Книга с характер
На премиерата на своята книга "Черната кутия", която се състоя дни преди Коледа в Софийския университет, в пълната с писатели, преподаватели и студенти Втора зала, Александър Шурбанов, обяснявайки защо и как е написал тази книга, си позволи да я посвети на един абсолютно непознат за него човек, който живее в беседка в Борисовата градина и който никога няма да разбере за съществуването на въпросната книга. Посвети му я - и струва ми се - с основание, защото "Черната кутия" - ще си позволя да го спомена - помни и знае за съществуването и на тези хора, а не мисли само за потенциалните си читатели. Помни ги, забелязва ги и не се страхува и срамува да го каже и покаже, независимо че заради това и тя, и авторът й могат да бъдат обвинени в прекалена сантименталност, в излишен патос, в затрогващи спекулации и манипулиране на аудиторията.
Започнах с обговарянето на устните паратекстове, защото ми се ще да акцентирам точно върху смелостта на есеистичната книга на Александър Шурбанов, върху готовността й да поеме укоряването в старомодност и патетичност. И даже в прекалена взряност в моралното, в хипнотизираност от него.
Още със самото си заглавие, а и с откриващия я текст (нещо като встъпление-обяснение) "Черната кутия" рязко и категорично заявява своята положеност в една хуманистична традиция, която се интересува от егологията, от антропологията, сиреч от възможността за характеризирането на човека, от основанията на разума, от посланията, носени от една или друга традиция, от истините... Което не значи, че книгата не отчита цялата разпадналост на днешното време, че нехае за подриването на смислите, за деконструирането на субекта, но нейната цел е в прекрачването, в преодоляването на роенето, във възвръщането на езика към референциалните устои, в припомнянето на идеята за ценност, в макар и утопичното заиграване с вярата във фиксираните, непоклатими смисли, поне що се отнася до важните, големите неща. Най-сетне - във вярата, че все още можем да се уповаваме на подобни конструкти, тоест на твърдения, според които има първостепенни, ключови идеи и понятия... Би могло да се каже следователно, че тази книга защитава един малко или много просвещенски проект, доколкото борави с митологеми от типа на тази за уникалността на аза, за усъвършенстването на аза, за неговите свобода и непредвидимост, за живота с другите като част от самата дефиниция за човека, ако цитирам Цветан Тодоров. Или неин обект са духът и душата, тъй като, казано с думите на самия Александър Шурбанов, тя е убедена, че "докато е жив, човек трябва да раздухва жаравата на своя дух..." Като - пак ми се ще да го подчертая - става дума за просвещенско-постмодерен патос, тоест за просвещенски патос, който е разклатен, разколебан, който знае, че трябва непрекъснато да се мотивира, да се защитава, да обяснява появата си, основанията си дори...
Наред с просвещенското обаче книгата някак много целенасочено работи и с някои романтически митологеми. Най-общо казано, тя като че ли се опитва да защити тезата, че любовта е тази, която прави нещата, защото вярва, че в повечето случаи моралът, както е казал Пърси Шели, е в любовта... Конкретно, това се проектира в приоритизирането на спонтанността, чувствителността на сърцето, тоест. А малко по-общо погледнато - и в интереса към фрагмента като форма на спонтанното, на внезапните хрумвания, на причудливите аналогии. И най-сетне, романтическа е и вярата в знаковостта на света, в наситеността му с неразчетени послания, идващи от дълбините на вселената, в които трябва да се вслушваме, за да се овладее Божественият език. Може би затова толкова съществена опора на книгата е опозицията природно - човешко, опозиция, която бива проигравана по множество начини - от тяхната радикална несъвместимост и чуждост до тяхната симетричност, взаимна обвързаност, полагане в хармония, чуване, сговаряне...
Споменах обаче, че "Черната кутия" не е и не желае да бъде някаква чиста книга, чист проект, който отстоява някаква идеология, пък била тя и просвещенска или романтическа. В този смисъл амалгамността е заложена в нейните стратегии. Преплитането на митологеми, пулсациите между тях проблематизират разпознаваемите конструкти и в крайна сметка градят собствения й почерк. Така например, ако се опитаме да обгледаме една от централните теми на книгата - тази за паметта - ще видим, че присъствието й обема споменатите вече митологеми и представи. Защото откриваемая тук е и постмодерната хипнотизираност от паметта - паметта към билото, паметта като форма на тукашност (всичко вече се е случвало) и с тази мисъл трябва да се свиква, но откриваема е и визията за паметта в стил Янкелевич - Рикьор, тоест - вярата в това, че никой не може да направи така, че онова, което е било, да не бъде... Оттук и акцентът върху съхраняването на посланията на настоящето (в черната кутия), които все някой някога ще разчете, проумее...
Що се отнася до направата на книгата, тя вплита биографичния етос в размишленията за човешкото, българското, поезията, писането изобщо, езика, опитвайки се самата тя да конструира език, в който освен думите, значещи са и мълчанията, език, в който думите да явяват характера си, минутните си настроения...

Амелия Личева



























Александър Шурбанов.
Черната кутия.

УИ Св. Климент Охридски.
С. 1998