Мръсни след Банята

Общината спечели, обществото загуби. Не всяка загуба е лоша. Тази може би не е от важните, а поуките й са ценни. Този естествен край очерта ясно ситуацията във "високото" градоустройство, разпределението на силите, характера и почерците на противостоящите - за трети път в една година - Общината срещу обществото. Първите два - реституцията във и около Витоша като последица от снемане на статута на национален парк и строителството на Хилтън в Южния парк бяха много по-важни поражения. Историята с Банята е фарс. Водевилният характер се подсилва от комичния финал, който си струва подробен отчет.
Общината организира конкурс, който съдържаше като условие окончателното й решение - сградата на Банята да стане 70% "музей на София", 20% водолечебница и 10% градска администрация. На архитектите се предостави да предложат аранжимент. Заданието (написано от опитния общински кадър Георги Лабов) предлага в интериора на Музея да бъде "изтъкнато" значението на водата, в т.ч. на топлата и минералната като такива и да бъде запазен коминът на бившето отопление, украсен с неестествено за един комин водно охлаждане (все в името на водата). Може да се каже, че за първи път българските архитекти бойкотираха конкурс от принципни съображения. Ако изключим арх. Агура, никой от старите вълци не си позволи да стане за смях, въпреки очертаващата се слаба конкуренция. За младите, както и за софийските не-архитекти са нужни малко пояснения.
Още преди Балканската война, на пъпа на София, там, където винаги е имало баня, джамия и пазар, били издигнати две представителни и много важни за времето си сгради - Халите и Банята. Освен с функционало предназначение и двете били натоварени силно със символно значение. И двете в известен смисъл са дворци - на търговията и на хигиената (е, и на удоволствията). Точно затова отвън банята на П.Момчилов/Й.Миланов е като "Пти пале" в Париж, а отвътре сградите са такива, каквито функцията го изисква - халите с ажурна метална конструкция, банята - с масивна сводова. Били предназначени за малък град (все пак - с трамваи), били идеални за мащаба му и неговите нужди. Тук трябва да се отвори една голяма скоба и да се подчертае, че техните автори (патриоти несъмнено) не се съобразили с историческите дадености и се отнесли към останките на римския, средновековния и възрожденския град така, сякаш никога не ги е имало. Социалистическото градоустройство застреляло банята, халите, а най-вече и джамията, издигайки от едната страна ЦУМ, от другата - "магазин" София. Независимо от това техният упадък може да се припише изцяло на естествени процеси. Половин век се оказа достатъчен да се превърнат те в обекти, неадекватни на своето предназначение и в бреме за Общината (чиято собственост са). Както много други сгради те станаха излишни, преди да изтече срокът на физическа годност. Едновременно с това моралната им стойност нарасна, защото обществото също се развива и стига до извода, че поне най-читавото от миналото трябва да се пази. В това отношение софиянци се оказаха по-далновидни от парижаните, които си разрушиха прочутите хали, вместо да ги реконструират и адаптират за музей, както направиха по-късно с една стара гара със също толкова прекрасна железария. София не е Париж, нямаме кой знае какви забележителности, затова запазването на Халите и Банята не подлежи на дискусия. Въпросът беше кой да ги поддържа и как да бъдат отворени с що-годе смислено предназначение.
Тук вече стигаме до същността на проблема. Ако Общината рече да ги продаде (Халите - много по-лесно в сравнение с Банята), възникват куп нови проблеми. Първо - новият собственик трябва да ги запази максимално такива, каквито са. Каквито са обаче, те имат уж малко полезна площ и уж никой не ще да ги купи. Ако по някакъв начин площта бъде увеличена (чрез надстрояване и/или изтърбушване), това е твърде рискована операция, трябват проектанти и строители, каквито нямаме. Още по-малко администрация, която разбира от модерна реконструкция. Второ - ако трябва да се спазва старото предназначение, става още по-сложно. Да речем, за Халите е не само възможна, но и желателна (от гледна точка на града) смяната на предназначението, за Банята обаче не е така. Пречи й водата, която става най-вече за къпане, пиене и лечение, а не за пропаганда на същите тези дейности. Поне за общината водата от благо се превръща в проблем. За Халите е лесно да бъдат преустроени - при тях масивен е само контурът, Банята е масивна и вътре. Трето - Общината няма защо да иска да се разделя със своето имущество (тя няма как да е за приватизация) по ред причини. Благовидната е популистка - ако тези сгради отидат в ръцете на богатите, рейтингът пада. Неблаговидната е комерсиална - отпадат шансовете за спекулации в бъдеще. Затова, каквото и да говори Общината, за момента най-изгодно (за нея, но може би и за града) е двете сгради да бъдат ремонтирани, консервирани и заключени, докато се променят обстоятелствата - все някога ще се променят. Веднаж изчистени и препокрити, двете сгради ще изкарат без проблеми още 50 години. Защо Общината не се спира на този вариант? Не само защото е грехота две големи и хубави сгради в центъра да пустеят, а и защото има надежда за допълнителна, макар и малка, печалба. И най-вече за показно - в смисъл - грижим се за града! Например - ако Банята стане "музей" - тя наистина ще се и експлоатира с по-малко разходи. Извън всяко съмнение "Музеят на София" е една фикция - никой няма да се затири да гледа макети, документи и каляската на Фердинанд, след като дори Националният исторически, на триста метра оттам, стои заключен в събота и неделя. Но "музейната функция" е в състояние да замаже очите на обществото - "банята" си е пак там, пак е негова, само дето в басейна е каляската на Фердинанд. Първата идея на Софиянски - Банята да бъде Кметство, е по-смислена от музея, прекалено откровена обаче, за да бъде преглътната.
Ако има нещо безспорно във връзка с Халите, Банята, музеите, ЦУМ, Партийния дом, библиотеките, театрите и водите на София, то е, че съдбата им не бива да се решава изолирано - като собственост, предназначение, архитектура. Само много големи наивници могат да допуснат, че има добри частични решения. Добре не може да стане случайно. Следователно всяко попълзновение, което нарушава порядъка от голямото към малкото, е погрешно. А ако е свързано с користни цели - то е престъпно. Една все по-сериозна музикална партия във водевила е хорът на недоволните, които надигат глас всеки път, когато нещо лошо стане - било със старото кметство, било с Банята, било на Витоша, но същите хора мълчат или държат исото през останалото време - когато непредотвратимото още не е станало, когато още има смисъл да се влиза в конфликти... Точно сега няма смисъл да се плаче повече за Банята. Което Общината искаше, то стана. Но има смисъл да не се преизбира Софиянски. Той и без това предпочита да бъде футболен началник, а не кмет.
И така - от архитектите недвусмислено поискаха да участват във фарс. Резултатите от конкурса са симптоматични. Първа награда спечели проект, който беше готов предвапително. Да щастие дори басейните си остават басейни, частично покрити със стъкло и частично пълни с вода(!). Ако възникне по-добра експлоатационна обстановка, ще изтъркалят колесницата на Фердинанд в някой гараж, ще поръсят носиите с нафталин и хайде готово. Това, което главните и второстепенните архитекти на Общината не са взели предвид, е, че Банята има неспасяемата акустика на хамам и ако трябва да се направи там нещо друго, но истинско, нужни са много големи пари и много сериозни промени. Освен ако нещото се върши шепнешком. Това трябваше да се има предвид, когато кметът предложи в Банята да има кметство и ритуални зали.
Втората награда, която журито превъзнася до небесата (но не класира първа!), предлага нещо, което е известно от проекта на проф. Кръстев отпреди три години - да се изкопае градинката и в нея да се внесат полезни функции на подземно (спрямо сегашните улици) ниво. Само че нещото, което арх. Владислав Николов предлага сега в "подземието", е именно баня и по този начин фарсът е пълен - вади банята оттам, където е, и прави нова там, където е съмнително дали може, трябва и е хубаво да бъде - в и без това оскъдното градско пространство незаето от сгради - в и без това усойното подножие на ЦУМ. За да може Общината да е сита и общественото мнение - цяло. Този проект е като подарък за кукловодите - хем няма да го изпълнят, хем могат да хвърлят прах в очите на всички, които плачат за водата. В чисто човешки план всички, които твърдят, че функцията е по-важна от сградата и именно функцията трябва да се съхрани, са кристално прави. За съжаление същите хора не казват - на всяка цена, та да стане дума за цената. Най-приемлива може да се окаже цената на значителни промени в самата сграда, а това НИПК и отделни силни фигури не искаха да допуснат 20 години по никакъв начин! И така попадат в капана. Единственото, което дай Боже Николов да постигне, е да събори комина. Може би на друго място, по друг повод ще изкажа "некои съображения" защо градинката не бива да се разкопава. Ако има интерес към темата...
И така - съществува (отдавна и многократно актуализиран) проект на арх. Мрянков за банята като балнеологичен център. Съществуват навсякъде по света минерални бани, които се ползват с голям успех като центрове за удоволствия - каквито са били винаги в древността. Естествено, робите са влизали в тях като обслужващ персонал. Унищожаването на робството навсякъде по света било свързано с настъпването на вековна мръсотия и скука. Съществува проект на проф. д-р Тодор Кръстев, където Банята и Халите, свързани с подземно ниво, са само част от голям обществен комплекс, в който запазват материалната си цялост и старите си функции. Всички тези документирани намерения Общината пренебрегна, но за да си умие ръцете пак с архитектите, направи конкурс, който легитимира едно иначе рационално решение - да ремонтира Банята с парите за музей. Нищо лошо от гледна точка на хора, които не искат да рискуват. За жалост - сигурен начин за бавно умиране. В нашето общо национално умиране най-голям дял имат парите, хвърлени на вятъра.
Фарсът се състои в това, че колегията се надигна едва когато наградите бяха раздадени. Същите хора, които приеха (или съдействаха за) спирането на работата по генплана през 92-ра, които не подписаха Харта 98-а, които допуснаха САБ да съгласува идиотска програма, а председателят на СААБ да журира, след конкурса направиха подписка, като се надяват да постигнат нещо срещу една напълно легитимна процедура. Те атакуват заданието на Лабов, а не неговите възложители - Янев и Софиянски, сякаш това са отделни неща. Тъй като противниците на "конкурса" са много и многословни, кметът им извъртя следния номер. Наградената част от проектите бяха извадени от топличкия салон на САБ-а и подредени в леденостудената Баня - за "пресконференция". След това бяха поканени само приятелите на идеята и представители на медиите. През един бодър полицейски филтър минаха само хора с покани - по такъв начин дори участници в конкурса останаха отвън. След като влезлите добре се намръзнаха, кметът, главният архитект и първопремираният автор издекламираха ода за музея, след което всички се разотидоха вкочанени. Нямаше въпроси, нямаше луд, който да протестира. А и да имаше, при банската акустика щеше да се чуе само мучене. Общо взето, беше гениално мероприятие, защото никому не мина през ум, че в тази сграда голи хора могат да оцелеят. Комунистите също правеха каквото си искат, но не по такъв елегантен начин. Отвън, пред Банята (по обед слънцето едвам се беше показало иззад ЦУМ-а) се разговорихме трима - един отявлен привърженик на музея (арх. Лабов), един колебаещ се по въпроса интелектуалец (арх. Бояджиев) и моя милост. Лабов естествено беше доволен, Бояджиев не беше разочарован. Моя милост се почувства мръсен, като човек, когото току-що са наплюли безнаказано. Както и много други, влезли и невлезли този четвъртък в Банята. Така ни се пада.

Павел Попов











Завърши
голямото
надлъгване
какво
да се прави в
Централната
баня.