха ломски и видински цигани. Научили, че има някакво бедствие във Враца и бяха взели бързия влак, той се казваше тогава "Магура експрес". С този експрес бяха дошли във Враца да видят дали не е загинал някой циганин. Нито един българин не слезе от влака. (...) Мисля, че и сега, ако някъде стане някой сакатлък, ние тука ще си въртим палците, ще видим какво казват по телевизията и по радиото, ще четем вестниците, но никой няма да отиде на място да види какъв е сакатлъкът, дали няма нужда от неговата помощ. Дали някой човек не е загазил там, не е пострадъл от нещо. Тъкмо това и по телевизията ни липсва. (...)
За постановката на "Суматоха" в Сатиричния театър с Георги Парцалев и Стоянка Мутафова Радичков разказа така:
"... бяха млади години тогава. Не си знаех силата. На мен ми беше да работя. Всичко това се правеше с много голямо въодушевление. И сега се правят хубави работи, но вече се правят малко уморени, без апетити. Всички нещо ядем, ама не е вкусно, няма апетит за ядене. Както казват хората, гладен човек по-така, ама сит човек, да те пази Бог, никога не можеш да го нахраниш. И сега като гледам живота по нас, не мога да разбера, ние гладни ли сме, сити ли сме. Нищо не ни харесва. Ще ви кажа за една стара еленска мома. Като се гледа сутрин в огледалото, гледа се, гледа се и възкликва "Не ща се мале, ма"."

И.И.