Кадри от подземието
"Дом номер 8", "Бърза помощ" - Николай Волев знае как да хваща за гърлото. Мрачни зандани, разнебитени линейки, олющено шкафче, дупки по улицата, жалки просяци: българското битие през неговия обектив съвсем не е Едемска градина. Напротив, тук като че ли всеки изтърпява кармата на своите минали прегрешения; ако скандалният Ходъл е гласовито убеден в това за инвалидите, то Николай Волев тихомълком ни води към същото мнение за нас самите: да си българин е изкупление.
Но и геройство: няма друго място в света, където да се прави толкова много с толкова малко. "Благодарността в очите" си струва мизерията, стреса, лудницата, която всъщност е българската "Бърза помощ". Дългът е преди удоволствието, оцеляването е над всяка наслада - добродетелта е не да презираш живота, а да се бориш с него въпреки отчаяността и безнадеждността на всяко усилие. "С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога", както казва поетът.
Николай Волев умело дърпа струната на това стоическо отношение към битието. И в същото време е много далеч от твърде модерните напоследък хленчения, оплаквания и жалби от нещастието да си българин.
Описва "житието и страданията" не по Васил Друмев, а по Достоевски: филмът е много повече "Записки от подземието" и почти никак "Нещастна фамилия". А монологът-диалог на руската санитарка е истински шедьовър: "60 - тука пише. Да. И к'во? А парно дошло 57, мамичка му да еба, и как да плащам?! 60 хиляди зарплата, 50 парно, 8 топла вода - и к'во ще остане?... Та има и две деца и к'во ще ям?" Натурализмът на изказа въздейства по-силно от който и да е сълзливо-патетичен разказ, доста разпространен прочее из всички наши телевизии.
"Бърза помощ" беше излъчен два пъти. Белег за недостиг - сочи, че зрителят гладува не за напудрени и пропагандни политически филмчета, нито за отдавна доскучалите му политически лица, а за неукрасен, прям, дори жесток поглед към него самия, към усилията му да се справи с тегобите на всекидневието.
Знаменателно повторение - раздвоението, шизоидността на съществуването се възвръщат, двете равнища на възприемане на действителността отново обхващат съзнанието: официалността говори едно, животът показва друго.
Подземието е най-красноречивата и непримирима опозиция на розовите микрофони. А репликата на интервюирания лекар към неговия неизвестен събрат зад кадър, че не го е еня какво ще му се случи заради гневността и скептицизма в думите му, свидетелства: страхът от властта, от това, че не мислиш като нея, е отново тук. След 10 януари няма, струва ми се, по-ярко доказателство за поредното зацикляне на българския преход към демокрация.
Който, между другото, както ни уверяват всекидневно от синия екран, върви все по-напред и все по-успешно.

Митко Новков