За Ню Йорк
Песимистично
В навечерието на 1999 Ню Йорк изглежда мрачно. Като започнем с празника на Вси Светии, на който по традиция децата се обличат в страшни костюми, за да гонят злите духове, а хомосексуалната общност се съблича за ежегодния парад; минем през Деня на благодарността, чието обедно великолепие неизбежно се накърнява от натрапчиво повтаряната по ефира многомилионна цифра на изклани и натъпкани с пълнеж невинни пуйки; свърнем към Парада на ветераните, който тъжно, но закономерно оредява; повървим с коледния парад, организиран от голямата верига магазини Мейсис и успешно помрачен от медиите (така, както само там го могат - дълго и подробно) със спомена за миналогодишна жертва; и попаднем на телевизионното изпращане в небитието на безнадеждно болен мъж от д-р Кеворкиян (наричан на галено д-р Смърт). Връзката към изкуството можем да направим с лекота, но и тя не е оптимистична - 1 декември вече няколко години е посветен на художниците, починали от СПИН. Тази статистика печално и прогресивно върви нагоре.
Изложбите не помагат много за повдигане на духа. Големият удар на годината на Музея за модерно изкуство е ретроспективата на Джаксън Полък - алкохолик и трагично загинал в катастрофа (други двама алкохолици от неговото поколение, макар и не от неговата класа, са представени в Ню Йорк - Марк Ротко в Уитни Мюзиъм ъв Американ Арт и Уилям де Кунинг в Дъ Дроуинг Сентър, а галерия Гагосиян на Медисън Авеню предлага прекрасна колекция от работи на бащата на американския абстрактен експресионизъм Аршил Горки, останал парализиран след автомобилна катастрофа и сложил край на живота си). Разлепената навсякъде снимка на Полък, направена от фотограф, който също умира при автомобилна злополука, навява изключително чувство на тъга и безизходица.
За предубедения български изкуствовед блестящо организираната, експонирана и промотирана експозиция на Полък също, вместо да повдига настроението, го запраща в дебрите на отчаянието. Защото, знае се, у нас изложба от подобен мащаб никога не би могла да бъде осъществена. А и театрално-обиграният куратор Кърк Варнедо е успял да изстиска и последната капка сантимент от историята "Полък" и така да пролази в нежната душа на американеца - насред изложбата е възстановено лятното ателие на художника в същия размер и от същия дървен материал, така че натурализмът на цялата история да бъде максимално в полза на разработване на слузните канали. Доста по-забавен е проектът на Маурицио Кателан, куриран от Лора Хофман. Авторът без жалост надява върху нежните плещи на дребен актьор огромна стиропорна глава на Пикасо и така Великият небрежно се разхожда по сандали из музея и всеки може да го пипне, ритне или чукне по кратуната. Е, тъжното е, че от време на време актьорът припада (независимо от монтирания в главата вентилатор), а по-голямата част от публиката мисли, че това е Антъни Хопкинс, изиграл художника в последния биографичен филм.
Трагични нотки в моето нюйоркско ежедневие се прибавяха и от проекта, върху който работех: антология със статии по въпросите на изкуството от Източна и Централна Европа, издадени през последните 50 години и имащи определящо място в развитието на конкретната художествена сцена. Излишно е да казвам, че когато въпросът опря до родната продукция, сизифовски мъки не бяха достатъчни да открият градивно зрънце сред баластрата изписана хартия.
Иначе за две години галерийната карта на Ню Йорк се е променила неузнаваемо. Част от галериите в Сохо, изграждали през годините образа на този квартал, вече не могат да плащат високите наеми. Бутиците и антикварните магазини агресивно превземат тази част на града, направена привлекателна за туристите именно от художниците. Последните са принудени да бягат и да търсят нови територии. Едната е Челси - районът между 18-та и 23-та улица, в западната част на острова. Другата е Уилямсбърг в Бруклин. Тези преселения на артистичните колонии са свързани с много шум и ентусиазъм. И ако Челси обещава да се превърне във второ Сохо, то Бруклин все още е твърде далеч от тази мечта.
Алтернативната художествена сцена е в криза, както заявява и Робърт Аткинс в "Арт ин Америка". Отчаянието съпътства нашествието на комерсиалното изкуство и провъзгласява края на една епоха, продължила три десетилетия. Вече е почти невъзможно художници да ръководят независими пространства. За това са необходими хора с добри познания по маркетинг и говорещи езика, който дарителите могат да чуят. С други думи, алтернативните пространства скоро ще влязат в червената книга. Малката надежда, породена от съществуването на галерии като Пиероги 2000 в Бруклин (станала причина да се случи неочакваното - видна критичка от "Ню Йорк Таймс" да пресече Ийст Ривър), едва ли е достатъчна да пробие тъмните облаци, надвиснали над независимата художествена сцена в Америка. Разбира се, прекрачването на Източната река и дори скачането в Изтока ще се отдаде значително по-лесно на американските критици и куратори, отколкото докосването им до Източната част на Европа. Сега интересът към отвъдния бряг е продиктуван от съществуването на големия център за съвременно изкуство P.S.1, който се намира в Куинс. Той е побрал огромната изложба "Отвътре-Навън: Ново китайско изкуство". Въобще в момента Китай е на гребена на вълната. И както ми каза в очите един местен критик: "Не се надявайте някой скоро да се интересува от български художници, просто към вашата държава няма нито икономически, нито политически интерес." След такова откровение на човек не му остава нищо друго, освен да скочи в реката или да се отправи към своя си Изток.

Оптимистично
Ню Йорк е един жив, самовлюбен град, който непрекъснато си намира поводи да празнува своето величие. Особено през ноември и декември те са много: парадът за прогонване на злите духове на Вси Светии, десетките мероприятия около Деня на благодарността, предколедният парад, парадът на ветераните, запалването на лампичките на най-голямото коледно дърво в света пред центъра Рокфелер, спускането на ябълката на Таймс Скуеър навръх Новата година. Тази година към всичко това се прибави и шествието по посрещане на най-възрастния космонавт в света Джон Глен.
Ню Йорк диша, живее и се променя с невероятни темпове. Само за две години от предишното ми пътуване са се появили два нови квартала с галерии. Единият е на острова и се нарича Челси, а другият е през реката - в Бруклин. Не знам дали другаде по света има подобен феномен. Преди години, когато художниците започват да се настаняват в сградите на дребната манифактура на юг от улица Хоустън, това място е изоставено и безполезно. Постепенно се превръща в най-голямото артистично средище на света и става световноизвестно под името Сохо. Покрай стотиците галерии и ателиета кварталът се оживява, привлича нюйоркчани и туристи. Днес това е едно от най-модерните места в града, пълно с дизайнерски магазини и скъпи антиквариати. Естествено наемите се покачват главоломно и художници и галеристи търсят нови поизоставени места, които да облагородят. Точно такова е Челси - район, който до преди две години не фигурираше като самостоятелно петно върху артистичната карта, а днес вече може да се похвали със 104 галерии! Огромните халета-складове с невероятна бързина се избутват от луксозни галерии и цели художествени центрове. Факт с особена значимост за историята на града е артистичното "колонизиране" на района Уилямсбърг в Бруклин. Изключителното тук е не само отварянето към други квартали извън Манхатън, но и надеждата именно някои от тези галерии, разчитащи на ентусиазма на своите собственици, да се превърнат в новите алтернативни пространства на града.
Още една забележителна институция принуждава островитяните да пресекат реката - това е Центърът за съвременно изкуство P.S.1, открит преди малко повече от година в Куинс и умело ръководен от неуморната Алана Хейс. Нейната амбиция е това да бъде най-престижното и голямо място за съвременно изкуство в Ню Йорк. Впрочем, както е известно, градът няма музей за съвременно изкуство и апетитите за завладяване на тази територия са големи. Освен P.S.1 към това се стреми и Ню Мюзиъм, но и двете институции не колекционират, а само показват съвременно изкуство. В това съревнование се включва и Центърът за изкуства "Диа", удобно разположен в новата си сграда в Челси и показващ там и на други места в Манхатън проекти, дълготрайни инсталации и творби от собствената си колекция. Музеят "Уитни" пък е специализиран за американско изкуство. Най-мащабно и най-отдавна към този проблем се отнася музеят Гугенхайм, който особено след откриването на филиала си в Сохо се превърна в заплаха за всички, които лежат на стари лаври. Музеят за модерно изкуство (МОМА) си взе бележка от тази ситуация и сега се опитва да навакса пропуснатото от годините, когато се налагаше мнението на защитниците на идеята колекцията да се разширява само по отношение на модерното изкуство (до началото на 70-те години) и да не се пристъпва по-напред. Днес никой вече не помни това време и, не без заслугата на сегашния директор Глен Лоури, всички гледат в настоящето и бъдещето. Освен че МОМА периодически организира големи изложби на утвърдени съвременни имена, вече има няколко т.нар. Проджект Румс, в които се показват млади автори. Не само това, но и чувствайки недостиг на място, МОМА започва да се разширява, предприемайки истинска инвазия нагоре в небето на Ню Йорк. Конкурсът е спечелен от японския архитект Йошио Танигучи. Съвсем показателно за настроенията в Музея, в приетия проект първият етаж е отреден за съвременно изкуство като покана към зрителите първо да видят него, а след това старите работи. Новият МОМА трябва да бъде завършен през 2004 г. и да струва по-малко от 1 билион долара, колкото погълна строежът на новия Гети център в Калифорния. Да се надяваме, че при това разрастване музеят ще има по-голяма възможност да обърне внимание на изкуството от бившите социалистически страни. Вече започва процес по обработване на общественото мнение за подобно отваряне. Имам предвид подготвящия се в момента сборник с важни критически и теоретични текстове по въпросите на изкуството, излизали в нашия край на света през последните 50 години. Неговата цел е именно да запознае англоезичната публика с някои от проблемите на местните художествени сцени и да открехне вратичката на интереса към изкуството от тази част на света.
Разбира се, МОМА ще продължи да посвещава основните си изложби на големите имена в изкуството. Точно тези изложби носят приходи. При положение, че днес музеят функционира с бюджет от 75 милиона долара годишно, а за в бъдеще ще е нужен многократно по-голям, входните такси, спечелените пари от каталози и рекламни стоки се оказват важно перо. Досега най-успешна като финансов удар е била изложбата на Матис, но не по-малко приходи се очакват и от голямата ретроспектива на Джаксън Полък, която може да се види в момента. Изложбата получи много добри отзиви не само защото американците обичат да обожествяват героите си, но и защото тя и всичките я съпътстващи активности са организирани безупречно.
Не толкова ласкави са отзивите за изложбите на Гугенхайм съвместно с Центъра Жорж Помпиду в Париж, за които един критик злобничко отбеляза, че американският музей предлага място за съхранение на творби, докато френският си "чисти" къщата (Бобур е в процес на обновление). От друга страна, не може да се отрече, че докато МОМА прави предимно индивидуални изложби, Гугенхайм се опитва да изследва процесите чрез общи изложби, което винаги е по-рисковано начинание. Обединени от общото заглавие "Rendez-vous", в сградата на Франк Лойд Райт се намира изложбата "Шедьоври на модерното изкуство от Центъра Жорж Помпиду и Музея Гугенхайм", а във филиала в Сохо - "Premises (сполучливо избрана за случая дума с две значения: локализация, място и теза, аргумент): изследвани пространства в пластичните изкуства, архитектурата и дизайна от Франция, 1958-1998". Втората изложба разглежда проблема за връзката между художник/архитект и конструираната среда, т.е. между физическото и менталното пространство. Независимо от някои критики най-вече по отношение на дизайна на експозицията, "Premises", използвайки средствата на инсталацията, филма, видеото, фотографията и архитектурата, предлага много интересна гледна точка към този водещ в изкуството на ХХ век проблем. Въпросът за артистичното (в смисъл и на духовно) овладяване на пространството се възприема още по-емоционално именно в Ню Йорк - градът, който изпитва този процес на собствен гръб чрез "чудото" на артистичните квартали и който в момента работи активно по обживяването на изоставените крайречни зони.
Със средата и нейното обиграване се занимава и един от най-мощните представители на arte povera Янис Кунелис, чиято изложба в Ейс Гелъри с работи, правени специално за нея, е едно от най-интересните събития за зимния изложбен сезон. Умението му с нетрадиционни за изкуството материали да създаде работи, които нямат нищо общо с миналия опит като натрупвания в изкуството и нагласа на сетивата ни, превръща огромните зали на галерията в неочаквани и предизвикателни места. Джеймс Търел в Барбара Гладстон Гелъри също поставя на изпитание рецепторите ни, изпълвайки част от пространството на галерията с плътна червена газообразна субстанция, формулирайки двойките реално - нереално, видимо - невидимо, достъпно - недостъпно. Със степента на нашите усещания и възможностите на съзнанието борави и Робърт Ървин в Центъра за изкуства "Диа". Той разделя пространството на 18 куба, отделени с прозрачна материя и акцентирани от светещи луминесцентни тръби и от пречупената дневна светлина, влизаща през прозорците. Използвайки светлината и пространството като основно изразно средство за своята работа, Ървин като че ли се опитва да покаже, че целият свят е средство и едновременно с това произведение на изкуството. На покрива на същата институция се намира стъкленият павилион на Дан Греъм, който борави с дуалистичната природа на градския социален опит: да виждаш и да бъдеш видян, да си едновременно зрител и участник в спектакъла. Попадайки в павилиона, пред зрителя се открива необикновена панорама, но и самият той се превръща в обект за наблюдение. В известна степен на "това, което е между точките А и Б", е посветена и работата-спектакъл на световноизвестния видеохудожник Гари Хил и хореографката Мег Стюарт, представена в Дъ Кичън. Изследвайки в една фрагментарна приказка движенията на телата и думите "в, между, под и над", те се опитват да визуализират това, което остава невидимо между две точки живот.
Дано и аз да съм успяла в опита си между "черното" и "бялото" да открехна макар и малка част от лицето на Ню Йорк.

Мария Василева

Мария Василева
пребивава
в Ню Йорк
по програмата АртсЛинк.
По време на престоя си в Ню Йорк тя работи
в Музея за модерно изкуство, като отговаря
за проекта
"Антология на исторически и критически текстове по въпросите на изкуството от Източна и Централна
Европа."