Анти-Пепеляшка
В края на миналата година книгата на Галин Тиханов беше една от тези прояви, които ни дадоха възможност да говорим за силна вълна на критическата литература в България. По нещо тя напомняше другите книги - тези на Инна Пелева, на Бойко Пенчев, "Канонът"... Това "нещо" може да се изрази с оксиморона градивен бунт, какъвто все пак дочакахме да прошава в родната ни хуманитаристика, след като половин век изглеждаше, че тя е забравила да проблематизира своето право на съществуване. Пак в края на миналата година, на една сдружена среща в Пловдив, "писателите" обвиниха "критиците", че не пишат за тях, ами ровят с перверзна дистанцираност из останките на класическата литература. Лесно можем да разберем тази носталгия по слугинското време на критиката. Истината е, че всяко време, включително днешното, има нужда от своите Пепеляшки. Що се отнася до литературната критика, и днес можем да срещнем глуповато-умиленото й лице в таблоидните медии - от "24 часа" до Националната телевизия. Но не за нея е думата, а за книгата на Галин Тиханов, която преди всичко представлява обратното на обратното, т. е. новите-стари традиции на академическия литературен дискурс. Тя изследва едно от най-изследваните явления в историята на българската култура - кръга "Мисъл" от началото на нашия век. По този начин още в самото начало си отрязва пътя за отстъпление - тук всяко повторение, всяка заемка, всяко влияние няма да могат да бъдат скрити. Всъщност да крие корените си е последното нещо, което книгата прави, в някакъв смисъл тя дори разиграва модерен традиционализъм, като непрекъснато ги показва. Нейната амбиция (и това вече я различава в поредицата от книги, сред които я ситуирах в началото) е другаде. Галин Тиханов не е критик тип "бунтар" или "артист". Неговата сила е в системната последователност, с която "захваща" явленията, в рационалната модерност на подхода, с който ги изяснява, в широката, но добре премерена и чисто подредена ерудиция, с която ги обяснява. В това отношение изглежда, че британската традиция се е надсложила върху вече съществуващи - вродени и немскопородени - нагласи. Тук няма да срещнем игровия разкош на словото, който напоследък говори модерния бунт срещу сивотата на българското литературознание. Няма да се препъваме в екзотиката на буйно прораснали чуждици.
Езикът на Галин Тиханов е овладян, той се стреми да говори разбрано и ясно, да се аргументира подробно и подредено. И точно в тази овладяност усещаме приглушения драматизъм на борбата за лично решение на проблема "свое и чуждо". Вероятно такъв трябва да бъде подходът, с който се пише жанрът културна биография. Струва ми се, че даже думата "съзнание", употребена в заглавието, за да озаглави изследователския обект, е колкото метафорична (тъй като крие едно много по-сложно явление), толкова и симптоматична за усилието на цялата книга да овладее, да подреди и назове системното и закономерното в нормалния безпорядък на литературно-историческата процесуалност. Това е просто още един начин да се пише "съвременно" в българската литература.

Милена Кирова











Думи
с/у думи










Галин Тиханов.
Жанровото съзнание на кръга "Мисъл".

Изд.
ЕТ Кирил Маринов.
С. 1998