Живеем в свят
на чезнещи чувства


- Господин Кустурица, по повод "Черна котка, бял котарак" писателят Петер Хандке неотдавна каза, че е гледал много хубав филм, цитирам, "един безкрайно хубав филм сред толкова псевдосериозно и маниерно кино". Как ви се вижда филмът днес, когато вече тръгна по екраните?
- Моят приятел Петер Хандке добре го е казал; моите намерения изцяло се покриват с реакцията му. Изпитвах потребност да направя филм с терапевтично въздействие, без носталгии по изгубеното. В никакъв случай не исках да залъгвам евтино и глупашки надеждите на хората, както често правят холивудските филми. Интересуваше ме красотата на алтернативни, паралелно съществуващи светове. Циганите в моя филм оцеляват като насекомите, по принципа на естествения подбор, поради съвършенството на цветовете и формите на крилете им. Иска ми се хората в моите филми да оцеляват без оръжия, без средновековни замъци, без целия този апарат на разрушението. Става дума за един почти наивен поглед към света, като погледа между черна котка и бял котарак. В емоционалното измерение на филма на места несъмнено има кич. Но потентен и емоционален кич, в противовес на маниеризмите, в които живеем. Искаше ми се този кич да направи осезаема цялата жизненост, бликаща от тази периферия на света. В никакъв случай замисълът ми не е маниеристичен.
- Протагонисти и на този филм са циганите. Откъде този интерес към света на рома и синти?
- Открай време търся етнически темели за творчеството си. Под въздействието на електронните медии модерният свят става все по-малко човечен. Исках да се дистанцирам от този свят, да се отделя от това негово развитие. Затова се "внесох" в циганския свят, където намерих неподправена човечност и топлина.
- Работил сте в Америка, а там е изворът на модерния жанров филм. Какво мислите за жанровия филм изобщо? Няма ли да застине в жанрово клише и в жанрова лъжа и дори тема като разпадането на Югославия например?
- Та те вече са я започнали тази работа по някакъв начин, лъжата е навсякъде около нас. Обкръжени сме от лъжи. Филмът ми "Ъндърграунд" например в същността си, в основата си съдържа тази идея на измамата. Тъкмо косовската криза все по-ясно показва, че историята е една велика измама и че историческите въпроси са измамни въпроси. Доколкото днес американският филм диктува формите на жанра, моите филми не са жанрови. Жанрът е по-стар от американския филм, ала днес жанрът клони към дебилното, докато добрият жанров филм трябва да изостря способността за многостранно възприемане на света. Ако всичко се развива така глупаво, боя се, че това води до умирането на жанра изобщо. Можем ли да наричаме жанр глупавото? Ала това е май пътят, по който повечето са поели. Струва ми се понякога, че киното се развива извънредно лошо. Филмът ми "Черна котка, бял котарак" е анти-жанров филм, има една невидима архитектура в него; и най-вече той иска да стопли душата на човека. Във време, в което жанровият филм става все по-студен. Впрочем американският филм далеч не се изчерпва с това, което иде от Холивуд. Има едно междинно пространство в Америка, в което човек може плодотворно да работи. Аз самият се виждам в това междинно пространство. С филми, в които се говори английски, ала които във всяко отношение са си мои.
- Какво очаквате от германското възприемане на филма ви?
- Мисля, че ще се хареса и на германската публика, и на критиката. Филмът ми предлага топлина, която може да сгрее и германците. В Германия също усещат всеобщото изстиване. Макар че германската критика е строга, очаквам положителни реакции.
- Не прекалява ли днес критиката с морализаторството си? Някои критици се държат като "етически хигиенисти", без никакво сетиво за артистичната игривост на изкуството.
- Аз съм на границата, на която критиката все още играе важна роля за мен. Струва ми се обаче, че след този филм, който вече в седма-осма страна жъне успех - половин милион зрители в Италия, 600-700 хиляди във Франция, в Швеция също, навсякъде - та мисля, че както при този, така и при бъдещите ми филми (ако, разбира се, не направя някой лош филм), зрителят и без критика бързо ще разпознае по-различното. Това не е творба на телевизионната естетика, каквато е преобладаващата маса от днешните филми. Защото повечето от филмите по кината са телевизионни филми. Както и обратното: може и да ти се случи, като включиш телевизора, да видиш добър филм. Същевременно открай време съм любимец на критиката, както и на журитата в Кан, Венеция и Берлин. Може би защото в киноестетиката филмите ми хвърлят мост между традиция и модернизъм. Критиката е много важна за възпитаването на критерии в публиката. Ала и на критика не му е лесно, защото телевизионната естетика владее както кинопродукцията, така и рецепцията. Не са добри днешните времена за киноизкуството. Иска ми се да действам като посредник между старото и новото. Боря се за оцеляването на онова, което създадоха кинокласиците. Търся някаква комбинация между традиционната естетика и модерната перцепция, съответстваща на цялата изключителност на балканското пространство, където всичко пулсира по-силно, по-интензивно, по-смешно, по-тъжно, отколкото в земите, надраснали ни по пътя на еволюцията. Защото, като им покажа тези първични усещания, мога да възбудя и тях.
- Критиката обаче понякога може да бъде безпощадно строга, ограничена и брутална. Уязвяват ли ви такива нападки, защото ги имаше, знае се.
- Не, само веднъж се поддадох - в случая с "Ъндърграунд". Просто не можех да проумея как този филм, насочен срещу всяка пропаганда, можеше да бъде видян като пропаганден филм; можеше да бъде обвинен в пропаганда. Впрочем ония извън "Ъндърграунд", които уж се борят против пропагандата, сами са една голяма пропаганда. Чувствах се като под кръстосан огън, кръстосан пропаганден огън. Намериха се няколко критици, които всичко във филма виждаха през морална призма, всичко започнаха да оценяват морализаторски. Разбирам, че и на критиката не й е лесно всичко да прозре, защото живеем в трудно и преломно време. Целият ни живот като че ли започва да става виртуален и човек често губи способността си да прави разлика между реалност и фикция.
- Как човекът на изкуството в хода на работата си неутрализира негативните реакции, без например да започне да опакова във филма си полемични реплики срещу критиката? - Това е, струва ми се, въпрос на школовка. Когато човек напълно се е отдал на работата си, критиката без друго не може да му отвлече вниманието. Артистът, верен на себе си, не става лесно храна на провокаторите, не посяга току-тъй към регистъра на злото. Мисля, че съм твърде далеч от делничните истерични политически игрички. Това, което днес не се цени особено, ала за мен е извънредно важно, е дълбоко закотвено в човешката природа, във възпитанието, в личната история на човек - в детството, този извор на всичко онова, което после предстои да се развие. Не съм лош човек. Не съм обаче и занаятчия, който продава изкуството си на дявола. Това е за хората за еднократна употреба, чиито филми не издържат изпита на времето.
- Живеете в чужбина. Как съхранявате идентичността си?
- Аз съм някак си дълбоко вкоренен в чувствеността си. Винаги вярвам на чувствата си. Колкото и да съм се научил да ги контролирам, мисля, че те си остават извор на страшна сила в този свят на посърнали чувства и усещания, заменени с някакви модерни агресивности. Винаги оставам верен на емоциите си и ги следвам. Понякога наистина ми се струва, че живеем в свят на чезнещи чувства, в който получаваме само агресивност и неврози. Опитвам се да балансирам емоциите; работата с чувствата съставлява всъщност естетическата ми програма, колкото и трудно да е да постигнеш в композиционно отношение това с камерата, колкото и транспонирането на чувственост с камерата да е по-трудно, отколкото при другите изкуства. Ала този фактор на чувствеността прави живота по-поносим, тя е и резервоарът, от който черпя.
- Очаквали ли сте някога да се разрази такава оргия на насилието на Балканите?
- Не! И насън не ми се е привиждало такова кърваво развитие! Дотам се стигна, мисля си сега, защото всички процеси, които започваха на Балканите, не бяха довеждани до край. Всеки път ги потискаха или прекъсваха. Дори явлението "нация" не беше поне донякъде изживяно нито във времево, нито в пространствено отношение. Тези прекъснати процеси след това получаваха експлозивно и насилническо продължение. Освен това мнозина днес твърде лесно забравиха грешките на стария режим. Днешните престъпления извират непосредствено от времето на титовизма. Аз и представа си нямах за измеренията на измамата, провеждана така рафинирано по времето на Тито.
- Какво ще кажете за ролята на музиката във вашите филми?
- Винаги съм бил за най-тясна връзка между филм и музика. Мисля, че самото сглобяване на литературния материал и разлагането му във филма се решава по музикален път. Човек без музикален слух не може да прави кино.
- И накрая един последен въпрос: Имате ли си фигура от историята на Балканите, с която да изпитвате духовно родство? Някои ви сравняват с Иво Андрич. - Да, най-дълбоко сроден се чувствам с Иво Андрич, защото всяко разбиране на Балканите, разминаващо се с Андрич, е погрешно. Макар че сме твърде различини - Андрич е епичен хронист, аз съм по-скоро лиричен разказвач - сме все пак и твърде сродни души. Опитвам се да си обясня събитията на Балканите чрез опуса на този голям писател. Май че без Андрич днес никой не може да разбере Балканите. Андрич не превръща в измамна илюзия историята и философския контекст на Балканите. Той бе мъдър човек, при това по югославски многонационален: хърватин, роден в Босна и израсъл в Белград. Само с такава многонационална идентичност днес може се да разбере действителността на Балканите. Човек се нуждае от странстваща гледна точка. За да възприемеш както трябва Балканите, трябва сам да се превърнеш в паралаксова антена.

Жарко Радакович

Превел от немски Жерминал Чивиков

_____________
Жарко Радакович
е сръбски писател и преводач, който живее и работи в Кьолн












Разговор с
Емир Кустурица

по повод
германската
премиера
на филма му
Черна котка,
бял котарак
,
състояла се
на 21.1.1999г.